Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Did It With Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Кейт Моргенрот. Убийство с любов

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2010

Редактор: Мария Василева

Коректор: Десислава Петкова

ISBN 978-954-655-131-3

История

  1. — Добавяне

44.

Стюърт и детективите

— Кой е следващият? — попита Питърс, когато излязоха от сградата, в която работеше Дийн. — И колко е далеч?

— Стюърт Търкел. Не е далеч. Само на няколко пресечки.

— За коя е женен този Стюърт Търкел?

— За Бети Бууп — отвърна Акерман.

— Що за човек мислиш, че е? Искам да кажа — кой се жени за такива жени?

— Що за човек ли? Вероятно от онези, които в гимназията са били пренебрегвани от подобни момичета.

— Толкова ли е просто? — попита Питърс.

— Не е никак просто даже — отвърна Акерман.

Повървяха пет пресечки до сградата от южната страна на Сентрал Парк, качиха се в асансьора до четиридесет и седмия етаж и ги въведоха в офис с изглед като от картичка за Манхатън.

Стюърт стана да ги посрещне, а Акерман хвърли към Питърс поглед, означаващ „Аз казах ли ти?“ Стюърт беше нисък, набит и плешив. Но от него се излъчваше усещане за власт, което не можеше да се сбърка с нищо. Не беше само заради скъпия костюм и невероятната гледка зад гърба му. Акерман веднага усети всепроникващия поглед на Стюърт. Имаше чувството, че преценява колко е скъп костюмът му, на колко години е, кога за последен път е бил на химическо чистене. Жена му го беше купила преди две години на разпродажба в „XXI век“. Знаеше, че има нужда от нови дрехи, но все още не бе намерил време да отиде да си купи. Винаги за тези неща се бе грижила жена му. Тя се занимаваше и с химическото чистене, а сега той не помнеше кога за последен път е носил костюма си там.

— Господа, моля, седнете — покани ги Стюърт и посочи два стола срещу бюрото си. — Е, откъде да започнем? От някоя кръстословица може би? — Усмихна се и им показа едрите си зъби. — Разбрах, че обичате игрите.

Стюърт се опитваше да изтъкне пред Акерман превъзходството си, но детективът остана доволен. Беше се надявал, че жените ще споделят помежду си и ще разберат какво е имал предвид, като ги е питал за кръстословиците. Всичко бе изчислено така, че да създаде конкуренция между тях. Искаше да се опитат да го впечатлят, като му предоставят цялата информация, която имат.

— Обичате ли кръстословиците? — попита учтиво Акерман.

— Според мен са загуба на време — отвърна Стюърт.

За детектива това означаваше, че Стюърт не е много добър в кръстословиците. Не познаваше човек, който да го бива в решаването им и да може да устои на чувството за удовлетворение, когато попълни и последната буква.

— Имам предвид, че човек не научава нищо от тях — продължи Стюърт. — Обикновено са наблъскани с безполезни факти и глупави игри на думи. И какво като решиш една кръстословица? Нищо.

— Спортувате ли? — смени темата Акерман.

— Моля?

— Спортувате ли? — повтори детективът.

— Да, опитвам се. Когато мога. Старая се да го правя сутрин, обаче не ми се удава. В сградата има фитнес салон и ако успея да се измъкна, ходя там в обедната почивка.

— И какво като спортувате?

— Глупав въпрос. Човек влиза във форма. Оформя мускулите си. Подобрява състоянието на кръвоносната система. Носи само ползи за здравето.

— А знаете ли, че много лекари препоръчват на възрастните хора да решават кръстословици, за да поддържат мозъка си във форма? Според тях това ги предпазва от болестта на Алцхаймер.

— Шегувате се.

— Никак даже.

— Ха! — Стюърт изопна гърба си, както си седеше на стола.

Акерман не каза нищо. Знаеше, че Стюърт приключи с това, от което имаше нужда. Беше го подложил на тест — да види дали може да впечатли детектива с големия си офис, красивата гледка от прозореца и агресивното си поведение. Беше много важно да не се огъне. Сега, след като тестът беше свършил, Акерман можеше да се заеме с работата си.

— Искаме да ви зададем няколко въпроса за Джулия Стоу — започна той, а Питърс отвори бележника си и щракна химикалката.

— И аз не вярвах да сте дошли за инвестиционна консултация — пошегува се Стюърт.

— Аз лично с радост бих получил инвестиционна консултация — обади се Питърс.

— Имате ли заделени пари, които можете да си позволите да загубите? — попита Стюърт.

Питърс изсумтя.

— Заделени пари…

— Тогава съветът ми е: изобщо не се занимавайте с акции.

— Джулия Стоу — прекъсна ги Акерман. — Какво можете да ми кажете за нея?

— Вероятно повече от който и да било друг — отвърна Стюърт.

— И защо?

— Защото я познавах още отпреди да се премести в Гринич. Срещал съм я няколко пъти на партита в града.

— И?

— Ами в Гринич се опитваше да се прави на примерна, но дълбоко в себе си беше истинска кучка — и казвам това с най-голямо уважение. Знаеше какво иска и наистина щеше да го получи.

— И какво искаше? Пари? — попита Акерман.

— Сигурен съм, че отначало е искала пари. Но вероятно бързо е разбрала, че пари лесно се получават. Затова се е прицелила по-високо. Това, което Джулия искаше, не се купува с пари. Искам да кажа, че за да го поискаш, ти трябват пари, но само те не могат да свършат работа.

— И какво беше то?

— Положение в обществото — каза Стюърт кратко и ясно.

— И какво означава това?

— Какво е положение в обществото ли? Определенията варират в зависимост от това къде си и кого питаш. В Хамптън би означавало възможността да влезеш във всеки клуб или да получиш покана за всяко парти, или поне за по-важните. За мен положението в обществото е триумвират: пари, власт и възможността да предизвикваш завист.

Акерман си помисли, че определението е доста точно и показваше, че Стюърт е мислил по въпроса.

— И успя ли да го получи? — продължи с въпросите Акерман. — Имам предвид — положението в обществото.

— Винаги има някой, който се оказва по-високо от теб, нали? Според мен тя си мислеше, че е стигнала върха, после разбра, че е само на половината път, а след това вече беше прекалено късно. Може би затова се е съгласила да се премести в Гринич. Обикновено жените искат да се местят извън града, за да живеят в голяма къща и да отглеждат деца. Но Джулия не беше от този тип. Знаеше, че майките не получават положение в обществото. Децата пък за нея означаваха банални неща като возене до училище и часове за зъболекар, дори когато имаш бавачка и икономка. Децата не носят блясък.

— Описвате я като някакво чудовище — вметна Питърс.

— В известен смисъл беше точно това. Човещината означава объркани емоции, грешки и несигурност. А Джулия никога не демонстрираше нищо подобно. Предполагам, че под цялата тази ледена броня наистина се е криел човек, но аз никога не съм го виждал.

— Ами съпругът й?

— Алекс? Какво за него?

— Смятате ли, че е изпитвала нещо към него?

— Винаги са били идеалната двойка.

— Но? — подкани го Акерман да продължи.

— От време на време ми се струваше, че надушвам нещо под тази маска — призна си Стюърт.

— Какво?

— Само някакво усещане — стана предпазлив Стюърт. — Но… според мен го мразеше.