Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Did It With Love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Втора част

18.

Софи и Присила

Трупът висеше от клена в предния двор. Беше облечен в ефирна нощница, която вятърът развяваше. Тялото обаче не помръдваше — беше обесено.

Бе прекрасна октомврийска утрин, мразовитият въздух леко щипеше, а по тревата имаше тънка слана. Оцветените в есенно яркочервено листа на клена капеха и образуваха килим, приличащ на огромна кървава локва.

Небето бавно изсветляваше, профучаха две коли и вдигнаха купища листа от тротоара. Няколко закъснели прелетни птици прелитаха от дърво на дърво. По улицата се зададоха Софи и Присила.

— Какво мислиш за тиквената тема на Ашли? — попита Присила в движение. Минаваха покрай двор, украсен с гирлянди от стотици миниатюрни тикви, нанизани на тел като гердани от пуканки, и окачени по клоните на дърветата. Имаше и десетина по-големи тикви с изрязани сложни мотиви по тях. Те бяха подредени на стъпалата на верандата. Очевидно бяха дело на професионалист, а не направени от шумна група дечица в нечия постлана с вестници кухня.

Софи се замисли за кратко, преди да отговори. Не бе сигурна дали Присила иска да я похвали, или да я заклейми.

— Изглежда приятно — осмели се накрая да стреля напосоки, като внимаваше да не преиграе. Харесваше й предизвикателството да разговаря с Присила — всичко се свеждаше до това да отгатне какви отговори тя очаква да чуе. Напомняше й на учителката й по английски в десети клас, която задаваше въпроси, преструвайки се, че иска да предизвика дискусия, но всъщност винаги имаше твърдо мнение и само търсеше ученик, който да го повтори като папагал.

Този път се оказа, че е улучила.

— Разбира се, че изглежда фантастично — съгласи се Присила. — Но знаеш ли защо? Защото нае дизайнера, който украси моя двор миналия Хелоуин.

— Сякаш се опитва да те конкурира — каза Софи успокоително.

Отново бе уцелила десетката.

— Сякаш? О, моля те. Защо хората непрекъснато се състезават с мен? Толкова ли съм заплашителна?

Този път Софи се поколеба. Дали Присила очакваше положителен или отрицателен отговор? Реши да избегне въпроса с въпрос.

— И Джулия ли си е направила украса за Хелоуин? — попита тя и надникна между дърветата.

— Джулия? Едва ли. — Но когато се приближиха, Присила хвърли още един поглед, спря рязко и възкликна: — О, боже!

Софи също се спря.

— Какво има?

— Ах, тази кучка! Права си. И Джулия е направила нещо, но не в духа на празника. Подиграва се с дървото ми с призраци.

— Моля?

— Виж — и Присила посочи обвинително с пръст. — Нали се сещаш за дървото ми с призраци? По което окачих чаршафи и ги осветих с коледни лампички?

— И така си имаш и лампички за Коледа — вметна Софи. — Хитро.

— Точно така. Но само интелигентен човек може да го оцени. Е, виж. Виж я какво е направила. Окачила е фалшив труп.

— Май наистина видях нещо. Доста вулгарно.

— Сигурно се опитва да ми се подиграва, нали? Защото Джулия е всичко друго, но не и вулгарна.

— Не я познавам много добре — отвърна Софи. — Но наистина ми изглежда малко грубо.

— Така си е — съгласи се Присила. — Кучка!

— И какво смяташ да правиш?

— Няма да се примиря, това е сигурно. Ще приема предизвикателството. — И Присила тръгна целенасочено през моравата.

— Дали идеята е добра? — поколеба се Софи, но тръгна след Присила. Сланата в тревата хрускаше под краката й.

— Даже е много добра — подчерта Присила, като крачеше дори още по-бързо от обичайната си скорост за тренировъчна разходка.

Но после се спря.

Когато Софи се изравни с нея, Присила беше на около два метра и половина от висящото тяло. Протегна се и се подпря на ствола на най-близкото дърво, за да запази равновесие. С другата ръка покри устата си.

— Значи реши… — започна Софи, но млъкна. — Добре ли си? — попита.

Присила само поклати глава, без да сваля очи от дървото.

Софи се обърна в същата посока — и погледна за първи път отблизо. На земята имаше преобърнат метален сгъваем стол. Погледът й пропълзя към висящите във въздуха крака. Вдигна очи и видя дълга руса коса да виси като перде пред килнатата глава, но под нея въпреки всичко се виждаше ужасно изкривеното лице.

Софи неволно отстъпи назад. В този миг осъзна, че колкото и криминални романи да е прочела, не бе подготвена описаното в тях да й се случи на живо. Лицето бе потъмняло и изцапано, очите — изцъклени, а от устата стърчеше нещо. Отне й известно време, за да разбере, че става въпрос за език.

Беше Джулия.

Всички в квартала бяха виждали Джулия само в идеален вид. Тялото под прозрачната нощница изглеждаше перфектно както винаги. Но лицето… Софи никога не бе предполагала, че смъртта може да е толкова унизителна. И толкова лична.

— Какво да правим? — прошепна Присила, след като свали дланта си от устата.

— Не знам — отвърна й шепнешком Софи. — Да се обадим в полицията?

— Трябва ни телефон. Ще отида да видя дали Алекс си е у дома. О, боже, Алекс — и Присила отново покри устата си с длан. — Как ще кажа на Алекс? Не мога да повярвам, че не знае. Трябва да му кажа. Той трябва да знае — и тя се втурна, внезапно обладана от отговорност.

— Чакай, ще дойда с теб — каза Софи.

Заобиколиха храстите и изкачиха стъпалата до пътната врата. Присила вдигна куражлийски пръст към звънеца и натисна няколко пъти, сякаш искаше с настоятелното звънене да покаже колко сериозна е мисията им.

— Спокойно, идвам — чу се глас от коридора. Вратата се отвори и пред тях застана съпругът на Джулия по халат, с чаша кафе в едната ръка и част от вестник под другата мишница.

— Здравей, Алекс — поздрави Присила, останала без дъх.

— Добро утро, Присила. — Алекс хвърли поглед към Софи. — Здрасти, Софи. Е, да няма пожар? — попита той усмихнат.

Незнайно защо, Софи бе очаквала той да отвори вратата тържествено. Мислеше си, че след като се е случило нещо толкова ужасно, дори хората, които нищо не знаят, би трябвало да са обхванати от мрачни предчувствия и шестото им чувство да подсказва, че нещо не е наред. Но Алекс изглеждаше в отлично настроение.

— Съпругата ти… — започна Присила.

— Боя се, че още не е станала — извини се той.

Става все по-зле, помисли си Софи. Бедният човек си мисли, че жена му е още в леглото. После се зачуди как е възможно да се заблуждава така, докато не осъзна, че най-вероятно не спят в една и съща стая.

— Не, имам предвид… Не знам как да ти го кажа… — заекна Присила и погледна умолително Софи.

— Боя се, че е станал нещастен случай — поде Софи, но още докато го произнасяше, вече съжаляваше за избора си на думи. Със сигурност не беше нещастен случай.

Но подейства. Усмивката на Алекс изчезна и той попита:

— Къде?

Последва ги през двора. Софи сведе поглед и видя, че е бос, без обувки. Стъпалата му бяха дълги, тънки и бели.

Спряха под дървото, което бе привлякло вниманието на Присила. И двете жени го погледнаха, а Присила посочи обесеното тяло на Джулия.

Алекс обърна очи нататък. Потънаха в тишина — не само те тримата, ами целият свят около тях. Беше от онзи вид тишина, която усещаш, когато застанеш пред безкрайно снежно поле.

Софи погледна тревожно лицето на Алекс, но не прочете нищо по него. Беше странно и зловещо безизразно.

— Трябва да се обадя в полицията — каза той и понечи да се извърне.

— Но Алекс, не трябва ли… ъъъ… да я свалим? — предложи Присила, като направи крачка към тялото.

— Стой далеч от нея — каза той дрезгаво.

Присила се спря.

— Не можем просто да я оставим така — протестира тя с леко фалцетен треперлив глас.

— Знам, че гледката е ужасна — обади се успокоително Софи, като сложи ръка на рамото на Присила. — Но мисля, че той е прав. Не трябва да пипаме нищо, преди да пристигне полицията.

— Да, точно това имах предвид — потвърди Алекс и погледна с благодарност Софи. — Имате ли нещо против да останете тук няколко минути, докато вляза да се обадя на полицията и да се облека? Няма да се бавя.

— Разбира се.

Щом чуха пътната врата да се отваря и затваря, Присила се обърна към Софи.

— Това е ужасно. Защо според теб го е направила?

— Ами — поколеба се Софи доста дълго, преди да продължи. — Всъщност не мисля, че го е направила сама.