Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Did It With Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Кейт Моргенрот. Убийство с любов

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2010

Редактор: Мария Василева

Коректор: Десислава Петкова

ISBN 978-954-655-131-3

История

  1. — Добавяне

26.

Присила и детективите

Детектив Акерман спря пред огромния палат в стил крал Джордж, но не изключи двигателя.

— Виждаш ли оттук дали това е №18? — попита той детектив Питърс, който седеше до него на предната дясна седалка.

Питърс се наведе напред и се вгледа през стъклото.

— Не виждам номера на тази къща, но съм сигурен, че на пощенската кутия на съседната пише №20.

— Значи е тази, която ни трябва. — Акерман паркира и изключи двигателя.

Беше приятно изненадан от Питърс. Обикновено, когато започваше да работи по някой случай, останалите детективи не му помагаха особено. Така се изразяваше дипломатично за работата им. Разбираше ги: не им харесваше някой от прокуратурата да си пъха носа в разследването им. Сигурно би се чувствал по същия начин на тяхно място. Но Питърс, за разлика от множеството детективи, с които Акерман бе работил, не го посрещна на нож. Наистина, беше малко предпазлив, но след около час съвместна работа (през който Акерман се опита да даде ясно да се разбере, че не се интересува нито от политика, нито от престиж) Питърс се отпусна и започна да се държи приятелски.

— Кого ще разпитваме първо? — попита Питърс.

Акерман се усмихна на такта му. Това всъщност щеше да е вторият човек, когото щяха да разпитат, ако разговорът, който проведоха с първия, можеше изобщо да се нарече разпит, защото така и не прекрачиха прага и си общуваха не повече от две минути. Точно това се случи, когато позвъниха на Алекс Стоу предния ден. Акерман знаеше, че трябваше да изпрати Питърс с друг детектив. Но не успя да устои на изкушението: искаше да види изражението на Алекс Стоу, когато се появи на вратата му — и поне в това отношение не беше разочарован.

— Мислех да започнем с очевидното — жената, открила трупа — каза Акерман. — Как й беше името?

Питърс прелисти бележника си.

— Присила Бренър. — Зачете се мълчаливо известно време, после поклати глава. — Спомням си разговора ни, но убий ме, не мога да си спомня коя точно беше тя. Всички жени там отпред ми изглеждаха еднакви — все руси и слаби. Направо зловещо.

— Отскоро ли работиш тук? — поинтересува се Акерман.

— Да. Преди два месеца ме преместиха от 78-и участък в Бруклин.

— С времето ще свикнеш — успокои го Акерман.

Слязоха от колата и тръгнаха по каменната пътека.

— Е, как смяташ да се държим? — попита Питърс. — Не е лесно да провеждаш разследване, когато не искаш никой да разбере, че става въпрос за разследване.

Акерман се замисли за момент.

— Ще кажем, че това е рутинна процедура. Че се опитваме да отхвърлим останалите версии, нещо такова. Богатите и добре образовани хора не обичат да си признават, че вярват в теории на конспирацията. Обикновено не купуват таблоиди. Четат ги само докато чакат на опашка в супермаркета.

— А ходят ли изобщо до супермаркета? — усъмни се Питърс.

— Добре де, четат броевете, които прислужницата носи в дома им — поправи се Акерман.

Бяха стигнали до пътната врата и Акерман позвъни. Присила отвори толкова бързо, че направо ги изненада. Сякаш се бе въртяла около входа, за да ги чака. Надяваха се да не е чула разговора им за таблоидите.

— Толкова се радвам, че дойдохте — каза тя и ги въведе в дома си. — Да поседнем във всекидневната. Да ви предложа ли чай или кафе?

— Не искаме да ви притесняваме — отвърна Акерман.

— О, нищо не ми струва — увери ги тя. — Сега ще накарам Даниел да ви приготви нещо за пиене.

— Дъщеря ви? — предположи Питърс.

— Икономката — поправи го намръщено Присила.

— Кафе — намеси се бързо Акерман. — Благодаря.

— Това е всекидневната — посочи Присила една от вратите. — И ако нямате нищо против да си свалите обувките, можете да ги оставите тук. Моля ви, настанявайте се удобно. Аз само ще надникна в кухнята да кажа на Даниел. — И тя се отправи надолу по коридора в обратна посока.

— Съжалявам, че попитах за дъщерята — прошепна Питърс.

— Не се тревожи. Какво ще кажеш? — попита Акерман и кимна към всекидневната. Вътре белият килим, белите дивани и белите маси, облени от влизащите през прозорците лъчи, приличаха на огряна от слънцето преспа сняг.

— Само не си разливай кафето — подхвърли Питърс, докато се навеждаше да си събуе обувките.

Акерман простена.

— Страхотно. Много благодаря. Не предизвиквай съдбата.

— И да не казвам, че ти нося лош късмет? — ухили се Питърс.

— Просто се радвам, че двата ми чорапа са еднакви — отвърна Акерман, докато си развързваше връзките на обувките. — Шестнайсет години жена ми се грижеше за прането и аз още не съм успял да усвоя това умение.

— Знаеш ли какво трябва да направиш? Това е стар ергенски трик. Изхвърли всички чорапи, които имаш, и си купи двайсет еднакви чифта, всичките черни. Така винаги ще си с два еднакви чорапа.

— Идеята не е лоша — призна Акерман. Влезе пръв във всекидневната и седна развеселен на дивана.

Питърс се насочи към едно близко кресло и извади бележника и химикалката.

Не чакаха дълго, скоро Присила се върна, последвана от Даниел.

— Как пиете кафето си? — попита ги домакинята.

— С мляко и захар — отвърна Акерман.

Даниел добави мляко и захар в една от чашите и я подаде на Присила.

— Мислех, че всички детективи си пият кафето чисто — вметна Присила, докато поднасяше чашата на Акерман.

Той я пое внимателно и веднага я остави на масата.

— Съжалявам, че ви разочаровах. Обичам сладко.

Присила се обърна към Питърс.

— А вие?

— Аз го пия чисто — каза Питърс.

— Ето, това е истински детектив — коментира Акерман.

— Не, просто имам непоносимост към лактоза — обясни Питърс.

Акерман се засмя.

Присила подаде на Питърс чаша кафе, взе и за себе си и отиде да седне на дивана до Акерман. Той забеляза, че тя е с обувки — на високи токчета, с каишки през горната част.

— Нося тези обувки само вкъщи — обясни тя, като проследи погледа му. — Имам си няколко чифта специално за тази цел.

— А, разбирам — промърмори Акерман, като нарочно отбягваше да срещне погледа на Питърс. Беше сигурен, че ако очите им се срещнат, няма да успее да остане сериозен.

— Е, с какво мога да ви помогна? — попита Присила. — Предполагам, че се надявате на арест възможно най-скоро.

— Арест ли? — повтори учудено Акерман.

— Да. Разбира се, че ще искате да арестувате човека, убил Джулия.

Акерман чу как Питърс се задави с кафето. Като старателно отбягваше да го поглежда, каза:

— На този етап все още се придържаме към версията за самоубийство. Просто изследваме и другите възможности.

— Но това не е самоубийство — изтъкна Присила. — Убийство е.

Акерман усети убедеността в гласа й и почувства как го бодва лошо предчувствие. Сигурно тя имаше някаква информация.

— Няма доказателства за това — каза той предпазливо, с надеждата да изтръгне от нея информация, без да се издава. Така и стана.

— Разбира се, че има — поправи го с важен тон Присила. — Клонът.

— Клонът ли? — повтори Акерман въпросително.

— Да не искате да кажете, че не сте забелязали клона? Бях сигурна, че сте го видели.

— Какво за клона?

— Ами не ви ли направи впечатление, че въжето е направило вдлъбнатина там, където Джулия беше… където Джулия беше.

— Това се случва, дори и при не много тежки хора — отбеляза Акерман.

— Разбира се — съгласи се Присила. — Но и сто килограма да тежеше, ако бе прехвърлила тя въжето и се бе обесила, следата нямаше да е такава. Толкова дълбока вдлъбнатина се получава само при триене. Като например, ако завържете мъртвото тяло с единия край на въжето, преметнете другия през клона и се опитате да повдигнете трупа. При триенето въжето ще се вреже в кората.

И двамата детективи се взряха в нея.

Никога не бива да се съди за хората прибързано, помисли си Акерман. Беше научил този урок по трудния начин, след многократни повторения през годините, но понякога пак се отпускаше да прави автоматични заключения. Напомни си за сетен път, че от тук нататък трябва да подхожда сериозно към всеки разпит.

Погледна Питърс.

— Имаше ли такава вдлъбнатина на клона? — попита.

— На снимките трябва да си личи — отвърна Питърс, намеквайки, че и колегата му е имал възможност да разгледа документацията. — Освен това отрязахме тази част от клона. Така че уликата е запазена. Ще направим тестове.

Акерман отново се обърна към Присила.

— Мога да ви уверя, че всяка улика ще бъде внимателно прегледана. Значи казвате, че сте видели отпечатъка на клона и това ви е навело на мисълта, че е убийство, така ли?

— Не мисля, а съм сигурна. Знам го. Няма място за съмнение, нали? — попита Присила.

— С подобни улики винаги има място за известно съмнение — призна й честно Акерман. — Но ако сте сигурна, че е убийство, защо не казахте нищо на полицията?

— Е, не го забелязах веднага — оправда се Присила. — Не и на съзнателно ниво. На подсъзнателно през цялото време усещах, че нещо не е наред, но чак по-късно си дадох сметка какво съм видяла.

— Говорихте ли с някакви репортери?

— Веднага след това говорих… веднага след като намерих Джулия.

— Споменахте ли им за подозренията си?

— Не, разбира се, че не — отвърна Присила. Изглеждаше направо обидена.

Акерман не се и опита да скрие облекчението си.

— Добре. Бих искал веднага да ни казвате всичко, което ви хрумне.

— Не знам дали предположенията ми ще ви бъдат от помощ — каза тя скромно.

— Искам веднага да ги чуя — повтори Акерман. — Независимо дали е ден или нощ. — Извади визитка от портфейла си и я подаде. — Става ли?

Присила взе визитката.

— Става.

— И ако нямате нищо против, искам да ви задам още няколко въпроса — продължи Акерман. Надяваше се, че ще успее да изкопчи още информация.

— Разбира се — съгласи се Присила, като премяташе визитката из пръстите си.

— Какви са впечатленията ви от Джулия непосредствено преди случката? Държеше ли се различно? Беше ли разстроена?

Присила явно приемаше сериозно новата си роля на консултант, защото помълча няколко секунди, за да обмисли отговора си.

— Да, сега, като ме питате, се сещам, че наистина изглеждаше разстроена.

— Колко време преди инцидента?

— Няколко седмици, може би месец — каза Присила.

— Заради някой конкретен човек ли? Забелязахте ли нещо подобно?

— Ами, тогава си мислех, че аз я разстройвам. Но аз по принцип приемам всичко много лично. Нали знаете, че потиснатите хора имат склонност да са груби с всички.

— А според вас каква е причината?

— Не съм сигурна, но мисля, че животът тук, в Гринич, я потискаше. Тя не е от тези, които си падат по провинциалното спокойствие. Непрекъснато се оплакваше колко е скучно тук.

— Значи не смятате, че съпругът й има нещо общо?

— Вероятно е била разстроена отчасти и заради него — все пак той я е накарал да се преместят тук.

— Но не го е споделяла? — продължаваше да я притиска той.

— О, не. Беше прекалено обсебена от това как изглежда — каза Присила с очевидно презрение.

— Кое как изглежда?

— Ами, държеше да ни убеди, че е идеална, че животът й също е безупречен.

В гласа й се прокрадна малко повече раздразнение, отколкото би й се искало, и Акерман се хвана за това.

— Сигурно е било дразнещо.

— О, не — бързо отстъпи Присила. — Може би за някои наистина е било така, но не и за мен. На мен всичко ми беше ясно.

— Бихте ли казали, че като цяло сте я харесвали?

— Джулия ли? Разбира се, че харесвах Джулия. Поканих я да стане член на литературния клуб, нали?

— А, да. Имате си литературен клуб.

— Да. Четем криминални романи.

— Това обяснява всичко — каза Акерман и се усмихна. — Обучени сте.

— Четете ли криминални романи? — попита Присила.

— Не, достатъчни са ми случаите в работата. — Млъкна, но после добави: — Но решавам кръстословици, така си почивам.

Тя отвърна точно така, както той се бе надявал.

— Аз също — заяви Присила ентусиазирано.

— Така ли? Тогава може би ще ми помогнете с едно решение, което ме измъчи. — Извади лист от задния си джоб.

— Ще се постарая — обеща Присила и изопна гръб.

— Ето го условието: „дистанционен пост“ и отговорът е с четири букви.

Присила смръщи вежди и се съсредоточи.

— Дистанционен пост — повтори. — Обзалагам се, че става въпрос за интернет и се има предвид постинг. Дали не е имейл? Не, чакайте, казахте четири букви, нали?

— Четири букви — потвърди той.

— Да, беше прекалено очевидно. — Тя замълча за няколко секунди. После лицето й грейна. — Трябва да е блог. Нали се сещате, онези онлайн дневници, които хората от цял свят постват в интернет. Съвпада, нали? Попълнили ли сте вече някои букви, които да се разминават?

Акерман вписа това, което тя му каза, в кутийките.

— Не, току-що започнах тази кръстословица и още нищо не съм попълнил. Но отговорът ви е много добър. Благодаря. А сега трябва да си тръгваме. Предстоят ни разговори и с другите членове на литературния ви клуб.

— Но вие дори не докоснахте кафето си, детектив — отбеляза Присила.

— А, да. — Акерман внимателно вдигна малката порцеланова чашка и отпи. — Много е хубаво — похвали я, но веднага върна чашката върху чинийката. — Ще ви притесним пак, когато сме в затруднение. Налага се да говорим и със съпруга ви.

— С Гордън? Той няма да може да ви помогне с нищо.

— Трябва да проверим всички възможности. Пък и така ще имаме повод отново да се видим с вас. — И Акерман й хвърли усмивка, която трябваше да я поласкае.

 

 

— Пфу! — изсумтя Питърс, когато излязоха от къщата. — Що за хора живеят така? Прислужница? „Свалете си обувките“? Видя ли как изглежда всекидневната? Боже, май всичките тези пари ги карат леко да откачат. — И той завъртя показалеца си до слепоочието.

Акерман обаче не можа да се въздържи да отбележи:

— Само че тази жена, която наричаш луда, е забелязала на местопрестъплението нещо, което ти си пропуснал. Ако се окаже права за клона, той може да се превърне във важна улика.

— Не можа да се стърпиш, нали?

— Не, не можах. Е, какво друго научихме? Да обобщим, преди да продължим с разпитите.

Питърс прелисти записките си.

— Струвало й се, че Джулия й е ядосана.

— Склонен съм да отдам това на егото й — разсъждаваше на глас Акерман. — Тя е от типа хора, които си мислят, че светът се върти около тях. Струва ми се, че това е най-вероятното обяснение.

— Съгласен съм с теб. — Питърс сведе пак поглед към бележника си. — Също така каза, че Джулия не била доволна от преместването в „провинцията“. Ти предполагал ли си, че живееш в „провинцията“? За мен тази дума винаги се е свързвала с ферми и добитък.

— Разминаване на понятията — отвърна Акерман.

— Значи сега богаташите имат други понятия за различните стандарти на живот?

— Да. Друго?

— Каза, че Джулия била много загрижена за мнението на хората, но тя я харесвала.

— Хм. Не съм сигурен какво да мисля за това. Не ми се вярва да я е харесвала чак толкова много.

— Защо хората просто не казват истината? — зачуди се Питърс. — Имам предвид, че не тя я е убила. А това така би улеснило работата ни.

— Е, хората винаги лъжат. Много по-умели са в това, отколкото в казването на истината. Както и да е, този случай се очертава лесен — заключи Акерман. — Няма нужда да откриваме кой го е направил, а само как да го пипнем. И според мен клонът ще ни помогне. Да видим какво още ще научим от… — И той погледна в собствения си бележник. — … от Сюзан Олтмън.