Дейвид Балдачи
Невинните (10)

9

Поредното приемно семейство, при което тя не искаше да живее. Колко станаха вече? Пет? Шест? Десет? Предполагаше, че бройката няма значение.

От горния етаж на къщата близнак, която в продължение на три седмици наричаше свой дом, Джули слушаше долитащите отдолу крясъци. Караха се мъжът и жената, които бяха новите й приемни родители. Това не беше смешно. Беше престъпно. Те бяха престъпници, защото през дома им бяха преминали много деца, които те учеха на джебчийство или ги превръщаха в наркодилъри.

Самата тя беше отказала да бърка в джобовете на хората и да продава дрога. По тази причина тази вечер беше последната й в този дом. Вече беше напълнила раницата с малкото си лични вещи. В стаята й живееха още две деца, пратени от социалните служби. И двете бяха по-малки от нея и Джули съжаляваше, че трябва да ги остави тук.

Седна на леглото и се обърна към тях.

— Ще ви помогна, деца — каза тя. — Ще разкажа на социалните за всичко, което се случва тук. Разбирате ли? И те ще дойдат да ви вземат.

— Не можем ли да дойдем с теб, Джули? — попита с насълзени очи момиченцето.

— Много искам да ви взема, но е невъзможно — поклати глава тя. — Обещавам ви обаче, че ще ви измъкна от тук.

— Няма да ти повярват — промърмори момчето.

— Напротив. Ще им предоставя доказателства.

След тези думи тя ги прегърна едно по едно, а след това отвори прозореца и започна да се спуска по улука, който опираше в покрива на навеса за коли, залепен за къщата. От там се спусна по една от колоните и стъпи на земята. Миг по-късно фигурата й се стопи в мрака.

В главата й се въртеше само една мисъл: Отивам си у дома.

Домът й също беше къща близнак, но още по-малка от тази, която току-що беше напуснала. Взе метрото, смени го с автобус, а накрая продължи пеша. Пътьом измъкна един плик, изтича по стъпалата на голяма обществена сграда с тухлени стени и го пусна в процепа за писма на входната врата. Той беше адресиран до жената, която отговаряше за децата в приемното семейство, от което Джули току-що беше избягала. Беше приятна и добронамерена жена, но безнадеждно затънала в работата си с деца, които никой не искаше да отглежда. В плика имаше снимки на семейството, хванато в моменти на насилие към поверените им деца. Други снимки показваха как възрастната двойка ги принуждава да вършат откровено престъпна дейност, а на трети бяха хванати седнали на канапето — бяха надрусани, а пред тях се виждаха купчинки бял прах и хапчета. Ако и това не свърши работа, не знам какво друго може да се направи, помисли си тя.

Час по-късно стигна до дома си. Подмина главния вход и отвори задната врата с ключа, който извади от обувката си. Винаги правеше така, когато се прибираше късно. Щракна електрическия ключ, но не се случи нищо. Това не я изненада. Често се случваше да им спират тока поради неплатени сметки. Качи се в стаята си на втория етаж, възползвайки се от слабата лунна светлина, която проникваше през прозорците.

Стаята й не беше променена. Все същата дупка, която познаваше. Но това си беше нейната дупка. Китара, ноти, книги, дрехи, списания. Струпани на купчини и разхвърляни навсякъде. На пода се виждаше матракът, който беше използвала вместо легло, почти скрит под разхвърляни вещи. Тя си помисли, че родителите й не са почиствали тук, защото са очаквали нейното завръщане.

Те имаха проблеми. Много проблеми. В очите на хората не бяха нищо повече от наркозависими отрепки. Но те бяха нейните родители и я обичаха. Тя също ги обичаше. Искаше да се грижи за тях.

Само на четиринайсет, Джули често играеше ролята на мама и татко, а тази на децата се поемаше от родителите й. Тя се грижеше за тях, вместо да бъде обратното. Но всичко беше наред.

Даваше си сметка, че по това време и двамата трябва да са заспали. Може би без да са надрусани. Надяваше се да е така.

На практика нещата се развиваха оптимистично. Вече два месеца баща й работеше в някакъв склад, където получаваше съвсем прилична заплата. Майка й беше сервитьорка в закусвалня, където два долара бакшиш бяха по-скоро изключение, отколкото правило. В момента и двамата се бореха с наркотичната зависимост, но въпреки това ходеха на работа всеки ден. За съжаление в опитите си да решат все по-тежките проблеми на обществото, породени от престъпленията на наркомани, градските власти периодично ги обявяваха за неспособни да упражняват родителските си права. Ето защо тя попадаше в системата за отглеждане на деца от приемни семейства.

Но това вече бе останало в миналото. Беше си у дома и нямаше намерение да напуска родителите си.

Джули машинално опипа плика в джоба на якето си. Писмо от майка й, което получи от училищната управа. От него научи за намеренията на родителите си да се преселят на друго място и да започнат живота си на чисто. Разбира се, като си вземат и детето. Джули отдавна не беше изпитвала толкова силно вълнение.

Прекоси коридора и надникна в спалнята им, която обаче беше празна. Леглото им беше същото като нейното — обикновен матрак на пода. Но самата стая беше чиста и подредена. Дрехите бяха прибрани в кашони, защото в къщата нямаше гардероби и скринове. Тя седна на матрака и свали снимката от стената над него. Не виждаше много добре в тъмното, но отлично знаеше кой е на нея.

Майка й беше висока и слаба. Баща й беше по-нисък и дори по-слаб от жена си. Не изглеждаха в цветущо здраве. Годините на злоупотреба с наркотиците бяха взели своето. И двамата бяха състарени и със сериозни хронични заболявания. Но с нея винаги се държаха добре. Правеха всичко, което беше по силите им. Грижеха се да бъде нахранена и облечена и да не се лишава от нищо. Когато можеха. В дома им винаги цареше мир. Проблемите, когато имаха такива, оставаха извън стените на къщата. И тя го оценяваше. Когато властите им я отнемаха, за да я вкарат в мрежата на социалното подпомагане, двамата работеха упорито, за да си я върнат обратно.

Джули остави снимката на мястото й, извади писмото от джоба си и отново го прочете. Инструкциите бяха кратки и ясни. Обещаващи, вълнуващи. Може би това беше началото на нещо прекрасно. Нов живот на ново място, само тримата. Тревожеше я единствено резервният план, който майка й беше нахвърляла в писмото си. В случай че по някакви причини не успеят да се съберат с дъщеря си. В плика имаше и известна сума пари. Пряко свързани с резервния план. Но тя не виждаше причини да не се събере с родителите си. Беше сигурна, че ще заминат още на следващата сутрин.

Стана и тръгна към вратата. Трябваше да прибере вещите си, които бе оставила тук, и да ги подреди в раницата.

После изведнъж спря. До слуха й долетя някакъв шум. Не беше особено изненадана, защото родителите й често закъсняваха. Вероятно току-що се бяха прибрали.

Но следващият звук изтри всякакви мисли от съзнанието й. Беше мъжки глас. Различен от гласа на баща й. Висок, гневен. Питаше баща й какво знае. Какво са му казали. Долови и стенанията на баща си. Сякаш му причиняваха болка. После майка й изкрещя на висок глас да ги оставят на мира.

Цялата разтреперана, Джули пропълзя надолу по стълбите. Нямаше мобилен телефон, за да повика полиция. А в къщата нямаше и стационарен, защото родителите й не можеха да си го позволят.

Екна изстрел. За миг тя замръзна на място, после хукна надолу по стълбите. От междинната площадка успя да зърне тялото на баща си, сгърчено до стената. Някакъв мъж беше насочил пистолета си в него. На гърдите на баща й имаше тъмно петно, което бързо се разширяваше. Лицето му беше бяло като платно. Свлече се на пода. Ръцете му събориха някаква лампа.

Мъжът с пистолета се обърна. Видя я и светкавично насочи дулото към нея.

— Не! — изкрещя майка й. — Тя не знае нищо!

Мършавото й тяло се стрелна напред и блъсна мъжа в сгъвката на коленете. Килограмите й не бяха повече от петдесет, но внезапността на атаката свърши работа. Мъжът извика от болка и падна на пода. Пистолетът излетя от ръката му.

— Бягай, миличка, бягай! — изкрещя майка й.

— Мамо! Какво става, мамо…

— Бягай! Бягай!

Джули се обърна и изтича нагоре по стълбите. Мъжът се надигна и стовари тежкия си юмрук върху главата на майка й.

Тя стигна до стаята си, грабна раницата и отвори прозореца. Залови се с две ръце за металната решетка, която някой някога беше монтирал, за да посади бръшлян. След това започна да се спуска. Правеше го толкова бързо, че в един момент се изпусна и тупна на земята от два метра височина. Скочи на крака, преметна раницата през раменете си и хукна да бяга. След няколко секунди откъм къщата долетя втори изстрел.

Когато стрелецът изскочи навън, от момичето вече нямаше и следа. Но той спря на място и напрегна слух. Почти веднага долови отдалечаващите се стъпки и решително тръгна на запад.