Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Did It With Love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

81.

Софи и Алекс

— Не — поклати глава Алекс. — Не си. Не би могла. — Млъкна и остана замислен няколко секунди. След това добави учудено: — Но как?

— С хлороформ и въже.

— Не това питах.

— Знаеш как — каза Софи. — Натрупваш толкова много омраза, та имаш чувството, че ще се пръснеш. Толкова много болка, че искаш хората, които са те накарали да страдаш, да ги заболи колкото и теб.

— Тогава защо не уби съпруга си?

Тя се засмя.

— Повярвай ми, мислих и за това. Не го направих, донякъде защото бях наясно, че по-трудно ще отърва наказанието, но най-вече защото исках той да страда. Исках да разбере какво означава целият ти живот да бъде съсипан от човек, за когото си мислил, че те обича.

— И реши да го натопиш за убийството на Джулия?

Софи кимна.

— Значи през цялото време си знаела, че са любовници.

Софи отново кимна.

— И откога?

— От много отдавна го подозирах, че ми изневерява — призна тя. — Още преди баща ми да почине. Но се уверих в деня, в който се местихме и намерих обецата. Реших, че може да е приключил връзката си. Че може би наистина е искрен, когато казва, че иска преместването да бъде ново начало за нас. — Усмихна се. — Но тази илюзия не изтрая дълго. Когато започна още повече да закъснява, разбрах, че всичко си продължава както и преди.

— И кога разбра, че става въпрос за Джулия?

— Беше въпрос на късмет донякъде. Знаеше ли, че се срещаха на игрището за голф зад вашата къща? Дийн паркираше пред кънтри клуба и отиваше пеша до малката горичка под хълма. Нямаше представа, че съм започнала да излизам на разходка по игрището вечер. И веднъж, докато се разхождах, чух гласа му. Чух и женски глас. И тогава… — Софи потръпна. — Тогава разбрах, че работата е много лоша. Осъзнах, че не е искал да се преместим, за да започнем нов живот. Беше се преместил заради нея.

— Тогава ли реши да го направиш?

Тя го стрелна с поглед.

— Разбира се, че не. Хората залитат в извънбрачни връзки. Може да се случи на всеки и много пъти тези забежки приключват и семействата се събират отново. А аз обичах Дийн. Бог ми е свидетел, че дори бих го оставила да продължи да ми изневерява, ако това беше цената да запазим брака си. Дори понякога си мислех, че не съм му достатъчна. Звучи ужасно, нали? — Лицето и се сгърчи.

— И какво те накара да промениш това си решение? — попита Алекс.

Софи не отговори веднага. Зари стъпалата си с още пясък, пълнейки целите си шепи. Потупа купчинката и продължи.

— Разбрах, че всичко е било лъжа. От самото начало. На баща ми поставиха диагнозата рак точно преди да се запознаем. Не му даваха повече от шест месеца и след смъртта му аз щях да го наследя. Или поне такива сметки си е правил Дийн. Затова се ожени за мен.

— И нямате предбрачен договор?

— Разбира се, че не. Бях влюбена.

— И кога според теб Джулия се е намесила в играта?

— Не съм много сигурна. Не мисля, че е станало преди да се оженим, макар че няма как да знам. Както и да е, убедена съм обаче, че преместването в Кънектикът е било нарочно. Дийн се е притеснявал, че мога и да не му дам развод. Но в Кънектикът не е задължително да има виновна страна при развода и законите са много по-либерални от тези в Ню Йорк при подялбата на имуществото. Освен това покупката на къщата и мебелите даде на Дийн възможност да превърне част от наследството ми в истинска семейна собственост.

— Много хладнокръвно — подхвърли Алекс.

— Студено като лед — съгласи се Софи. — Мисля, че сърцето му е от лед.

Млъкнаха отново. В нощната тишина се чуваше само прибоят на океана. Алекс възобнови разговора.

— И как разбра всичко това?

— Помниш ли как се добрах до имейлите, които дадох на полицията?

— Отбила си се в работата му, когато си знаела, че няма да е там. Помолила си да го почакаш в кабинета му и си знаела паролата за електронната поща.

— Бях го правила и преди това.

— Кога?

— Месеци по-рано. През лятото. След като ги видях заедно. И така разбрах.

— Разбра всичко, така ли?

— Да. Сякаш… целият свят се срути върху мен. — Тя вдигна поглед, като че ли да провери дали светът отново не се е надвесил заплашително над нея. Небето бе осеяно с облаци, но на места беше ясно и през дупките грееха множество звезди. — Стори ми се, че изгубих посока.

— И какво направи?

— Нищо. Абсолютно нищо. Почти не ставах от леглото. Прекарвах по-голямата част от дните в плач. Мислех си, че не съм постигнала нищо. Бях жалка нещастница. А ми бяха предоставени всички шансове…

— Освен семейство, което те обича…

— Но толкова много хора са постигнали значително повече с далеч по-скромни изходни възможности от мен. А какво бях направила аз? Най-голямото ми постижение беше, че съм се омъжила за човек, който никога не ме е обичал и е с мен само заради парите ми. А когато прочетох и имейлите… Трябва да видиш какво е писал Дийн за мен. Че съм най-досадното и скучно същество, което някога е виждал. Че с парите, които съм имала, съм можела да постигна всичко, а аз само съм четяла криминалета и съм решавала кръстословици. Че постоянно съм се извинявала и когато чуел гласа ми, му се искало да крещи. Че щял да полудее, ако трябвало да изкара още една година с мен.

— Май е още по-голям задник, отколкото си мислех — процеди ядно Алекс.

— Работата е там, че имаше частица истина във всичко, което бе написал. Точно това ме накара да се почувствам толкова ужасно. Все едно се видях през неговите очи. И гледката никак не ми хареса. Много мислех да се самоубия. Бях на крачка да го сторя. Знаеш ли кое ме спря?

— Кое?

— Дийн ми каза, че ставам като майка ми. И осъзнах, че е прав. По-прав, отколкото предполагаше.

— Каза ми, че майка ти се е самоубила — припомни й Алекс.

— Да, но не ти обясних защо. — Софи придърпа колене към гърдите си.

Алекс досега бе държал ръката си върху крака й, но в този миг остави дланта си да падне в пясъка между тях.

— Беше по-млада от мен, когато го направи. Това казвала ли съм ти го?

Алекс се пресегна отново към нея, но Софи дори не го погледна, затова той само промърмори:

— Не. Не знаех.

— Майка ми се самоуби, когато баща ми поиска развод. Намерих предсмъртното й писмо на десет години, докато ровех да търся нейна снимка. Намерих няколко снимки и писмото. В него казваше, че го прави, за да го накаже. За да може смъртта й да тежи на съвестта му до края на живота му. Но не се получи. Знам го. Живяла съм с него. А аз исках отмъщение, което ще има ефект. Ако се самоубиех, той щеше да получи всичките пари и с Джулия щяха да си живеят щастливо до края на дните си.

— Не съм много убеден в последното. Бих им дал не повече от две години. Но си права. Той щеше да получи…

— … всичко — довърши Софи. — Абсолютно всичко. Все едно съм поела всичките му обиди и съм го оставила да ме стъпче. И Дийн, и баща ми все казваха, че съм мекушава. Че позволявам на хората да правят безнаказано каквото си поискат с мен. А аз винаги им отвръщах, че мога да се грижа за себе си. Те не ми вярваха.

— Огромна грешка — вметна Алекс.

Тя го погледна и се усмихна.

— Не вярваха, че мога да изпитвам гняв. Но аз мога. И го изпитах. Бях толкова гневна, че можех да убия човек. Тогава ми хрумна идеята. Казвала ли съм ти, че винаги съм искала да напиша криминален роман?

— Не. Никога не си го споменавала.

— Но точно това смятах да направя, когато напуснах работа. Ала не стигнах далеч. Затова реших да създам сюжет на живо.

— Още не мога да си представя как си успяла — каза Алекс.

— Не беше толкова трудно. Всичко едно по едно си дойде на мястото. Исках да накисна Дийн за убийство. Смятах да го направя на открито, защото можех да изкарам Джулия навън през нощта. Тя щеше да си мисли, че отива на среща с Дийн. Бях наясно, че за да мога да натопя Дийн, местопрестъплението трябва да е недокоснато, затова трябваше аз да намеря трупа. След това подслушах разговора между Присила и Джулия за украсата за Хелоуин и ми хрумна да я обеся в двора отпред. Докато се разхождахме с Присила, щях да се погрижа да намерим трупа заедно.

— Но как изкара Джулия навън? И какво направи с Дийн?

— Оставих съобщение в пощенската кутия. Разбирах, че е малко рисковано, но мога да имитирам почерка на Дийн много добре. И знаех как й пише от имейлите му до нея, затова не вярвах да се усъмни. Същия ден сготвих на Дийн любимото му ядене — чили. Беше готово, когато се прибра, порцията му бе пълна със счукани успокоителни хапчета. След половин час вече спеше на дивана пред телевизора. Облякох един от костюмите му, няколко чифта чорапи и обувките му. Напълних една раница с гири, които тежаха около двайсет и пет килограма, за да може дълбочината на стъпките да е като на човек с неговото тегло. Освен това си прибрах косата под шапка за баня и сложих шапката и ръкавиците на Дийн. След това отскубнах малко косми от косата му, заедно с корените. Той не усети нищо. Беше напълно упоен. Накрая отидох да се видя с Джулия.

— И?

— Действах като насън. Точно така беше. След като тя припадна, стана напълно тихо. И тогава… го направих. В онзи момент ми се стори много кротко и спокойно. Но на следващата сутрин, когато я видях да виси от дървото… в нея нямаше нищо спокойно. — Лицето на Софи се изкриви, като си спомни гледката, сякаш без да иска, бе докоснала болезнено място.

— И дойде да ми съобщиш — каза Алекс.

— Да, и точно тогава започнаха изненадите. Мислех, че ще трябва да те държа далеч от местопрестъплението, но ти сам реши да не пипаш нищо. Не можех да си обясня защо. Знаех, че ще си първият заподозрян, но си мислех, че лесно мога да насъскам детективите след Дийн. Ала винаги нещо не става по план. Детектив Акерман ти имаше зъб, ти се държеше доста странно, което никак не ми помагаше. Затова разбрах, че ще трябва да се намеся и да помогна да бъдеш очистен от подозрения.

— Но нали аз дойдох при теб? — почуди се Алекс.

— Ако се беше забавил и десет минути, сама щях да потропам на твоята врата — усмихна се Софи.

— Значи през цялото време, докато съм си мислел, че те използвам, ти си използвала мен?

— Като се престорих, че се влюбвам, получих много добро извинение да се навъртам около теб, въпреки че изглеждаше малко откачено.

Алекс се засмя.

— Ти си гросмайстор, а ние сме били само пешки, които си местела по дъската.

— Не. През половината време бях изплашена до смърт. Трябваше да ме видиш, когато детективите дойдоха у нас за първи път. Мислех си, че само ще ме погледнат и веднага ще разберат, че аз съм го направила.

— Значи през цялото време си била ти — промърмори Алекс и поклати глава.

— Казах ти, не съм добър човек. И знам, че трябва да живея с това, което направих. Но поне сега съм направила нещо.

— И още как. Не си играеш с дреболии.

— Знам. Сигурно това ме прави злодей. Но предпочитам да съм злодеят, отколкото жертвата — заяви твърдо Софи.

— Най-добрата роля винаги е на злодея.

Тя се усмихна, но малко тъжно, и когато заговори, цялата й твърдост се бе стопила.

— Работата е там, че си мислех, че с времето ще става по-лесно.

— Кое?

— Да живея с това.

— О, това ли?

— Става ли по-лесно с времето?

Той я погледна продължително в очите.

— Не.

— А аз не мислех така. — Отново се възцари мълчание. Тя зари пръсти в пясъка. След това попита: — Още ли се боиш да не те хванат?

— Когато имам тежки дни, направо ми се иска да ме хванат.

— Толкова ли е зле?

— Беше. Но имам чувството, че вече няма да е така.

Тя вдигна поглед и видя, че той й се усмихва.

— Значи не си променил решението си за…

Алекс се протегна отново към нея, взе ръката й в своята и нежно разтвори пръстите й. Избърса пясъка от дланта и сплете пръсти в нейните.

— За теб ли? Няма шанс да се откажа. Беше права. Не те познавах. Но мисля, че подсъзнателно съм усещал нещо.

Думите му я накараха леко да се усмихне.

— Ти си такъв романтик — въздъхна тя.

— Разкри ме. — Алекс вдигна ръката й и се опита да я целуна, но тя я издърпа, смеейки се. — О, да — продължи той. — Забравих, че не си традиционната героиня. Може и да сме злодеи, но дали да не опитаме да заживеем щастливо до края на дните си?

Софи поклати глава.

— Не мисля, че може да стане.

— А аз мисля, че може. Бихме могли поне да опитаме.

Софи само вдигна вежди, а той продължи.

— Виждам нещата така: много ни е минало през главите и на двамата. Знаем какво струва запазването на един брак. И по трудния начин сме разбрали, че доверието е от първостепенно значение.

— Забрави най-важното — каза Софи.

— Кое?

Тя се усмихна.

— И двамата не предпочитаме развода.

Край