Кейт Моргенрот
Убийство с любов (30)

28.

Ашли и детективите

Когато Ашли ги посрещна на вратата, Питърс сви устни, сякаш искаше да подсвирне. Беше облечена в къса рокля с гол гръб и огромно деколте, на краката си носеше високи обувки, които всяка жена в квартала веднага би познала, че са на „Джими Чу“.

— Крайно време беше да дойдете и при мен — каза тя. — Разбирам защо сте отишли първо при Присила, все пак тя намери трупа, ама защо отидохте у Сюзан след това? Аз бях много по-близка с Джулия от нея.

— Ами… караме ви по азбучен ред^[1] — импровизира Акерман.

Макар че в такъв случай Сюзан би трябвало да е първа, Ашли прие обяснението.

— Е, тогава всичко е наред. Заповядайте. Да поседнем в зимната градина.

Поведе ги към помещение, което се простираше по цялата задна дължина на къщата, а трите му стени бяха изцяло от стъкло. Растенията бяха избуяли и създаваха истински цветен хаос: червеното, жълтото и оранжевото изглеждаха още по-ярки на фона на тъмнозелените иглолистни дръвчета.

— Значи с Джулия сте били добри приятелки, така ли? — поде Акерман, когато седнаха. Мебелите бяха плетени, с възглавници с флорални мотиви. Помещението приличаше на покрит вътрешен двор. Когато Акерман се отпусна на стола, той заплашително проскърца.

— Не съм казала, че съм била добра приятелка с нея — поправи го Ашли. — А само по-добра, отколкото Сюзан. Предполагам, че бях най-близката й приятелка. Имам предвид, че и двете бяхме сравнително нови в този квартал. И по-млади от Сюзан и Присила.

Каза, че е по-млада, все едно съобщаваше някакво върховно постижение, помисли си Акерман. Подозираше, че жената срещу него няма да успее да остарее с достойнство.

— Споделяше ли с вас? — попита.

— Разбира се — сви рамене Ашли. — Казваше ми много неща. Вероятно повече, отколкото би искала.

— Как така повече, отколкото би искала?

— Мисля, че й се струваше безопасно да ми разказва разни неща.

— Защото няма да кажете на никого?

— Не, защото си мислеше, че не съм достатъчно умна, за да ги използвам против нея. Те всички това си мислят — само защото не съм учила в „Уеслиън“ както първата жена на Стюърт и не изпитвам нужда непрекъснато да демонстрирам колко съм интелигентна. Но не ми пука. Стюърт винаги е казвал, че когато един човек е подценяван, той се намира в благоприятна позиция.

— А на вас необходима ли ви е тази благоприятна позиция? — попита я Акерман.

— Нима не е необходима на всички? — отвърна му с въпрос Ашли.

Акерман си позволи да се усмихне.

— И какво ви споделяше Джулия?

— О, много неща.

— Например?

— Мисля, че вече няма значение дали ще го кажа. Например какво мисли за Присила, Сюзан и останалите жени от квартала. Не беше много впечатлена от тях. Според нея вкусът на Сюзан бил ужасен. И беше права за това. Виждали ли сте розовия й анцуг? Искам да кажа, че и аз обичам подобни дрехи, имам страхотна розова кашмирена шапка, но тя не е на двайсет години. Не може да ходи в такива цветове. А и къщата й — Ашли потръпна. — Толкова провинциално изглежда, типично за Нова Англия. Да, тя наистина е от там, но все пак можеше да се развие малко. Джулия казваше, че не разбира как е възможно Сюзан да е от толкова богато семейство, а да има толкова малко класа.

— Значи не харесваше много Сюзан?

— Според мен проблемът не е в самата Сюзан. Май Джулия не харесваше никого тук, включително и мен. Казваше, че това място е като застояла вода и че няма търпение да се премести в града.

— Да не би да планираха да се връщат пак там?

— Май да. По думите й можеше да се съди, че наистина възнамеряват. Но веднъж споменах нещо подобно пред Алекс и той като че ли нямаше представа. Според него тя си беше напълно щастлива тук. Мъжете понякога много бавно загряват.

Акерман се изопна, като чу името на Алекс.

— И какво още ви казваше тя? — попита, с надеждата да чуе повече за Алекс.

Ашли им довери следващата си информация, като се приведе напред и снижи глас.

— Говореше и за Присила — изрече почти шепнешком, сякаш им разкриваше някаква шокираща тайна. Но очевидно никой от двамата детективи не изглеждаше достатъчно впечатлен, защото добави нетърпеливо: — Май не ме разбирате. Никой тук не се осмелява да говори против Присила. Всички се боят, че тя ще научи. Но на Джулия не й пукаше. Казваше, че Присила прилича на диктатор на малък остров в Южния Тих океан, който се държи така, сякаш владее целия свят, а не само своя малък остров.

Питърс се засмя.

Акерман го стрелна с поглед.

— Какво? — притесни се Питърс.

Акерман поклати глава и се обърна пак към Ашли. Присила не го интересуваше. Интересуваше го Алекс. Отказа се от насочващите въпроси и попита направо:

— А какво разправяше Джулия за съпруга си?

Ашли се усмихна.

— Много странна работа — каза тя. Но след това спря, сякаш за да обмисли сериозността на проблема.

— И какво й е странното? — попита Акерман, опитвайки се да прикрие нетърпението в гласа си.

— Ами Джулия казваше по нещо лошо за всеки, с изключение на съпруга си. Никога не е говорила против него.

— О! — възкликна разочаровано Акерман.

— Не ви ли се струва много странно? Имам предвид, че аз обичам Стюърт, но се оплаквам непрекъснато от него — на приятелките си, не на него — уточни тя бързичко. — Изкарвам го пълен идиот, но все пак съм достатъчно хитра да не му споменавам нищо по въпроса. Не е естествено от време на време да не се оплакваш от съпруга си. Така че това, което Джулия ми е разправяла, едва ли ще ви свърши някаква работа, момчета, не и ако искате да обвините Алекс за убийството.

— А защо си мислите, че искаме да обвиним Алекс за убийство? — попита рязко Акерман.

— Ако не искате, би трябвало да се замислите и да поискате.

— Знаете ли нещо, което ви дава основание да мислите, че той го е извършил?

— Нали винаги е съпругът? Чела съм достатъчно криминални романи, за да съм наясно, че съпрузите са винаги първите заподозрени.

Акерман едвам сдържа въздишката си. Стори му се, че всеки миг ще получи нова информация като онази с клона.

Но Ашли продължи.

— А пък Алекс каза нещо интересно, когато бяхме у тях на вечеря. Още тогава ми се стори малко странно, но сега, като се замисля, направо ме побиват тръпки. Сякаш искаше ние — или може би Джулия — да разберем какво се кани да направи.

При тези думи и двамата детективи застанаха нащрек.

— И какво каза? — поинтересува се Акерман.

— Не ми казвайте, че никой не ви го е споменал. Имам предвид от Литературния клуб. Някой, май беше съпругът на Сюзан, Хари, заяви, че трябва да четем биографии, защото били полезни. Щели сме да научим нещо от тях. А Алекс му отвърна, че и криминалните романи могат да бъдат полезни… ако трябва да се разследва убийство. И след това добави, че никога не се знае кога може да се случи нещо такова.

— Така ли каза? Сигурна ли сте?

— Ами нещо подобно — каза вятърничаво Ашли. — Спомних си го веднага щом Софи ни каза за клона.

— Имате предвид, когато Присила ви каза за клона — поправи я Акерман.

— Присила ли? Тя ли ви каза, че е забелязала клона? — Ашли се засмя. — Присила нищо не беше забелязала. Софи го видя първа.

— Софи твърди, че тя го е видяла първа, така ли?

Ашли сигурно бе доловила скептицизма в гласа на детектива, защото натърти:

— Не. Тя каза на всички останали — на мен, Сюзан и Присила по едно и също време.

— Значи със сигурност твърдите, че не Присила е забеляза клона? Може Софи просто да е повторила нейните думи.

— Няма начин — отрече категорично Ашли. — Всъщност, отначало Присила твърдеше колко абсурдна е идеята, че Джулия е убита. Според нея предположението било глупаво. Не мога да повярвам, че се е опитала да си припише чужди заслуги.

— Говорихме и с госпожа Олтмън за това, но тя не спомена, че Софи първа е забелязала клона — намеси се Питърс.

— Това не ме изненадва. Сюзан е изцяло под влиянието на Присила. Пък и мрази конфликтите. Все се стреми да заглажда нещата — така че не се учудвам, че е прикрила Присила, дори само за да избегне неприятния момент да заяви, че тя лъже. Софи е човекът, с когото трябва да говорите. Тя е по-умна от три Присили Бренър накуп.

— Е, тя е следващата в списъка ни — каза Акерман. — Ще видим какво има да ни каже.

Питърс поклати глава.

— Както върви, ще се появи и нова версия за случката.

Ашли се обърна към него.

— Вие сте детектив. Нима очаквате хората да имат еднакви версии?

— Права е — подкрепи я Акерман.

— Разбира се, че съм — отметна косите си назад Ашли. — Казах ви, че не съм глупава.

— Тогава може би ще ни помогнете и за нещо друго — предположи Акерман. — Решавам кръстословица и се затруднявам с едно условие. „Дистанционен пост“. Четири букви. Някакви идеи?

— Единият уж е детектив, а очаква всички да му разказват едно и също — обърна се Ашли към Питърс. — Другият пък ме пита за кръстословица. Ще ви оставя сами да се оправяте с това, но тъй като явно се нуждаете от помощ, ще ви дам един съвет. Не изпускайте от очи съпруга на Джулия. Не е естествено една жена да не се оплаква от мъжа си, а щом е така, нещо хич не е наред.

 

 

— Опасна е — каза Питърс, докато се връщаха към колата. — Смахната е почти колкото първата. Можеш ли да си представиш да си женен за такава жена? Те всички не са наред.

— Втората — как й беше името, Сюзан? — тя ми се стори наред — поправи го Акерман.

— Наред в сравнение с другите може би. Но нямам никакво доверие на хора, които имат толкова много пари и в същото време се държат така приятелски. Сигурно е преструвка.

— Човек, който обича кучета, не може да е чак толкова лош — отсъди Акерман.

— Мислиш ли? Ами ако ти кажа, че и Хитлер е обичал кучетата?

— Наистина ли?

— Да. Или поне е обичал своето си куче. Освен това не ми се вярва тази Сюзан да е била откровена с нас. Излъга ни, за да прикрие приятелката си Присила, диктатора от Южния Тих океан. — Питърс сам се засмя на шегата си. — Джулия Стоу е уцелила десетката с това описание. Струва ми се, че не е била никак глупава. Умна и гадна.

— Сюзан Олтмън ни призна, че е по-склонна да вярва в убийството на Джулия, отколкото в самоубийството й. Това е доста красноречиво описание на характера й — съгласи се Акерман.

— Така е, но тази последната Бети Бууп^[2] ни осведоми какво е изрекъл съпругът на вечеря.

— Това би могло да свърши работа в съда — замисли се Акерман. — Би могло да повлияе на съдебните заседатели. Прекалено голямо съвпадение. Според мен е станал дързък. И на практика е съобщил пред всички какво се кани да направи още преди да го е направил.

— Ако наистина го е казал — отбеляза Питърс. — Знаеш какви са свидетелските показания. Носи им се лошата слава, че на тях не може да се разчита. А и не ти ли се вижда странно, че нито една от другите две жени не си спомня такава реплика?

— Ще трябва да ги питаме дали си я спомнят.

— Искаш ли да го направим веднага?

— Не, първо ще отидем да се видим със Софи Райт и да разберем дали е толкова умна, за колкото я мисли Бети Бууп.