Дейвид Балдачи
Невинните (22)

21

Три часа по-късно Роби отлепи глава от възглавницата. Взе душ, облече се и тръгна към стълбите. От стаята за гости долиташе тихо похъркване. Понечи да почука, но след това реши да я остави да се наспи.

Слезе в кухнята. Алармата беше включена. И щеше да остане включена по време на целия му престой в къщата. Освен с алармата тя се охраняваше и с помощта на множество датчици, разпръснати из целия имот. Един от тях го беше алармирал за бягството на Джули. Не беше трудно да я пресрещне, използвайки преките пътеки в гората.

Отчасти беше доволен, че тя реши да се върне, но дълбоко в себе си не беше сигурен, че е готов за тази допълнителна отговорност. Все пак задоволството преобладаваше.

Дали това не се дължи на чувството за вина, защото позволих да убият невръстно дете пред очите ми? Дали не искам да я изкупя, като се опитвам да спася Джули от хората, които я преследват?

След известно време чу отварянето на врата и стъпките на боси крака по коридора. Казанчето на тоалетната издаде характерния си звук, чу се шуртенето на водата в мивката. Това продължи доста време.

Тя слезе долу двайсетина минути по-късно. Закуската беше почти готова.

— Чай или кафе? — попита той.

— Кафе — отвърна тя. — Черно.

— Ето го там. Чашите са в шкафа до хладилника, на най-горния рафт.

Роби разбърка овесените ядки и разпечата опаковката с яйцата.

— Рохки, бъркани или твърдо сварени? — попита той.

— Че кой още вари твърди яйца?

— Аз.

— Бъркани.

Роби започна да разбива яйцата в някаква купа и вдигна поглед към малкия телевизор върху хладилника.

— Я да видим…

Джули отметна влажната си коса назад, отпи глътка кафе и погледна към телевизора. Беше се преоблякла. Навън бавно се разсъмваше. На ярката светлина в кухнята изглеждаше по-дребничка и доста по-спретната от снощи.

Лютивия спрей вече го нямаше. Държеше с две ръце порцелановата чаша. Лицето й беше чисто, но очите й бяха подпухнали и зачервени. Беше плакала.

— Имаш ли цигари? — попита тя, почувствала се неудобно от огледа.

— Още си много малка — отвърна той.

— За какво? За да умра?

— Иронията ти е уместна, но нямам цигари.

— Не си ли пушил някога?

— Пушил съм. Защо питаш?

— Приличаш на този вид хора.

— Какъв по-точно?

— На онези, които правят нещата по свой начин.

Звукът на телевизора беше изключен, но кадрите на екрана говореха сами за себе си. Димящият автобус, който сега бе оголен скелет от метал. Всичко запалимо беше изчезнало: седалки, гуми, човешки тела.

И двамата гледаха втренчено.

Роби беше наясно, че резервоарът е бил пълен догоре за предстоящото пътуване до Ню Йорк. А горивото се бе възпламенило, превръщайки всичко наоколо в огнен ад. Във вътрешността на автобуса бяха открили над трийсет напълно обгорели трупа. Истински крематориум. Съдебната медицина щеше да има много работа.

— Ще усилиш ли звука? — попита Джули.

Роби взе дистанционното и натисна копчето за усилване.

Водещият беше сериозен, а гласът му звучеше мрачно:

— Автобусът е изпълнявал курс до Ню Йорк. Взривил се е малко след един и половина през нощта. Оцелели няма. Засега ФБР не изключва терористична атака, но до този момент все още не е ясно защо точно този автобус е станал обект на подобна атака.

— Според теб какво се случи? — попита Джули.

— Нека първо да хапнем — каза той.

Следващите петнайсет минути изтекоха в дъвчене, преглъщане и пиене на кафе.

— Отлични яйца — обяви Джули, отмести чинията си и стана да си сипе още кафе. Бавно вдигна очи от полупразната чиния и го погледна. — Сега вече можем да поговорим, нали?

Роби кръстоса ножа и вилицата си върху чинията и се облегна назад.

— Предполагам, че експлозията е дело на онзи, който те нападна — каза той.

— Смяташ, че е бил камикадзе?

— Може би.

— Но в такъв случай би трябвало да забележиш бомбата.

— Сигурно. Повечето бомби заемат голямо пространство. Наредени една до друга пръчки динамит, жици, батерия, детонатор. Но не забравяй, че аз го завързах здраво. Не е бил в състояние да задейства каквото и да било.

— Значи не е бил той.

— Напротив. Не е много трудно да се взриви един автобус. Може да не е било бомба, а само пресовка С-4 или семтекс, скрита някъде в дрехите му. Пълният резервоар свършва останалото. Запалителни изпарения, плюс достатъчно гориво за поддържане на огъня. Не е изключено и дистанционно взривяване. Самият аз съм склонен да мисля, че се е случило именно това, тъй като обездвижих напълно онзи тип. Около половината от камикадзетата в Близкия изток изобщо не задействат детонатора. Това се прави дистанционно от наблюдаващите операцията, скрити някъде на безопасно разстояние.

— Значи тяхната работа не е никак трудна — каза тя.

Роби си помисли за своя наблюдаващ, който беше разпоредил стрелбата, стоейки на безопасно разстояние.

— Склонен съм да приема, че е така — кимна той.

— Какво следва от всичко това?

— Следва, че нещо друго е взривило автобуса.

— Например?

— Една от възможностите е запалителен куршум в резервоара. Изпаренията пламват и… бум. Запаленото гориво свършва останалото.

— Аз не чух изстрел. А ти?

— И аз не чух. Може би се е слял с експлозията.

— Но защо им е трябвало да взривяват автобуса?

— А според теб как са открили, че си именно в него?

— Той се появи в последния момент, забързан — замислено промълви Джули и спря поглед върху лицето му.

Роби хареса този аналитичен тон. Самият той го използваше често.

— Вероятностите са две: или са му възложили задачата в последния момент и той е тичал да хване автобуса, или са те изгубили за известно време, но след това отново са те открили. — Замълча за момент, после подхвърли: — Кое от двете според теб?

— Нямам идея.

— Убеден съм, че имаш. Дори да е само предположение.

— А какво ще кажеш за онзи с пушката, който се появи на уличката?

— Той преследваше мен.

— Това го знам. Пъхнали са ти проследяващо устройство. Но защо те преследват?

— Вече ти казах, че не мога да обсъждам този въпрос.

— В такъв случай и аз ще ти кажа същото. Какво правим?

— Мога да те закарам до бензиностанцията. От там ще си повикаш такси или ще хванеш друг автобус за Ню Йорк. Или пък влак.

— Билетите за влак са поименни — каза тя.

— На твоя може да пише само Джули.

— А на твоя — само Уил — контрира тя. — Но това няма да е достатъчно, нали?

— Няма.

Замълчаха, гледайки се в очите.

— Къде са родителите ти? — попита след известно време той.

— Кой е казал, че имам родители?

— Всеки има. Животът го изисква.

— Имах предвид живи родители.

— А твоите са мъртви, така ли?

Тя отмести поглед. Пръстите й си играеха с дръжката на чашата.

— Няма смисъл да го обсъждаме.

— Да отидем ли в полицията?

— Това ще ти помогне ли? — попита тя.

— Имах предвид теб.

— Не, няма да ми помогне.

— Но аз бих могъл, стига да ми обясниш какво става.

— Ти вече ми помогна и аз ти благодаря. Но не виждам какво повече можеш да направиш.

— Защо беше тръгнала за Ню Йорк?

— За да се махна от тук. А ти?

— Така ми беше удобно.

— Не и на мен.

— Значи си била принудена. Защо?

— Това е поверително. Знаят само тези, които трябва да знаят. А ти не си сред тях.

— Хей, какви са тези приказки? Да не си шпионка?

С крайчеца на окото си забеляза новите кадри, които се появиха на телевизионния екран. От входа на жилищен блок изнасяха два трупа в затворени чували. Единият голям, другият съвсем мъничък. Млад репортер вземаше интервю от говорителката на Вашингтонската полиция.

— Жертвите са майка и син — обяви униформената жена. — Вече са идентифицирани, но няма да съобщим имената им, преди да информираме техните близки. Работим по няколко версии. Умоляваме всеки, който разполага с информация за това престъпление, да се свърже с нас.

— Вярно ли е, че следствието е поето от ФБР? — попита репортерът.

— Убитата е била държавна служителка. При такива случаи участието на Бюрото е стандартна процедура.

Не е стандартна процедура, помисли си Роби. Продължаваше да гледа в екрана, жаден за повече информация. Имаше чувството, че е избягал от този блок преди година. В момента цялата сграда беше отцепена от полицаи и агенти на ФБР.

— Доколкото разбрахме, е имало и друго дете.

— Да. То е невредимо.

— Било е в същия апартамент, така ли?

— Засега това е всичко, което можем да споделим с вас. Благодаря.

Роби отмести поглед от телевизора и срещна очите на Джули. Студени като лед, те сякаш разбиваха на пух и прах всякакви опити за защита.

— Ти ли беше?

Той не отговори.

— Майка с дете, а? Затова ли реши да ми помогнеш?

— Искаш ли още нещо за ядене?

— Не. Искам да се махна от тук.

— Ще те закарам.

— Не. Предпочитам да вървя пеша.

Джули се качи горе и минута по-късно се появи с раница на гърба.

Той изключи алармата, отвори вратата пред нея и промълви:

— Не съм убил онези хора.

— Не ти вярвам — отвърна тя. — Но все пак ти благодаря, че не уби и мен. Имам да се оправям с достатъчно други гадости.

Той остана да гледа след слабичката фигура, която бързо се отдалечаваше по посипаната с чакъл алея.

След това се обърна и влезе в коридора да си вземе якето.