Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Did It With Love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

17.

Софи и Дийн

— Не беше толкова ужасно, нали? — попита я Дийн, когато се прибраха у дома и влязоха в кухнята през гаража.

— Сигурно — отвърна Софи.

Дийн се отправи директно към хладилника и затърси нещо за ядене.

— Гладен съм. А ти? Ето нещо, което не ми хареса — храната ми се стори ужасна. А, супер! Има лазаня. Искаш ли?

— Не, благодаря.

Той извади купата и прехвърли лазанята в чиния.

— Много си мълчалива — установи Дийн.

— Уморена съм — оправда се тя. — Мисля да си лягам.

— Не можеш ли да останеш поне десет минути с мен, докато се наям?

— Щом искаш. — И тя поседна край кухненската маса.

Той отиде до микровълновата печка и отвори вратичката й.

— Колко време трябва да го държа вътре?

— Две минути и половина са достатъчни — отвърна тя. — Но трябва да го покриеш със салфетка, иначе доматеният сос ще се разлети.

Той взе салфетка, покри лазанята и остана до микровълновата, докато чинията се въртеше в нея. Когато ястието бе стоплено, го занесе на масата.

— Искаш ли да опиташ? — предложи и поднесе вилицата към нея.

Софи поклати глава.

Той върна вилицата в чинията, без да хапне набоденото на нея, и каза:

— Нали не ми се сърдиш за това, че не си тръгнахме рано? Да, наистина ми се оплака, че не се чувстваш добре, но се справи отлично.

— Сигурно — каза тя отново, без да е много убедена.

— На последните две партита изобщо не дойде. Ако си бяхме тръгнали и от това рано… нямаше да изглежда много любезно. Сега живеем тук и ако искаме да станем част от общността, трябва да положим някакви усилия. — Взе отново вилицата и хапна парченце лазаня.

Софи го изгледа, след това заяви:

— Точно това е. Не искам да живеем повече тук.

Дийн се взря в нея с пълна уста.

— Искам да се върнем в Ню Йорк.

Дийн преглътна.

— Не говориш сериозно.

— Напротив — отвърна тя тихо.

— Искаш просто така да се вдигнем, да зарежем всичко, което сме направили тук, и да избягаме обратно в града?

— Да.

— Ти си полудяла.

— Не съм. — Пое дълбоко дъх и си изля сърцето. — Ако се замислиш, животът ни не се е променил много от времето, когато живеехме в града. Стоим си вкъщи, вечеряме, понякога гледаме филм. Но сега видеотеката е по-далеч. Ако искаме дървета — паркът ни беше точно отсреща през улицата.

— Не става въпрос за това. Нито за дърветата, нито за нещата, които правим вечер. Нали търсехме промяна? На мен тук ми харесва. Струва ми се, че съм част от общност. Не искам да прекарам живота си заобиколен от непознати. Виж, знам, че точно в момента не си много щастлива, но не вярвам, че със сигурност тук не ти харесва. Минали са само няколко месеца в края на краищата. Нека си дадем шанс. Истински шанс. Ако и след това пак не се получава, обещавам, че няма да останем.

— Какво имаш предвид под „истински шанс“?

— Една година — отвърна Дийн. — Само една година. А това означава само още — колко? — четири месеца? Не те моля за нещо невъзможно. И ако решиш, ще се преместим дори на същата дата, на която дойдохме тук.

— Една година точно? — попита Софи недоверчиво. — Само толкова?

— Само толкова.

— А ако не се получи?

— Тогава на часа ще започнем да подготвяме преместването си обратно в града. Обещавам ти — каза той и вдигна ръка. — А сега ти ще ми обещаеш ли да положиш повече усилия?

Софи мълчеше.

— Софи?

Тя вдигна очи към него.

— Да — каза. — Обещавам.

И удържа думата си. На следващия ден се обади на Присила и я помоли да я вземе на една от разходките.