Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Did It With Love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

43.

Дийн и детективите

— Значи това не е просто измислица на съпругата ми? — попита Дийн двамата детективи, докато ги въвеждаше в кабинета си.

Акерман си беше уредил срещи с Дийн, Гордън и Стюърт на работните им места в града. Надяваше се с едно отиване да успее да се види с всички, но все още не се бе свързал със съпруга на Сюзан — Хари.

Реши да се срещне с мъжете в кабинетите им, защото искаше да чуе откровените им мнения, а бе говорил с достатъчно съпрузи, за да знае, че те невинаги се изразяват свободно в присъствието на жените си, дори когато тези жени са в съседните стаи.

Дийн беше първи и откровеността му като че ли щеше да потвърди правилността на стратегията.

— Кое смятате за измислица на съпругата си? — отвърна Акерман с въпрос.

— Че Джулия Стоу е убита. Жена ми очевидно не вярва в „Бръснача на Окам“… — Млъкна и се вгледа в Акерман. И тъй като детективът не реагира, обясни: — Това е философски принцип, според който по-простата теория обикновено е по-вярна. Има хиляди примери, които го доказват. Като огромните фигури в полето, които се появяват през 70-те години — има две теории по въпроса. Едната е, че се дължат на летящи чинии, а другата — че тревата е подрязана с някакъв инструмент. Хората обичат да казват, че всичко е възможно, и може би са прави, но ако приложим „Бръснача на Окам“ към този казус, ще видим, че във версията с летящите чинии има много невероятни неща — междугалактически пътувания, достигане на скоростта на светлината и липса на доказателства за съществуването на летящи чинии. И тъй като няма как да сме сигурни, че следите са от някакви извънземни машини, остава да се съгласим с втората хипотеза, че фигурите са човешка направа. И знаете ли, години по-късно двама души наистина си признали, че те са направили първите фигури. Останалите вероятно са били дело на имитатори. И въпреки това, противно на всякаква логика, мнозина вярват, че това са следи от летящи чинии. Защото иначе би било прекалено скучно. Прекалено банално. Предпочитат фантастиката пред истината.

— Добра аргументация — каза дипломатично Акерман.

Питърс вдигна поглед. Работеше с Акерман само от няколко дни, но те му бяха достатъчни, за да знае, че след подобно изказване колегата му обикновено правеше на пух и прах „добрата аргументация“ на събеседника си.

И, разбира се, след кратко колебание Акерман продължи, все едно си разсъждаваше на глас:

— Поне на теория. Но като детектив, на когото често се налага да прилага теорията в практиката, смятам, че пропускате нещо много важно. Според „Бръснача на Окам“ не е задължително най-простата теория да е вярната. Става въпрос за най-простата теория, която обяснява фактите. Това е важната разлика. Но вие не сте първият, който допуска тази грешка. „Бръсначът на Окам“ често е прекалено опростяван. Всъщност предпочитам да се придържам към една мисъл на Айнщайн. Той казва, че всичко трябва да се опрости колкото е възможно, но не повече. Разбира се, когато видите труп да виси на въже, най-простото нещо, което бихте заключили, е, че става въпрос за самоубийство. Още повече, че обесването е най-разпространената форма на самоубийство и далеч не първото нещо, което ви хрумва, когато си мислите за убийство. Но сме длъжни да третираме всички самоубийства като убийства, докато не се докаже обратното. Защото все още не знаем всички факти. А фактите в този случай показват, че не това не е самоубийство. Те говорят, че е убийство, което някой се е опитал да представи за самоубийство.

— И откъде сте сигурни?

— Не сме — излъга Акерман. — Но има индикации.

— Софи ми разправяше за някаква вдлъбнатина в някакъв клон…

— Това е важна улика, която жена ви откри.

— Просто сте любезен, нали?

— Не. Никак даже. Любезен ли съм? — обърна се Акерман към Питърс.

— Не е такъв човек — потвърди Питърс.

Акерман пак се обърна към Дийн.

— Имате ли някакви предположения кой би могъл да я убие?

— Ако изобщо е убита, сигурно е съпругът й.

— И защо смятате така?

— Не знам. Просто предчувствие. Има нещо у него… което не ми се струва наред. На ваше място бих се поинтересувал от миналото му.

Акерман погледна Питърс и вдигна вежди.

Дийн продължи.

— Искам да ви кажа, че никак не съм доволен, че жена ми прекарва толкова време с него.

— Какво? — изненада се Акерман и се изпружи.

— Да, вчера цял следобед е пила кафе с него. Твърди, че „разследва“, но на мен по-скоро ми се струва, че той й хвърля прах в очите. Според мен се опитва да я убеди в някаква измислена от него история, че жена му си е имала любовник и че този любовник я е убил. Може би вие ще й налеете малко ум в главата. Кажете й, че всъщност вие разследвате случая и че тя трябва да стои настрани.

— Ще поговоря с нея — обеща Акерман.

— Наистина ли? Много ще съм ви благодарен. Притеснявам се за нея. Ами ако без да иска открие нещо, което ще помогне да бъде обвинен? Може да се окаже в голяма опасност.

— Мисля, че малко се увличате, господин Райт — каза Акерман успокоително.

— Все така ми казват и после нещо наистина се случва. Просто лошите ми предчувствия обикновено се потвърждават — изтъкна Дийн. — Имам чувството, че нещо ще се обърка.

— Нищо няма да се обърка — увери го Акерман. — Не и ако аз мога да го предотвратя.