Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Did It With Love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Пролог

Ню Йорк

Декември

Телефонът звънна рано на 14 декември, в седем и петнайсет, и бе причина Софи да запомни завинаги тази сутрин. Така става със смъртта. Настанява се в малки безпаметни мигове и ги вкаменява. За втори път преживяваше нещо подобно. За първи път й се случи, когато беше на три години и влезе в спалнята на майка си, защото я бе чакала много дълго, но тя така и не бе дошла. Дори двайсет и пет години по-късно Софи все още ясно си спомняше онзи момент, сякаш някой го бе запечатал на снимка. Отворените прозорци. Разбърканите завивки. Бавно движещият се вентилатор на тавана. Острата миризма на урина. И усещането… че цялата жизнерадост е изсмукана от сърцето й и е изтекла като водата във ваната, когато майка й дръпнеше запушалката.

Този път обаче в паметта й завинаги щяха да се запечатат онези мигове преди телефонното обаждане. Все още седеше до прозореца и чашата й с чай бе несигурно закрепена на перваза. Топлата напитка бе замъглила малък участък от стъклото точно над ръба на чашата. Вестникът, отворен на предпоследната страница с рубриката „Изкуство и свободно време“ и сгънат на кръстословицата, лежеше на възглавницата до нея, а котката й Агата се бе сгушила в скута й като малко генераторче на топлина.

Видя през прозореца как няколко снежинки се носеха във въздуха. От другата страна на Пето авеню дърветата на Сентрал Парк открояваха сплетените си сиви клони на фона на бледосивото небе. Слънцето щеше да изгрее след няколко минути и първите лъчи да погалят фасадите на сградите от другата страна на парка, като превърнат прозорците им в пълни със светлина огледала.

Но в седем и петнайсет на 14 декември слънцето още не бе изгряло. Все още над пейзажа властваше плоската пустота на небето и безсмислието на мъничките снежинки. И настроението й бе в унисон с гледката. В онази сутрин се чувстваше… увиснала във въздуха. Подпряна на ръба на нещо. (Макар че по-късно нямаше да е сигурна дали наистина е било така, или просто бе прибавила това усещане в паметта си. Дали затишието пред буря наистина ни изглежда като затишие, преди самата буря да е настанала? Или го запомняме като затишие, след като събитията вече се случат?)

В онзи миг, докато седеше до прозореца и наблюдаваше мрачната гледка, Софи осъзна, че потиснатото й настроение не се дължи само на съзнанието. Върхът на носа й бе почти безчувствен. Чакаше отоплението да се включи, но сигурно съпругът й Дийн го бе преместил на ръчно управление (спеше по-добре на хладно) и бе забравил да го върне обратно. Обви с длани чашата и я вдигна към лицето си. Издиша и собственият й дъх се вдигна като облаче пара нагоре. Затопли носа й, но за кратко. Когато парата се разнесе, на нейно място отново се настани студът, затова тя внимателно отмести Агата от скута си, стана и прекоси трапезарията, после през всекидневната излезе в коридора, за да провери таблото, управляващо отоплението на апартамента.

След като премести плъзгача от арктическите десет градуса, видя спортния сак на Дийн под тоалетката в коридора. Сигурно го е забравил, докато е бързал да излезе тази сутрин. Въздъхна раздразнено. Винаги се прибираше изнервен, ако не бе тренирал. Сега тя трябваше да реши дали си струва да си направи труда да му занесе сака в офиса, или да търпи киселото му настроение в края на деня. Май все пак ще му го занесе. Избута сака изпод тоалетката с крак, за да й е пред очите, като излиза, след това понечи да се върне, за да реши кръстословицата.

Телефонът звънна точно когато минаваше покрай апарата във всекидневната, сякаш присъствието й по някакъв начин го предизвика. Резкият тон проехтя и от апаратите в спалнята и кухнята, ръката, която държеше чашата, потрепна и причини малко цунами от топъл чай, което преля през ръба и опари кокалчетата й. Там, където се докосна до кожата, останаха червени следи.

Остави чая и посегна да вдигне слушалката. Но дланта й увисна във въздуха, сякаш за да отложи мига на узнаването — макар че тя вече си знаеше. Наясно бе, че не се обажда Дийн за забравения сак. Предчувстваше, че не е и рекламно предложение да й доставят „Ню Йорк Поуст“ до вратата. Сигурна бе, че не звънят от книжарницата, за да проверят дали си е вкъщи. Очакваше това обаждане от седмици.

Вдигна слушалката.

 

 

В петъчната сутрин Софи пристъпи през автоматичните врати и се пренесе от забързаните улици на Манхатън в тишината на болничното фоайе. Бе прекрачвала този праг десетки пъти през последните три години, но всеки път се изненадваше от контраста между разсеяния шум навън и приглушеното спокойствие на болницата, между света на живите и света на умиращите. Всеки път, когато преминаваше през тези врати, си мислеше колко далеч един от друг бяха тези два свята, макар че физически ги разделяше един дъх. За майка й това бе времето да изпие шепа хапчета. За баща й — минутите за получаване на резултатите от биопсията.

Отиде до асансьора и натисна копчето за третия етаж. Настаняваха пациентите с един и същ вид рак на едно и също място. Отделението за страдащи от рак на панкреаса беше малко и мрачно. Когато пристъпи в познатия коридор, се почуди колко ли пъти бе идвала тук през последните няколко години. Десет? Петнайсет? Повече? Колко пъти лекарите й бяха казвали как по всичко личи, че този път баща й няма да излезе от болницата? Но някак си той винаги успяваше да се пребори (според него с усилие на волята). Затова, когато предния ден отново го приеха, тя дойде да го види и отново изслуша познатите прогнози, а когато времето за посещение изтече, се прибра у дома. Единствената разлика беше, че този път лекарите се оказаха прави.

Стигна до стаята на баща си и намери вратата отворена. Слънчевите лъчи преливаха през прозорците, вазата с оранжеви лалета, които му бе купила, все още стоеше на перваза, но завесите около леглото, които баща й обикновено държеше спуснати, сега бяха дръпнати и дюшекът бе съблечен до голо, с изключение на найлоновата подложка. Една сестра се бе привела и се опитваше да я махне, но усети присъствието на Софи и вдигна поглед към нея.

— Съжалявам — каза сестрата. — Той вече не е тук.

— Къде го закараха? — попита Софи. Учуди се, че гласът й прозвуча спокойно. И съвсем равно.

— На долното ниво — отвърна сестрата. — Искате ли да видите тялото?

Софи кимна.

— Тогава вземете асансьора до подземието.

Софи се върна обратно по коридора и зачака търпеливо асансьора. Когато вратите се плъзнаха и отвориха, тя влезе вътре и видя, че до копчето за първия етаж има друго с буквата П на него. Ако изобщо го бе забелязвала преди, приемаше, че става въпрос за тъмно мухлясало подземие, пълно с кофи, метли и препарати. Натисна копчето и асансьорът я отведе надолу. Мина покрай фоайето и се спусна под земята. Как не се бе сетила досега, че болницата има нужда от място, където да складира провалите си?

Когато слезе, вместо голите бетонни стени, кофите и метлите, които си бе представяла, видя рецепция с покрит с килим под. В нея нямаше мълчаливи мъже в сини гащеризони, а едно много хубаво и много младо момиче, седнало зад бюро. Приличаше на ученичка, беше някак си неестествено да сложат толкова младо същество да отговаря за болничната морга. Но сигурно, помисли си Софи, само много млад човек би се съгласил да работи тук. Защото за младите, смъртта е нещо, което се случва на другите.

Тя съобщи на момичето името на баща си и то провери в компютъра. Вдигна телефона, но преди да набере, каза:

— Ще отнеме само няколко минути — и направи знак на Софи да седне. След малко се появи санитар. Беше облечен в зелени болнични дрехи и на джоба му бе закачена пластмасова табелка с името. Софи забеляза, че се казва Джеймс… също като баща й.

— Моля, елате с мен — подкани санитарят и тя го последва надолу по коридора. След като излязоха от приемната, килим вече нямаше, а подът бе покрит с лъскав и твърд линолеум. На Софи й се стори, че шумът от стъпките й е смущаващо силен и сякаш цяла вечност върви по този коридор. Завиха надясно и санитарят спря пред затворена врата.

— Искате ли да вляза с вас? — попита той учтиво.

— Не, благодаря ви.

Изчака го да се обърне и да се върне обратно. Чак когато изчезна зад ъгъла, тя отвори вратата. Вмъкна се вътре, затвори след себе си и се почувства като попаднала в друга реалност. Това не бе част от болницата — светът на болните и умиращите. Това беше светът на мъртвите. Тялото на баща й лежеше върху стоманена маса, покрито до раменете с дебел бял чаршаф. Тялото на баща ми, повтори си тя, сякаш бе някаква негова собственост, от която се беше отказал. Къщата на баща й, вилите на баща й, колите на баща й, бизнесът на баща й, тялото на баща й. Вече не притежаваше нито едно от тези неща.

Прекоси малкото пространство, което ги делеше, и застана до него. Беше си мислила, че ще е като заспал, но не бе така. Лицето му изглеждаше различно. Приживе в него винаги имаше някакво напрежение — устните бяха стиснати, очите — присвити, дори кожата бе силно опъната върху черепа. Беше същото лице, но всичко бе отпуснато — не умиротворено, а просто отпуснато.

В този момент Софи внезапно осъзна, че за първи път се намира в една стая с баща си, без да усети онова присвиване в стомаха и напъните за повръщане, като преди изпит, за който не си учил, но трябва задължително да издържиш. И това прозрение я накара най-после да повярва, че баща й е мъртъв. Тялото не бе успяло. И отпуснатото лице — също. Само това усещане за спокойствие в негово присъствие направи смъртта му реалност.

Софи не вярваше, че той някога ще умре. Винаги й се бе струвало, че може да направи каквото си поиска — че законите на природата не важат за него. Затова когато преди три години му поставиха диагнозата и лекарите го предупредиха, че му остават само няколко месеца живот, и го посъветваха да помисли добре дали да се подлага на болезненото лечение, или да се опита да извлече максимума от времето, което има, тя не се учуди, че той пренебрегна съвета им, поиска лечението и се върна в ремисия. Успя да я убеди, че ще живее вечно. И сега, когато гледаше трупа му, изпита странна, неестествена лекота, сякаш бе вървяла часове наред с тежък товар и най-накрая го бе свалила от плещите си. В едно беше сигурна — не така би трябвало да се чувства човек, когато стои до мъртвото тяло на баща си.

От тези мисли я откъснаха гласове отвън в коридора. Вратата се отвори и влезе съпругът й Дийн. След като той пристигна, и последното парченце от пъзела се намести — облекчението й вече беше пълно. Точно се канеше да заговори, когато забеляза зад рамото му хубавата рецепционистка. Сигурно момичето е решило, че Дийн заслужава личен ескорт до залата, и не бе повикало санитаря. Все такива неща се случваха на съпруга й.

— Кажете ми, ако имате нужда от нещо — каза момичето на Дийн.

— Добре, благодаря — отвърна той.

Софи видя, че момичето не си тръгна, дори след като Дийн затвори вратата. Беше си сваляч, дори когато не се напъваше. Може би една от причините да я преследва, когато се запознаха, беше, че не можеше да повярва в нейното безразличие към него. Сега, като се сещаше за това, й се струваше невероятно — беше време, когато той наистина не я интересуваше. Когато го видя за първи път, си помисли, че е прекалено хубав с пясъчнорусата си коса, трапчинката на едната буза и някак мазния начин, по който я облъчваше с чар. Отказа му три пъти, но той я преследваше толкова упорито, че накрая успя да си уреди среща. Кой може да устои, когато толкова много го желаят? И на тази първа среща й стана ясно, че той не е само красив, а също така саркастичен и умен, малко неуверен и решен да я впечатли, като в същото време се шегуваше за своя сметка с това. Не беше сигурна кога точно се случи, но тя се влюби в него… много силно. Толкова силно, че на никого не бе признавала колко точно, освен на себе си. Знаеше, че подобна любов по-скоро отблъсква мъжете, дори съпрузите.

Дийн се приближи към нея и я прегърна през раменете.

— Добре ли си, Кара Мия? — попита я. Така я наричаше на галено. Започна да й вика Мия, защото настояваше, че изглежда като близначка на Мия Фароу (макар Софи по-скоро да смяташе, че героизира външния й вид, който се дължеше просто на шведските гени на майка й — сини очи, бяла кожа, руса коса). С годините галеното й име метаморфозира до италианското любовно обръщение.

Тя кимна.

— Добре съм.

След това сведе поглед към баща си.

Беше истинско чудо, но Дийн и баща й се бяха разбирали прекрасно. Баща й често казваше, че бракът й с Дийн е единственото нещо, което е направила както трябва. А за трите години, през които бяха задно (същите, през които и баща й бе болен), Дийн никога не бе изрекъл и една лоша дума за него. Затова сега очакваше да каже нещо от сорта, че ще му липсва или че е бил корав старец. Но след дълго мълчание Дийн произнесе:

— Беше такъв задник.

Софи така се изненада, че се разсмя. Но после смехът й заседна в гърлото. И за още по-голямо свое учудване се разплака.

 

 

Минаха няколко седмици и след един луд изтощителен ден Дийн предложи идеята.

Лежаха на леглото в тъмното и гледаха към Сентрал Парк и килима от дървета и сгради с мъничките трептящи светлинки от другата страна на парка. Дийн обичаше да спи на отворени прозорци и при изключено отопление, затова бяха завити с дебел юрган. Той бе зад нея, ръцете му обгръщаха кръста й, а брадичката му бе заровена в рамото й.

Бяха си говорили за изминалия ден — какво бе направила тя, какво му се бе случило на него на работа, но от няколко минути си мълчаха приятно. Софи гледаше как премигват светлините на сградите, когато Дийн заговори.

— Мислех си — поде той бавно, — че последните седмици бяха доста тежки за теб, нали?

— Малко — потвърди тя.

Дийн изсумтя. Такава си беше Софи, винаги разбираща.

Ако я притиснеш, ще си признае, че последните седмици са били не „малко“, а много тежки за нея. Първо, трябваше да се погрижи за толкова много неща: погребението, телефонните разговори, писмата. След това трябваше да се отвори и завещанието. Баща й имаше брат и сестра, и двамата със семейства и деца — общо шест племенници. Той също се бе оженил (и развел) два пъти след смъртта на майката на Софи. И двете му бивши съпруги бяха живи и здрави. Но баща й не бе оставил на брат си, сестра си, племенниците и бившите си съпруги и петак. Софи бе единственото му дете и бе получила всичко — къщи, коли, антикварни мебели, колекцията му от произведения на изкуството, — всичко. И тя трябваше да реши какво да прави с цялото това наследство.

Беше истински кошмар.

Софи си спомни, че бе чела статия за това какво се случва обикновено със спечелилите от лотарията — те са моментално притиснати от роднини, приятели и непознати. Същото се случи и с нея. Изведнъж се оказа, че всички имат планове за инвестиции или предлагат услуга, без която тя не би могла да живее, или пък просто си мислят, че заслужават парче от баницата. За много от хората, които й се обадиха и й писаха, тя се чудеше откъде изобщо са разбрали за наследството. Баща й бе сравнително добре известен бизнесмен, но дори не се доближаваше до истинските магнати в бранша. Некрологът му се появи в няколко икономически списания и това беше всичко, но изглежда, съществуваше някаква мрежа, по която подобна информация течеше и се разпространяваше до множество точки.

Всичко беше толкова уморително, а освен напрежението около уреждането на подробностите и всекидневните грижи, у нея се загнезди и болезнено чувство за загуба. Първоначалното усещане за лекота, което изпита, застанала над тялото на баща си, не се задържа дълго. На негово място се настани бездна от съжаление. Не че й липсваше. Като се има предвид какъв бе приживе — гневен, презрителен, отмъстителен, критичен, — тя си беше по-добре без него. Но я измъчваше безвъзвратно отишлата си възможност за промяна. Не че той щеше да се промени — винаги бе знаела, че това никога няма да се случи, — но си мислеше, че тя би могла.

Винаги бе вярвала, че един ден ще му се опъне. Баща й понякога я дразнеше и я предизвикваше да го направи. „Как можеш просто така да си стоиш?“, подиграваше й се той (макар че според нея се изискваше много повече кураж, отколкото баща й си представяше, да си стои кротко, да сложи на лицето си маската на безразличието, докато той вика и кряка или пък й се надсмива — зависи в какво настроение беше). „Държиш се като някаква жалка жертва — казваше й той. — Майка ти би се преобърнала в гроба, ако те види. Тя никога не би позволила на някого да й говори така. В нея имаше дух. Беше смела.“

Софи смътно си спомняше крясъците, толкова пронизителни, че преминаваха през затворени врати, притиснати към ушите ръце и възглавницата, с която се покриваше. Май това бе споменът за смелата й майка и този спомен вероятно можеше да обясни защо тя самата избягваше конфронтациите. Тормозеше я обаче съзнанието, че цената на мира бе собственото й достойнство. А сега баща й си бе отишъл и бе прекалено късно за промяна.

Така че идеята за промяна вече се въртеше в ума й, когато онази нощ Дийн й каза в леглото:

— Мислех си, че имаме нужда от промяна.

От начина, по който го изрече, Софи разбра, че ще направи предложение, което според него тя няма да хареса.

— Каква промяна? — попита.

Той се поколеба, преди да продължи.

— Първо ми обещай, че ще си помислиш, преди да ми отговориш.

Определено нямаше да й хареса, помисли си Софи.

— Добре — отвърна тя.

— Хубаво тогава, мислех си, че може би трябва да се изнесем от този град. Не прекалено далеч — добави бързо, предусещайки протеста й. — Мога да пътувам до работата си, а ти също можеш да продължиш да работиш в книжарницата, ако искаш.

Откакто бе навършила шестнайсет години, Софи работеше в книжарницата за криминални романи „Черната орхидея“. Първата и втората година в гимназията прекарваше ужасно много време там — мотаеше се вътре, купуваше цели наръчи книги и така се опитваше да отложи прибирането си у дома. По този начин се запозна със собствениците Бони и Джо. Тя толкова дълго висеше в книжарницата им, че те най-накрая й предложиха почасова работа. Веднага прие и откри, че много й харесва. Беше заобиколена от най-любимите си неща на света — книгите. И то не какви да е стари книги, а криминални романи. Дийн се шегуваше, че ги обича повече, отколкото обича него.

— Или пък ако не искаш да пътуваш до книжарницата — продължи Дийн, — има и друга възможност. Нали всичките ти приятели от години ти разправят, че трябва да напишеш криминален роман? Е, това може да е твоят шанс да го направиш — да се откъснеш от големия град и всичките му изкушения, да се уединиш на някое тихо място, където да мислиш на спокойствие. Ще ти направим кабинет. Това може да те насърчи най-накрая да започнеш да пишеш. Освен това си мислех…

— Дийн — прекъсна го тя.

— Нали се разбрахме, че няма да ми отговаряш веднага — каза той. — Помолих те да си помислиш.

— Нямам нужда от обмисляне.

— Но… — започна отново той, готов да извади нови аргументи, с които да я убеди да напусне града.

Тя се претърколи, обърна гръб на големите сгради и красивите им трепкащи светлини. Беше прекалено късно да променя каквото и да било в отношенията с баща си, но не беше прекалено късно за промяна изобщо.

— Нямам нужда от обмисляне — повтори тя. — Отговорът е „да“.

Дори през процеждащата се през прозореца оскъдна светлина Софи видя как лицето му замръзна от изненада.

— Наистина ли? — попита той. — И не се шегуваш?

— Наистина.

Дийн се усмихна.

— Точно когато си мисля, че съм те разгадал, ти отново ме изненадваш — каза. — Как става така?

— Май не си много умен, а? — пошегува се тя.

— Е, сега загази — закани се той и я сграбчи. Но след като се поборичкаха известно време и накрая Дийн я прикова към леглото, изведнъж стана отново сериозен. — Виж какво, знам колко обичаш този град, но решението ти е правилно. Ще видиш.

Ала точно това решение донесе по-късно третия труп в живота на Софи. Първият бе на майка й, просната на леглото, огряна от нахлуващите през прозореца слънчеви лъчи. Третият леко се поклащаше на едно дърво, обграден от яркочервени есенни листа.