Кейт Моргенрот
Убийство с любов (43)

41.

Сюзан и Хари

Хари все още не се бе прибрал и Сюзан не можеше да се свърже с него. Не вдигаше мобилния си телефон. Според секретарката му щял да отсъства няколко дни.

Тя започваше да си мисли, че му се е случило нещо лошо. Ами ако е отвлечен? Или дори по-лошо? Трябваше да предприеме нещо. Реши да се обади в полицията и да го обяви за изчезнал. Но тогава се запита на кой телефон трябва да позвъни? Не беше 911. Дали да не потърси номера на местния участък? След това си спомни за визитката, която и остави Акерман. Взе я и тъкмо се канеше да набере номера, когато си представи какви въпроси би й задал детективът. Кога е изчезнал Хари? Кога за последен път тя е говорила с него?

И като си даде сметка какво ще му отговори, остави слушалката и покри устата си с длан. Ще трябва да каже на детектив Акерман, че съпругът й е изчезнал в деня, в който бе убита Джулия. Ами ако двете събития бяха свързани? Вероятно ще наведе полицията на тази мисъл.

Затова продължи да чака.

Чакаше вече от дни и той, естествено, се появи в мига, в който тя беше престанала да се надява. Беше девет и половина вечерта, Сюзан си бе в леглото. Обикновено не си лягаше толкова рано, но не знаеше какво друго да прави. Искаше денят да свърши, затова взе две приспивателни и се мушна между завивките, за да избяга в забравата. Беше изтощена, защото от доста време я мъчеше безсъние, но изтощението й бе от онзи вид, при който тялото се чувства като сгазено от валяк, а умът не престава трескаво да работи.

Включи телевизора и се разходи по каналите, но не можа да събере достатъчно концентрация и за един сериал. Тъкмо заради телевизора не чу колата, нито отварянето на гаражната врата, както и стъпките по стълбите. В един миг вдигна поглед и видя съпруга си на вратата на спалнята. Взираше се в нея и изглеждаше така, както никога не го бе виждала преди и никога повече не искаше да го види.

А тя беше с най-старата си пижама. Косата й бе още мокра от душа, който си бе взела с надеждата, че топлата вода ще я отпусне и ще й помогне да заспи. Току-що си бе сложила овлажняващ крем за сто долара, който обещаваше да направи кожата й сочна и гладка дори след четиридесет години, но който също така беше мазен и не попиваше веднага, така че лицето й лъщеше като намазано с олио. Разбира се, че Хари я бе виждал в този вид стотици пъти, но това беше преди да спре да я гледа с любов и да започне да изпитва съжаление към нея.

А което беше още по-зле, тя пък не бе виждала от години Хари да изглежда толкова добре. Беше в любимия й костюм, който го правеше да изглежда як, а не набит, с бяла риза и тъмносиня вратовръзка, в тон с очите му. Прошарената му коса сякаш беше току-що фризирана. И за неин ужас забеляза, че има тен.

През първия ден от изчезването му тя непрекъснато си мислеше какво ще му каже, когато се върне. Искаше да му даде да разбере, че той, който винаги се е гордял с почтеността си в бизнеса, не е показал нищо подобно в брака си. Да му припомни брачните обети и да го попита дали думата му още значи нещо. А също и да го попита как може да й причинява това. Поведението му беше като внимателно премерено мъчение, показваше пълна незаинтересованост към чувствата й. Искаше да му каже, че никога не е вярвала, че той може да постъпва така. И че тя самата никога не би си позволила подобно отношение към него.

Това беше първия ден. На втория се уплаши и започна да мисли, че е изтълкувала ситуацията погрешно. Може би е наранен. Може би е в беда. Може дори да е отвлечен. След като си даде сметка в кой миг е изчезнал, все повече започваше да вярва, че изчезването му има връзка със смъртта на Джулия. И оттогава не спираше да гради в ума си сложни сценарии, с които да обясни съвпадението. Реши, че може да е имал връзка с Джулия. Може би тя е заплашила, че ще й каже, и за да защити брака си, Хари я е убил. Или пък й е обещал да избягат, но не е успял да удържи на думата си и тогава Джулия се е разгневила и го е нападнала, а той я е убил при самозащита. Представяше си десетки различни сценарии, но всички те бяха версии на един и същ сюжет: Хари прави всичко възможно, за да защити нея и брака им.

Фантазиите й бяха кошмарни, но не беше сигурна дали предпочита пред тях обикновената, банална, но жестока истина: че Хари е заминал някъде с друга жена. Че е в някой луксозен морски курорт, където танцува, пие коктейли, пече се на слънце и прави любов. В мига, в който го видя, беше убедена, че точно това е станало.

— Имаш тен? — отбеляза тя делово, но с глас, пълен с отрова.

— Трябваше да замина за няколко дни. Имах нужда от време, за да помисля — каза Хари.

— И случайно да си бил сам? Или си заведе някоя да ти помогне да… помислиш?

— Няма да те лъжа. Не бях сам.

— Няма да ме лъжеш ли? А какво правеше през последните шест месеца? — попита тя.

— Ами това е едно от нещата, които се опитах да реша през тези няколко дни. Повече няма да те лъжа. Не е честно спрямо двама ни.

— Значи си решил. А придружителката помогна ли ти да решиш?

— Сарказмът ти няма да направи ситуацията по-лесна, Сюз — каза Хари.

— И защо ми е да я правя лесна? Да не мислиш, че ми е било лесно през последните дни — да не знам къде си, какво ти се е случило и въобще какво става?

— Секретарката ми не ти ли каза, че съм ти оставил съобщение и че ще ти се обадя след няколко дни?

— Не. Не ми каза. Уведоми ме само, че не си там. Това е единственото съобщение, което получих от нея.

— Съжалявам. Станало е недоразумение.

— Но защо оставяш съобщение на секретарката си? Защо не ми го каза сам? Не мислиш ли, че поне това ми дължиш?

— Сега съм тук — отвърна Хари. — Можех просто да накарам адвоката си да ти изпрати документите.

— Документите? — повтори Сюзан. — Какви документи?

— Стига, Сюз. Знаеш какви.

— За развод ли? — прошепна тя.

Хари кимна.

И точно когато най-много й трябваше, гневът й я предаде.

— Не биваше да става така — каза тя. — Хари, заедно сме почти от двайсет години. Това нищо ли не значи за теб? Не мислиш ли, че имаме какво да спасим?

— Повярвай ми, Сюз, това измъчва и мен. Измъчва ме от месеци. Но просто няма да стане. От известно време нещата между нас не вървят.

— А защо не си ми казал нищо?

— Защото дори не го осъзнавах. Искам да кажа, че го усещах, но не можех да го формулирам.

— Още не е късно — промълви тя умолително. — Можем да поговорим. Да ми кажеш защо си нещастен. Какво искаш да направя. Винаги единствената ми цел е била да те направя щастлив.

— Знам. Но… не съм щастлив.

— Тогава кажи ми какво да направя. Какво мога да сторя за теб? — И добави отчаяно: — Мога да се променя.

— Не можеш да станеш напълно различен човек — възрази Хари. — Ти си прекрасна такава, каквато си. Но аз просто не съм щастлив в брака си. Съжалявам.

— От думите ти съдя, че си намерил човека, който да те направи щастлив, така ли?

— Да — отвърна той простичко.

— И коя е тя?

— Трябва ли да говорим за това?

— Да не би да си мислеше, че ей така ще се появиш, ще заявиш: „Искам развод“, и аз ще кажа: „Добре“. И това ще е всичко? Така ли си представяше нещата?

— Просто не искам да те наранявам.

— Ако наистина не си искал да ме нараниш, нямаше да имаш любовница. Ако наистина не си искал да ме нараниш, нямаше да изчезнеш дни наред в… къде беше всъщност?

— Сюз, недей.

Но тя не спря.

— Ако не си искал да ме нараниш, нямаше да дойдеш по този начин да ми кажеш, че искаш развод и че вече си решил. Ти вече ме нарани. Мисля, че заслужавам да знам останалото.

Хари въздъхна.

— Права си. — Отиде до креслото в ъгъла, което бе с лице към спалнята, и седна в него. Изведнъж придоби много уморен вид. Цялата му енергия и жизненост, които струяха от него, когато се появи на вратата, се изпариха. — Права си. Питай ме каквото искаш и ще ти отговоря.

Сюзан пое дълбоко дъх.

— Има ли надежда за нас, Хари? Мога ли да направя нещо, за да те накарам да промениш решението си?

— Не, Сюз. Съжалявам.

Тя седна на леглото, беше като окаменяла. Зададе въпроса, сляпо надявайки се на друг отговор. Адвокатката на Алекс би казала на Сюзан същото, което каза и на клиента си: не задавай въпроси, на които не искаш да чуеш отговорите.

— Но защо? — Това беше последната й надежда.

Хари поклати глава.

— Не знам защо. Стават такива неща. Просто се отдалечихме.

— Аз не съм се отдалечила от теб. Обичам те — увери го Сюзан.

— Знам. Знам, че ме обичаш. Но може би имам нужда от нещо повече от любов.

— И какво е то?

— Взаимна любов. Не е достатъчно само единият да обича.

— Ти не ме ли обичаш? — Едвам събра дъх, за да произнесе тези думи.

— Виждаш ли? Казах ти, че не бива да говорим за това. Така само те наранявам. — И Хари понечи да стане.

— Не. Трябва да знам. Искам да чуя истината — спря го Сюзан. — Моля те.

Хари я погледна и бавно седна обратно в креслото.

— Обичаш ли я?

— Да.

— Коя е тя?

— Тя е… колега.

— Работите заедно?

— Не. Работи за компанията, която купихме. Или по-скоро — работеше. Взехме я, за да ни помогне със стратегията.

— Предала е собствената си компания? Що за човек е това?

— Виждаш ли, Сюз, това е част от проблема. Ти просто не разбираш света на бизнеса.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да започна да разбирам света на бизнеса, за да потръгне бракът ни?

— Това е моят свят. В него живея от седем сутринта до седем вечерта. Дванайсет часа на ден. Превърнал се е в част от мен. И да, предполагам, че точно това се опитвам да кажа.

— Казваше, че предпочиташ да не работя. Че е важно да създам дом и уют.

— Така си мислех. Какво да кажа? Сбъркал съм.

— Сбъркал си. — Сюзан се изсмя, смехът й беше истеричен. — Казваш го сякаш не е кой знае какво. О, извинявай, сбърках. Осъзнаваш ли какво си направил? Осъзнаваш ли от какво съм се отказала заради теб?

— Наистина ли трябва да говорим за това? — попита уморено Хари.

— Да, трябва да говорим. Разбира се, че трябва. През целия си живот съм искала семейство. Искала съм деца. Повече от всичко на света. Ти каза, че не искаш и аз се отказах от тях заради теб. Отказах се от мечтата си заради теб. Ето колко много съм те обичала.

— Мисля, че и това е част от проблема. Не трябваше да се отказваш от нищо заради мен или заради който и да било друг. За мен се оказа непосилна тежест да се покажа достоен за тази жертва. Аз не я заслужавам. Не мога да ти отвърна със същото.

— Напротив, ти ми бе достатъчен.

— Не, не бях. Ако бъдеш честна пред себе си, ще признаеш, че ти така и не ми прости за това. Не ми прости, че те накарах да се откажеш от децата, които искаше. Трябваше да последваш мечтите си.

— И ми го казваш сега? Когато съм на четиридесет и е прекалено късно?

— Хората допускат грешки, Сюзан. Сбъркал съм, но дори и да не си го признаваш, и ти си сгрешила. — Хари се изправи. — Знам, че сега си гневна и наранена, но съм сигурен, че след време ще осъзнаеш, че съм прав. Така и двамата ще бъдем по-щастливи.

— По този начин се самозалъгваш, за да се чувстваш по-малко виновен. И знаеш ли какво? Това са пълни глупости.

— Знам само, че трябва да го направя. Имаме само един живот и аз не смятам да се отказвам от него от страх да не те нараня. Тогава и двамата ще сме нещастни. Надявах се, че ще получа благословията ти.

— Нима? Очаквал си да ти дам благословията си? Мислел си, че ще направя нещо подобно?

— Показва колко много те уважавам — изтъкна Хари.

— Всъщност не смятам, че някой някога ми е казвал нещо по-обидно. Сигурно ме мислиш за пълна идиотка. Идваш да ми кажеш, че ме напускаш заради друга жена. Че никога не съм те правила щастлив. Че съм сбъркала, като съм се отказала заради теб от това, което смятах за най-важно в живота. И очакваш да ти дам благословията си? — Сюзан отново почувства как гневът се надига в нея.

— Смятах те за грижовна и разумна жена, която иска само най-доброто за тези, които обича — опита се да й обясни Хари.

— Не, смятал си ме за идиотка, с която можеш да правиш каквото си искаш и която само ще каже: „Искам ти да си щастлив, щом това означава да ти дам развод, ще те разбера“. Може и да съм идиотка, но няма да кажа нищо подобно.

— Не мисля, че е чак толкова невъзможно.

— Вече не ми пука какво мислиш. Изнасяй се от къщата и от живота ми и върви по дяволите!

— Това не си ти — поклати глава Хари. — Това не си ти. Говориш така, защото си наранена. Разбирам, че си гневна. Но… няма да се държиш неразумно по време на развода, нали? Няма да го направиш труден само за да си отмъстиш? Ти не си такава. Не си от този тип хора.

— Не ти ли казах преди малко? — отвърна Сюзан. — Мога да се променя.