Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Did It With Love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

39.

Алекс в дома на Софи

Софи току-що се бе върнала от Присила, вадеше чиниите от миялната машина в кухнята и се опитваше да измисли какво да каже на Алекс Стоу, когато отиде у тях. Изведнъж на вратата се позвъни.

За разлика от Присила, Сюзан и Ашли, Софи знаеше кой я търси.

Замръзна за миг. След това затвори миялната машина, обърна се и тръгна по коридора към пътната врата. И я отвори.

Бяха се виждали на вечери, но никога не бяха водили истински разговор, предполагаше се, че се познават, а всъщност не бе така. Настъпи кратко неловко мълчание.

— Надявам се да не преча — каза Алекс.

— Никак даже — отвърна тя. — Искаш ли да влезеш?

— Би било страхотно.

Софи усети инстинктивно, че не може да го покани в стаята със строгите антики, кухнята й се струваше прекалено интимно пространство, затова го поведе към помещението, което би трябвало да е кабинетът й. Там държеше компютъра си, на който смяташе да напише своята книга. Но дните на лятото се изнизаха, а тя бе успяла да натрака само едно изречение, затова наричаше кабинета си „стаята за неписане“. Освен бюрото до прозореца, вътре имаше още диван и кресло, на което бе прекарала по-голямата част от времето, подгънала крака под себе си, с чаша кафе на малката масичка и разтворена в скута книга.

Софи седна на креслото, а Алекс — на дивана.

Сведе поглед. Забеляза, че ръцете й в скута са сплетени една в друга прекалено силно. Отпусна ги.

Когато вдигна очи, видя, че Алекс я оглежда проучвателно. След това внезапно се усмихна. Изглеждаше напълно различен, когато се усмихваше.

Тя също му се усмихна, но не знаеше какво да каже. Той заговори пръв.

— Исках да ти благодаря за помощта онази сутрин. Беше много… спокойна.

— Не се чувствах спокойна — призна си тя. Понякога в трудни ситуации наистина се чувстваше спокойна, но тази не беше от тях.

— Предполагам. Но запази самообладание. Знаеше точно какво имам предвид, когато казах на Присила да не докосва трупа, и трябва да призная, че ако не беше ти, тя нямаше да ме послуша. Може да се окаже много важно, че местопрестъплението не беше… компрометирано. Ти какво мислиш?

Тя се опита да отклони похвалите:

— Съпругът ми би казал, че това е резултат от прекаляване с криминални романи и развинтено въображение.

Той пак се усмихна.

— Е, значи трябва да благодаря на криминалните романи и развинтеното ти въображение. Пък и не мисля, че въображението ти е развинтено. И в най-смелите си предположения човек не може да предвиди какво ще го сполети в живота.

— Това е така — съгласи се искрено Софи.

— Затова ли обичаш криминалните романи? Защото провокират въображението ти?

— Не точно. — Никой досега не я беше питал защо харесва да чете криминални романи. Опита се да намери най-точния отговор. — Мисля, че е заради усещането за тържество на справедливостта накрая. Защото обикновено в живота не се случва така. Но в повечето криминални романи всеки получава каквото заслужава.

— Не вярваш, че в живота справедливостта възтържествува?

— Не, обикновено не става така. А ти?

Той се засмя.

— Не, имах предвид — четеш ли криминални романи?

— О — усмихна се той широко. — Преди ги поглъщах като топъл хляб. Като дете не можех да се наситя на разказите за Шерлок Холмс.

— Имам приятел, който обожава тези книги — каза Софи. — Смята, че това са най-добрите криминални романи на света.

— Не знам. Напоследък предпочитам Агата Кристи.

— Така ли? — учуди се Софи. — Аз също.

Алекс се наведе напред и сниши глас.

— Можеш ли да пазиш тайна?

Софи кимна.

— Най-любимият ми детектив е госпожица Марпъл. Повечето мъже не биха си признали нещо такова, нали? Предполагам, че ти предпочиташ Поаро?

— Не. Обожавам госпожица Марпъл. Дийн наскоро ми подари първото издание на „Убийство в дома на свещеника“. Искаш ли да го видиш?

— С удоволствие.

Софи стана, взе книгата от полицата и му я подаде.

Той много внимателно отвори корицата и прелисти страниците.

— Великолепна е. Фантастичен подарък. Съпругът ти също ли е фен?

— Не, той не чете много. Само вестници.

— Жена ми и тя не чете… искам да кажа, не четеше много.

Настъпи мълчание. Алекс го наруши.

— Благодаря ти, че ме покани у вас. Опитах се да говоря с другите жени от литературния клуб, но Присила не ме пусна в дома си, Сюзан дори не отвори вратата. Не успях да се срещна с тях. Надявах се, че поне ще се усъмнят във вината ми. Ашли ме покани, но само за да ми каже, че е убедена във виновността ми и че всички вие ще направите каквото е по силите ви, за да помогнете на детектив Акерман да го докаже.

— Това не важи за мен — възрази Софи.

— Така ли?

— Да. Аз ще се опитам да помогна да открият виновния. А не да докажа, че ти си виновен. Важни са уликите.

— Точно в момента всички улики са срещу мен — отбеляза Алекс.

— Така е — усмихна се Софи.

— Мислиш ли, че съм аз?

— Нека се изразя така — никога не съм сигурна, че съм решила правилно кръстословицата, докато не попълня всички квадратчета.

— Знаеш ли кое е най-смешното? Ашли ми каза, че ти си човекът, с когото трябва да говоря. Длъжен съм да призная, че най-малко от Ашли съм очаквал да получа добър съвет, но това само показва, че човек винаги може да сбърка.

Софи усети, че се изчервява. Престори се, че в момента най-много я интересува да избутва кожичките на ноктите си с палец.

— Не влагай толкова смисъл в думите на Ашли. Тя ме харесва, защото не я карам да се чувства глупава и може би защото се чувства малко изолирана от Присила и Сюзан, които са много близки.

— Не й вярваш много май — подхвърли Алекс. — Мисля, че мненията й се основават на нещо повече от его и ревност.

— Така ли мислиш? Ами мнението й за убийството? Мислиш ли, че в него има нещо повече?

Алекс я изненада, като се разсмя.

— Всъщност — да. Смятам, че и в това има нещо повече. Както вече казах, положението ми в момента никак не изглежда розово. Но точно заради това съм тук. Да се опитам да попълня още кутийки в кръстословицата.

Добронамереният му отговор я обезоръжи. И тогава в стаята влезе Агата.

— Имаш котка — възкликна Алекс.

— Казва се Агата.

— Кръстила си я на любимата си писателка, предполагам. Красива е. Може ли? — попита той и се наведе да вземе Агата, докато тя минаваше покрай него.

Софи се канеше да го предупреди да не го прави, Агата не позволяваше на друг, освен нея да я взима. Но преди да каже каквото и да било, Алекс вече бе вдигнал котката, гушна я и започна да я гали зад ушите.

Агата не протестира. Само присви очи от удоволствие.

— Не позволява на никого да прави това — отбеляза Софи.

— Така ли?

Агата замърка.

— Кажи ми с какво мога да ти помогна — попита Софи.

— Наистина ли искаш да знаеш? — попита обнадежден Алекс.

Софи кимна.

— Добре, ще ти кажа.