Кейт Моргенрот
Убийство с любов (65)

63.

Софи

Къщата беше тъмна и тиха, когато Софи се прибра. Дийн още не се бе върнал от работа и на телефонния секретар нямаше съобщение, така че тя не знаеше дали съпругът й има намерение да се появи за вечеря. Обикновено имаше остатъци от предишни хранения, които можеше да сервира като спасителен вариант, но сега, когато отвори хладилника, той се оказа напълно празен. Не й се готвеше обаче. Извади купчина менюта за доставки по домовете и се зарови в тях, но дори и това елементарно действие я изнервяше. Отиде в другата стая, включи телевизора и започна да прещраква каналите, после го загаси. Взе книгата, която бе започнала преди няколко дни и след това оставила, защото не й беше интересна. Прочете няколко абзаца и откри, че все още не може да й задържи вниманието.

Накрая осъзна, че не е в състояние да прави нищо, което изисква от нея да стои на едно място. И макар че беше съвсем тъмно навън и духаше вятър, който напомняше за идващата зима, тя реши да излезе на разходка. От много време не се бе скитала сама. Облече дебелото яке, сложи си шал, ръкавици и шапка и повика Агата. Отвори плъзгащата се врата и тръгна по склона на игрището за голф.

Котката вървеше до нея, скриваше се в някой отрязък по-гъста растителност, след това изскачаше пак на открито. Луната тъкмо се показваше над короните на дърветата. Беше почти пълна и обливаше пустото игрище с мистична приглушена светлина. Софи вървеше по границата между светлината и сянката, надничаше между дърветата, за да не изпуска Агата от полезрението си, но погледът й не пробиваше далеч в тази гъста тъма.

Изведнъж чу шум, сякаш нещо едро се раздвижи в храстите. Софи повика Агата, но като сведе поглед, видя, че тя е до нея. Взе я на ръце и й прошепна на ухото:

— Не искам да ловуваш това нещо. С нашия късмет ще се окаже скункс.

Продължи напред, но звукът все още се чуваше. Спря, и звукът спря. Пулсът й се ускори.

Направи няколко предпазливи стъпки и пак чу зловещото шумолене. Спря, и то спря. Чуваше собственото си дишане в тишината. Вече знаеше какво поражда този шум — човешки стъпки по изсъхнали листа.

Тръгна отново и шумоленето зад нея се възобнови. Затича се. Сърцето й биеше лудо, дишаше тежко и толкова силно стискаше Агата, че котката започна да се извива.

Софи бягаше с всички сили по тревата към процепа между дърветата, през който можеше да се качи по склона и от там — на улицата. Стори й се, че шумът става по-силен и се приближава, затова пое с максимална скорост нагоре по хълма. Стигна до улицата и не спря. Хвърли поглед през рамо. Във въображението й преследвачът беше точно зад гърба й, щеше да я хване само ако протегне ръка. Но в този миг някой наистина я сграбчи, само че отпред.

Софи изпищя, Агата се освободи от ръцете й и един познат глас каза:

— Хей, всичко е наред. Спокойно. Аз съм.

Софи премигна и пое отчаяно дъх. На улицата пред нея стоеше детектив Акерман и здраво я стискаше за ръцете.

— Дишайте дълбоко. Можете ли да ми кажете какво ви уплаши?

Софи се давеше за въздух и се опитваше да каже нещо.

— Спокойно. Не бързайте.

— Някой ме преследва… — изрече задъхано Софи.

Акерман погледна през рамото й.

— Къде?

Софи посочи надолу към игрището за голф.

— Ще отида да проверя.

Детективът изчезна надолу по склона.

Софи застана под една улична лампа. Дори огряна от силната й светлина не се чувстваше в безопасност. Смешна работа, живееше в този квартал, беше се разхождала през нощта десетки пъти, без дори да се замисли, а сега се страхуваше, че се намира тук.

Акерман се върна след минута и поклати глава.

— Няма никой.

— Имаше — настоя Софи. Вече бе успяла да успокои дишането си и говореше почти нормално. — Чух шум, помислих, че е скункс или миеща се мечка, но всеки път, когато спирах, и звукът спираше, щом тръгнех, той отново се появяваше.

— О, вярвам ви, че сте чули шум — увери я Акерман. — Уплашили сте се. То е ясно.

— Мислите ли, че съм си го въобразила?

Акерман се поколеба.

— Не мисля. Според мен някой се опитва да ви уплаши.

— Но защо?

— Може би сте много близо до тайна, която някой не иска да се разкрива — предположи Акерман. — Утре рано сутринта ще доведа екипа си тук. Да видим дали няма да открием нещо.

— Дали някой наистина се е опитвал да ме нарани? Дали трябва… да се тревожа? — попита Софи.

— Мисля, че който и да е бил, е можел да ви хване, ако реши. Но за всеки случай ви препоръчвам да внимавате. Много да внимавате.