Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Did It With Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Кейт Моргенрот. Убийство с любов

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2010

Редактор: Мария Василева

Коректор: Десислава Петкова

ISBN 978-954-655-131-3

История

  1. — Добавяне

6.

Софи и Дийн

— Намерих! — обяви веднага Дийн, когато Софи вдигна телефона.

— Какво си намерил? — Софи се опитваше да си представи какво би могъл да изгуби. Портфейлът си? Куфарчето? Мобилният си телефон?

— Намерих нашата къща.

Трябваше да се досети — когато Дийн се захванеше с нещо, при него почти нямаше интервал във времето между мисъл и действие. Веднъж сподели, че май му се иска нова кола, и на другия ден докара вкъщи БМВ. Точно това я очарова у него още от първата им среща, но пък не си бе дала сметка в какво изпитание може да се превърне при дълго съжителство. Само преди няколко седмици й бе споменал за идеята си за преместване. Два-три дни по-късно вече имаше агент по недвижимо имущество, препоръчан му от колега. А след това си замълча.

Когато Дийн действаше импулсивно, тя ставаше разсъдлива. Разсъдлива беше думата за нея. Дийн описваше характера й не толкова ласкателно. Когато Софи се опитваше да се защити и казваше, че обича да обмисля спокойно всички възможности, преди да направи нещо, той отвръщаше, че може с часове да се чуди дали иска да стане сутрин от леглото или не.

— Тази къща е идеална, уверявам те. Имаме уговорка за оглед утре.

— Но утре е вторник. Трябва да си на работа — запротестира тя, ала Дийн знаеше, че това в превод означава: „Имам нужда от още време“. Разбра скритото послание, както хората, с които живееш от години, разбират истинското значение на думите ти все едно е произнесено на глас.

— Взимам си свободен ден. Уверявам те, това е нашата къща. Излязла е на пазара преди няколко дни и ако не предприемем нищо, някой ще ни я измъкне под носа. Какво съм ти казвал винаги? Бавните и сигурните не печелят състезанията. Всички приказки за стабилността са измислени, за да се чувстват по-добре непохватните деца. Човек трябва да посяга и да взима това, което му се иска. Иначе някой друг ще го докопа преди него.

Тя въздъхна.

— В колко часа утре?

— Така те искам! Уговорката ни е за десет. Ще се върнем по светло.

 

 

— Какво мислиш? — прошепна Дийн в ухото на Софи.

Агентката по недвижима собственост бе излязла навън под претекст, че иска да си провери съобщенията, но истинската причина бе да ги остави да си поговорят за къщата. Софи я виждаше през плъзгащите се стъклени врати с прилепнал до ухото телефон „Блекбъри“.

— Прекалено голяма ми се струва — каза Софи. — Все едно ще живеем във Версай.

— Не се шегувай с тези неща — отвърна й Дийн. — Всъщност в Гринич има къща точно копие на Малкия Трианон. Бих предложил да купим нея.

— Шегуваш се.

Дийн поклати глава.

— Ще ти я покажа на път за вкъщи. В сравнение с нея тази хич не е голяма. И нали затова се местим от Ню Йорк — за повече пространство. — Той разпери ръце, за да й покаже. — Цял живот си живяла в града. Нямаш представа какво е да имаш достатъчно място, за да дишаш спокойно. Пък и на кого му пука колко е голяма? Можем да си я позволим.

Предполагаше, че е прав, но все още не се бе адаптирала към мисълта, че парите на баща й сега са нейни. Въпреки че бе израснала в лукс в градска къща с всякакъв вид персонал, никога не бе разполагала със собствени пари. Можеше да има каквото си пожелае, но преди това трябваше да го пожелае.

— Може и да сме в състояние да си го позволим, но дали е разумно да купуваме нещо само защото можем да си го позволим? — попита тя.

— Разбира се, че не. Трябва да купуваме неща, които ни харесват. А на мен тази къща много ми харесва.

Беше в стил ранен Тюдор, отдалечена от шосето и оградена с огромни дъбове. Предните стаи бяха малко тъмни, но задните бяха с големи прозорци и плъзгащи се стъклени врати, водещи към верандата. В задния двор също имаше дъбове, зад които се простираше зелена морава, преливаща в голф игрището.

Истината беше, че и на Софи много й хареса. И трябваше да признае, че в Гринич е страхотно красиво — имаше тесни виещи се улички, обрамчени с каменни огради и засенчени от вековни дървета. Но разумната й страна я възпираше да възкликне: „Да я купим“.

— И след като решим, че това е нашата къща, аз трябва да тръгвам — добави Дийн нетърпеливо.

Докато разговаряха, Софи разсеяно гледаше през плъзгащите се стъклени врати. Наклони глава на една страна и каза малко замислено:

— Проблемът е, че не искам да купувам нищо от тази жена. Пълна кучка е.

Дийн рязко завъртя глава и се вгледа в нея — но по-интересното за Софи беше, че и агентката също рязко се извърна.

— Какви ги приказваш? Беше ужасно мила с нас.

Дийн имаше предвид, че беше ужасно мила с него.

Жените винаги бяха много любезни с Дийн. Така става, когато приличаш на манекен, имаш степен по бизнес администрация от „Корнел“ и по право от „Кълъмбия“ и вече си намерил партньор в живота.

— О, само се шегувах — отстъпи Софи.

— Понякога чувството ти за хумор е малко странно, знаеш ли? — Дийн очевидно се опитваше да запази спокойствие. — Защо не забравим за агентката? Не ми пука за нея. Само за къщата…

— Може ли пак да отидем да погледнем задния двор? — прекъсна го Софи.

Дийн й хвърли още един учуден поглед, но след това сви рамене.

— Разбира се. Щом искаш.

Поведе я през плъзгащите се врати навън към двора, където агентката точно произнасяше: „Да. Разбирам. Но не можем просто… Добре, разбрах.“ Вдигна пръст към тях, за да ги помоли да изчакат един момент.

— Да, добре. Вижте, можете ли да почакате секунда? — Свали телефона от ухото си и покри микрофона.

— Как е? — попита тя.

— Ще разгледаме още веднъж — обясни Дийн.

— Имате ли нужда от мен?

— Не, ще се оправим сами — увери я Дийн.

— Добре, тогава ще си довърша разговора. Ако имате нужда от нещо — обаждайте се.

— Добре. Благодаря.

Софи вече се отдалечаваше по ливадата към игрището за голф. Дийн забърза, за да я настигне.

— Какво, по дяволите, ти става? — попита я.

— Ще ти кажа само след секунда — отвърна Софи и продължи по спускащата се надолу ливада. Не спря, докато не стигна до границата на имота и чак тогава се обърна към къщата. Наистина беше впечатляваща. Въпреки огромните си размери, архитектурният й стил я караше да изглежда уютна — като сгушена в планинска долчинка хижа.

— Какво те притеснява? — попита Дийн след малко.

— Нещо те тревожи, нали?

— Аха. — Софи се обърна към съпруга си. — Тази агентка представлява собствениците, нали?

Той сви рамене.

— Предполагам. И какво общо има това с нашето решение?

— Ами означава, че не работи за нас. Да не говорим, че на колкото по-висока цена продаде къщата, толкова по-голяма комисионна ще вземе.

— Такива са правилата — каза Дийн. — Законите на бизнеса. Все пак можем да договорим възможно най-изгодната цена.

— Само че сме в неизгодна позиция — изтъкна Софи.

— Защото наистина искам тази къща, така ли?

— Точно така. А още повече защото тя знае колко я искаш.

— Не мисля, че съм чак толкова прозрачен. Не казах почти нищо, докато тя ни развеждаше, и не виждам как…

— Сложила е подслушватели в кухнята и ни шпионираше, докато си говорехме — обясни Софи.

Дийн избухна в смях.

— Ти ме разби, скъпа. Кълна се, че това е най-абсурдното нещо, което някога съм чувал. Това да не ти е ЦРУ?

— Може да е ФБР, ЦРУ се занимават с международни въпроси — уведоми го Софи.

— Мила, четеш прекалено много криминалета.

— Защо ти е толкова трудно да го повярваш? Не виждам нищо странно в предположението ми. Апаратура за подслушване може да се купи за по-малко от сто долара по интернет. Дванайсетгодишно хлапе би се справило. А си помисли какво предимство би й осигурило това. Ще знае дали се колебаем и дали се налага да свали цената. Също така ще разбере дали наистина искаме къщата и тогава може да вдигне цената и да се направи, че си тръгва.

— Ти си маниачка по теориите на конспирацията — каза Дийн. Но гласът му вече не звучеше така уверено.

— Нали знаеш какво казват: „Това, че съм параноик, не означава, че не се опитват да ме пипнат.“ А и някога да съм грешила? Спомни си, когато ти казах, че двамата дилъри на антики, които помолихме да оценят мебелите на баща ми, се наговарят за цените. Тогава ми се изсмя. Но се оказах права, нали? А и в двата случая не става въпрос за дреболии. Разликата може да се изразява в милиони долари. Как разбираш колко струва нещо? Струва толкова, колкото някой е готов да плати за него. Дори може да ни каже, че има и други заинтересувани, които са готови да предложат сумата. Тогава ще държи всички лостове.

Дийн се намръщи.

— Добре, но как го разбра?

— Не знам. Гледах я през прозореца. Имаше нещо в начина, по който говореше — или по-точно кога говореше. Отваряше си устата само когато ние млъквахме. Прекалено странно. И когато казах…

— … че е кучка? Значи това било!

Софи се усмихна широко.

— Трябваше да я видиш как подскочи.

Дийн отново се разсмя.

— Счупили са калъпа, след като са те направили, да знаеш.

Софи сви рамене, но изглеждаше доволна.

— Е… какво мислиш за къщата?

— Наистина ли толкова много я искаш?

— Наистина — призна си Дийн.

Това бе достатъчно за Софи.

— Щом толкова я искаш…

Той извика, вдигна я и я завъртя.

— Дийн, пусни ме — задърпа се тя през смях.

Той я целуна силно и дълго и я остави на земята.

— Сега да отидем ли да се изправим пред горгоната? Признавам, че малко ме плаши.

— Видя ли й ноктите? Все ми се струва, че ще ги забие в сънната ми артерия.

— Не се бой, аз ще те пазя — каза Дийн, обви ръка около кръста й и двамата се върнаха нагоре по поляната.

— Моля? С тези клечки? — подразни го тя, като го стисна за бицепсите.

Когато стигнаха до къщата, намериха агентката в кухнята да барабани с дългите си маникюри по мраморния плот. Вдигна поглед към тях и поде жизнерадостно:

— Е? Какво ще кажете?

Дийн й се усмихна в отговор. Софи винаги се бе учудвала на способността му да пуска в действие чара си — сякаш се контролираше от някакво кранче.

— Съпругата ми има нужда от време да си помисли, а в нашето семейство тя е шефът.

Агентката стрелна Софи с поглед, после пак се съсредоточи в Дийн. Изглежда усещаше, че той е нейната мишена, на него трябва да продава.

— Добре, но да знаете, че интересът е голям. Лично аз не смятам, че къщата ще се задържи дълго на пазара. Имам и друга двойка, която много напира, а те могат да се нанесат още днес. Мисля, че в момента подготвят финансите си. Ако сега решите, ще избегнете войната с наддаването.

Софи се обърна към Дийн и вдигна вежди, сякаш за да му каже: „Видя ли?“ Точно както беше предвидила, жената се опиташе да действа Дийн. Видя как той се изопна при думите на агентката, но й отвърна съвсем безгрижно.

— Ще се опитаме в най-скоро време да се свържем с вас.

— Имате ли някакви конкретни притеснения за къщата? — попита жената, като този път се обърна към Софи. Гласът й беше захаросан, на границата с презрението.

— Ами, струва ми се, че искам да науча малко повече за квартала.

При тези думи агентката веднага се стегна.

— Но той е един от най-хубавите. Знаете ли, че това е един от най-богаташките квартали наоколо?

— Не мисля, че съпругата ми имаше предвид точно това — притече се на помощ Дийн.

— Тогава какво имаше предвид? — Жената изглеждаше искрено озадачена.

— По-скоро какви хора живеят тук, нали, скъпа? О, сетих се — каза Дийн на Софи. — Дочух, че жените тук си имат литературен клуб. И познай какво четат? Ще ти подскажа. И ти четеш същото. — Млъкна и зачака реакцията й. Но след като Софи не реагира, той продължи. — Четат криминалета, глупаче. Хайде, мислех си, че поне малко ще се ентусиазираш. — Обърна се към агентката. — Криминалните романи са нейната страст.

— Много хубаво — отбеляза жената с лека усмивка. — Но ми се струва, че първо трябва да ви поканят.

Софи бе убедена, че злобата й се дължеше на дочутия коментар по-рано.

— Е, кого трябва да подкупя, за да издействам покана за жена ми? — попита Дийн. — Ако се преместим тук, разбира се — добави той, като хвърли поглед към Софи.

— Присила Бренър — отвърна агентката.