Дейвид Балдачи
Невинните (19)

18

Мъжът изскочи иззад ъгъла, спря за миг и напрегна поглед към вътрешността на уличката. После измина десетина метра и отново спря. Огледа ситуацията вляво и вдясно от себе си, а след това насочи вниманието си напред. Крачеше бавно и дулото на пушката му описваше малки полукръгове. Спря още два пъти, внимателно сканирайки околността. Беше добър, но не чак толкова. Защото нито веднъж не погледна нагоре.

Когато най-сетне го направи, имаше време само да зърне краката на Роби, които връхлитаха върху него.

Обувките четирийсет и шести номер се забиха в лицето му и той рухна на асфалта. Роби се стовари отгоре му, претърколи се и скочи на крака, заемайки бойна стойка. Първата му работа беше да изрита пушката встрани, а след това погледна надолу. Не знаеше дали противникът му е мъртъв, но със сигурност беше в безсъзнание. Претърсването му отне десетина секунди.

Нямаше лични документи, нямаше телефон. Това не го изненада. Но нямаше и служебна карта. Нито златна значка. В джоба му Роби откри някакво електронно устройство с мигаща синя лампичка. Размаза го с крак и го хвърли в контейнера. После опипа глезените на мъжа и измъкна резервното оръжие — револвер трийсет и осми калибър с къса цев, „Смит & Уесън“. Пъхна го в джоба на якето си и скочи на шперплатовата дъска. Хвана въжето и се набра по него, докато стигна най-долната стъпенка. После го намота и го прибра в джоба си.

Настигна Джули малко преди горния край на стълбата.

— Мъртъв ли е? — попита тя, гледайки надолу.

Очевидно беше видяла всичко.

— Не проверих. Да вървим.

— Къде? Вече сме на върха.

Той посочи към покрива, който беше на около три метра над последната стъпенка.

— Но как? — учуди се тя. — Стълбата не стига толкова нависоко, а само до последния етаж.

— Чакай тук.

Едната му ръка се вкопчи в перваза на близкия прозорец, после другата в някаква вдлъбнатина в стената. Започна да се набира и след минута вече беше на покрива. Легна по корем, разви въжето и го спусна надолу.

— Пак завържи презрамките на раницата, кръстосай ръце и затвори очи! — разпореди се той.

— Само не ме изпускай!

— Вече те вдигнах веднъж — успокои я той. — Лека си като перце.

След минута и тя се озова на покрива до него. Роби я поведе по равната, посипана със ситни камъчета повърхност към противоположната страна на сградата. Там спря, надникна през ръба, а след това се огледа във всички посоки. От тази страна имаше друга противопожарна стълба. Той спусна Джули с помощта на въжето, увисна на ръце и скочи. Приземи се на ламаринената площадка над стъпалата, хвана момичето за ръката и започнаха да слизат.

— Няма ли да имаме същия проблем и от тази страна? — попита тя. — Ами ако ни чакат долу?

— Няма да стигнем до долу.

Спряха на третия етаж и той надникна през прозореца, от който се излизаше на стълбата. Разтвори ножа си и го използва срещу простия механизъм за залостване.

После вдигна рамката.

— Ами ако някой живее тук? — просъска Джули.

— Ще се извиним най-любезно и ще си тръгнем — отвърна той.

Но апартаментът беше празен.

Прекосиха го на пръсти, излязоха в коридора и се насочиха към вътрешното стълбище. След няколко минути се озоваха под открито небе, но от другата страна на блока. Отминаха няколко преки, преди Роби да й направи знак да спре.

— Следяха те — съобщи й той. — Някъде по тебе трябва да има предавател.

— Откъде знаеш?

— Открих приемника в джоба на онзи тип. Счупих го, но трябва да прекъснем източника на сигнала. Отвори раницата си.

Тя се подчини и Роби бързо я прерови. Чисти дрехи, торбичка с тоалетни принадлежности, фотоапарат, учебници, айпод, малък лаптоп, тетрадки, химикалки. Свали капачето на айпода и разгледа лаптопа, но не откри нищо необичайно. В крайна сметка затвори раницата и й я подаде.

— Няма нищо.

— Значи буболечката е някъде по теб — подхвърли тя.

— Невъзможно — тръсна глава Роби.

— Сигурен ли си?

Той понечи да кимне, после изведнъж спря и измъкна миниатюрната камера от джоба си. Свали капачето и веднага забеляза същата синя лампичка, която вече познаваше.

— Видя ли? — тържествуващо се усмихна Джули. — Бях права.

— Вярно — омърлушено кимна той и побърза да изхвърли батериите и слушалките в първата кофа за боклук, която се изпречи на пътя им.

Не срещнаха нито едно такси. Всъщност той изобщо не предвиждаше използването на подобно превозно средство. Не искаше никой да знае къде се намира тайната му квартира. Само така можеше да бъде сигурен, че няма да я открият.

Плановете му бяха други. След известно време зърна някакъв пикап, паркиран пред затворена бензиностанция. Проникна в него без никакви затруднения и майсторски запали двигателя, допирайки две оголени жички. Джули остана на тротоара и той се наведе през седалката.

— Решаваш да продължиш сама, така ли?

Тя не отговори. Пръстите й нервно опъваха презрамките на раницата. Той бръкна в джоба си и й подаде флакончето с лютив спрей.

— В такъв случай ще имаш нужда от това.

Тя го пое, но после се качи в кабината и решително затръшна вратата. Роби включи на скорост и потегли бавно и внимателно. Скърцането на гуми посред нощ можеше да привлече внимание, от което в момента не се нуждаеха.

— Защо промени решението си? — попита той.

— Лошите не връщат оръжията, които са отнели — промълви тя, помълча малко и добави: — Освен това ти ми спаси живота. Два пъти.

— Така си е — кимна той.

— Ясно е, че някакви хора ме преследват — промърмори тя. — Но кой преследва теб?

— Имам отговор на този въпрос — отвърна той. — Но няма да го споделя, защото това ще се отрази на бъдещето ти.

— Изобщо не съм сигурна, че имам някакво бъдеще.

След тези думи момичето се облегна назад и вдигна глава по посока на движението.

— За кого си мислиш? — тихо попита Роби.

Тя премигна, за да прогони сълзите си.

— Не ме питай, Уил.

— Добре — кимна той и увеличи скоростта.

Нощта беше изпълнена с трагични събития, но той имаше мрачното предчувствие, че нещата ще станат още по-лоши.