Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Did It With Love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

50.

Сюзан и детектив Акерман

— Госпожо Олтмън, обажда се детектив Акерман — каза Акерман, когато Сюзан вдигна телефона.

— О, здравейте.

Звучеше отнесено, сякаш я бе прекъснал, докато върши нещо, затова Акерман попита:

— Да не ви заварвам в лош момент?

Сюзан си помисли да потвърди, че моментът е ужасно лош наистина, но знаеше, че той не влага в думите си този смисъл.

— Не, никак даже — отвърна тя.

— Няма да ви отнема много време. Обаждам се, защото не успях да се свържа със съпруга ви. Оставих му няколко съобщения, но той не ми отговори, а секретарката му не желае да ме свърже.

— О, така ли? — възкликна Сюзан и се изсмя сподавено. — Разбираемо е.

— Кое е разбираемо? — озадачи се Акерман.

— Нали в съобщението не уточнявате за какво го търсите?

— Не. Предполагах, че ще се досети.

— Аз си мислех, че Хари откача, пък то вие се оказахте причината.

— Не ви разбирам — обърка се съвсем Акерман.

— Няма как да ме разберете. Съжалявам. Работата е там, че със съпруга ми се развеждаме. През последните няколко дни той ми оставя съобщения, че това с детективите не му минава, че нищо няма да открия и нищо не мога да направя за развода, защото щат Кънектикът позволява развод и без виновна страна. Помислих си, че е полудял. Помислих си, че сигурно заради това… — и тя пак започна да се смее. Но Акерман изведнъж осъзна, че не се смее. Сюзан плачеше.

 

 

Двайсет минути по-късно Акерман беше пред вратата на дома й. Както обикновено, отварянето бе истинско предизвикателство за нея, докато се опитваше да удържи кучетата. Не успя и когато Акерман пристъпи вътре, те се втурнаха към него и се усукаха около краката му, размахали опашки. Бо се изправи на задните лапи, Сюзан го сграбчи и заповяда:

— Долу, Бо. Извинявайте много.

— Няма нищо. Обичам кучета. Винаги сме имали поне две у дома, докато бях дете.

— А сега нямате ли? — попита Сюзан, докато отпращаше домашните си любимци, за да може Акерман да влезе.

— Не. Много бих искал да имам куче, но би било жестоко спрямо него. Не се задържам достатъчно вкъщи, за да мога да полагам необходимите грижи.

— Ами да поседнем? — предложи неловко домакинята. След като детективът дойде, не беше сигурна вече какво да прави. Докато се настаняваха на столовете във всекидневната, Сюзан започна:

— Съжалявам, че така ви натрапих проблемите си. Просто…

— Радвам се да помогна — успокои я Акерман. — Наистина. Знам какво преживявате. И вината не е ваша.

Точно това имаше нужда да чуе Сюзан и когато той го произнесе, веднага избухна в сълзи.

Акерман се наведе и я потупа по коляното. След това я остави да си поплаче. Не показа никакви признаци на неудобство или нетърпение. Сюзан си помисли, че сигурно от работата си бе свикнал хората да плачат пред него.

Когато най-накрая се успокои, го попита с все още треперещ глас:

— Откъде знаете, че вината не е моя?

— Първо, знам, че хората, които се чувстват виновни и непрекъснато премислят какво са могли да направят, за да не стане така…

Сюзан рязко вдигна поглед. Все едно й бе прочел мислите.

Той видя изражението й и се усмихна.

— Та тези хора обикновено не са виновни. Ако искате да разберете кой е наистина виновен, трябва да търсите човека, който най-енергично сочи с пръст.

— Но невинаги виновният е само един — каза Сюзан. — А дори да е така, какъв е смисълът да премисляш грешките на другия?

— А какъв е смисълът да се самообвинявате, когато всъщност не носите никаква отговорност? — възрази Акерман. — Защото в крайна сметка точно за това става въпрос — за отговорността.

— И каква е разликата?

— Как да ви го обясня? Добре, да речем, че бракът е като приготвянето на торта. Съпрузите заедно слагат продуктите. И да речем, накрая тази торта има ужасен вкус, а съпругата си казва: „О, аз трябва да съм виновна. Сигурно не съм я бъркала достатъчно. Или не съм премерила нещо както трябва.“ Добре, може и така да е. Може и да не я е бъркала достатъчно и да е сложила половин лъжица ванилия вместо четвъртинка. Но не заради това тортата има ужасен вкус. А защото съпругът вместо захар е сложил сол. И какъв смисъл има тогава съпругата да се обвинява за малките си грешчици? Трябва просто да стане ясно коя е голямата грешка и кой е отговорен за нея. Докато това не се случи, всичките им торти ще имат ужасен вкус.

— Ами ако той реши да пече торти с някоя друга и там вече слага захар? — попита Сюзан. — Ами ако нещо в мен го е накарало да сложи сол?

— Пак се опитвате така да го извъртите, та да докажете, че грешката е ваша.

— Ами ако наистина е така? Може би просто съм остаряла. Може би вече не го привличам.

— Не е това.

— Откъде знаете?

Той се усмихна.

— Защото съм мъж и имам очи.

— Не, просто сте любезен.

— Нищо подобно.

Сюзан го погледна и нещо в изражението му я накара леко да поруменее. Но въпреки това продължи:

— Е, все нещо има. Трябва да съм направила нещо.

Акерман се усмихна тъжно.

— Искате ли да ви докажа, че вината не е у вас?

— Можете ли?

— Да. Но ще трябва да ми отговорите първо на няколко въпроса.

— Разбира се.

— Искате ли развод?

— Не. Бих направила всичко, за да спася брака си.

— Значи бихте направили всичко, което той поиска? В рамките на разумното, разбира се.

— Разбира се, че бих. Аз го обичам.

— А той искал ли е нещо от вас?

Сюзан се намръщи.

— Какво имате предвид?

— Дали някога е искал да се промените, или да започнете да правите нещо по различен начин, а вие да сте му отказали? Казвал ли ви е някога, че е нещастен с вас и обмисля да ви напусне?

— Не — каза Сюзан. — Просто спря да се прибира вкъщи.

— И как тогава вината ще е у вас? Да не би от вас да се очаква да четете мисли?

— Трябваше да усетя, че не е щастлив.

— И тогава какво щяхте да направите?

— Щях да измисля как да го направя щастлив.

— И как се прави някой щастлив? Според мен, единствената ви грешка е, че сте положили прекалено много усилия да правите съпруга си щастлив. А вие бяхте ли щастлива?

— Питате дали съм била щастлива в брака си преди всичко това да се случи? — Не в брака си — поправи се Акерман. — А изобщо.

Сюзан се канеше да отговори автоматично „да“, без дори да се замисли. Но сама се спря. Наистина ли беше щастлива? Спомни си голямата празна къща и безкрайните празни дни. Как се бе чувствала всеки път, когато видеше дете да играе в двора им.

— Не — призна тя. — Не бях щастлива. Но не по вина на Хари.

— Не съм казал, че вината е у него. Но ако не сте били щастлива и това не е било по негова вина, защо да е ваша вината, че той е нещастен?

— Не знам.

— Може би ще се замислите над това. Откога прилагате един стандарт спрямо себе си и друг — спрямо съпруга си?

— Откъде ви хрумват всички тези неща? Да не би да работите като терапевт в свободното си време?

— Не, ще ми се така да ги бях научил.

— О — възкликна Сюзан след известна пауза. — Минали сте през това.

Акерман кимна.

— И то не много отдавна — предположи тя.

— Така е. Не много отдавна. В моя случай аз бях виновен. Посвещавах цялото си време и цялата си енергия на работата, а моята работа изисква много, и не ми оставаше нищо за съпругата ми, когато се приберях у дома. Винаги съм си бил работохолик. Не мисля, че иначе е възможно да станеш детектив. Но с годините сигурно е ставало все по-зле. Знаете как е. Затъваш в рутината. Спираш да полагаш усилия. А жена ми правеше непрекъснато опити. Молеше ме, умоляваше ме, заплашваше ме. Предполагам, че просто не съм й вярвал, че наистина ще ме напусне, докато не го направи. И тогава вече беше прекалено късно.

— Защо да е прекалено късно?

Акерман сви рамене.

— Сигурно за нея е станало нетърпимо, щом ме е напуснала. И в един момент се оказа по-лесно да започне живота си отначало, отколкото да се опитва да залепи счупеното. Обикновено не ни се иска да признаем, че е прекалено късно, но това се случва.

— Какво толкова ужасно сте направили?

— Пренебрегвах я. Знам, че не звучи чак толкова ужасно, но с годините се трупа. Всички тези малки предателства. Вечерите, когато обещавах, че ще се прибера, и не се появявах изобщо. Плановете ни за уикенда, които трябваше да отменяме. Семейните събирания, сватбите, дори погребенията, на които не отивах, защото бях на работа. Забравих кое е важното. Работата ми също е важна, но жена ми би трябвало да има по-голямо значение. Когато станеше въпрос за приоритети, на кого да посветя времето и вниманието, тя някак си все се оказваше в края на списъка. Мислех, че ме разбира. И тя наистина разбираше. Знаеше колко е важна работата за мен. Не искаше да се отказвам от нея, а само и тя да се почувства значима. Но аз не я слушах. Не го правех… Не беше кой знае колко трудно да й дам това, което иска. Така и моят живот щеше да стане по-хубав. Но не го осъзнавах, докато тя не ме напусна.

— Не мисля, че трябва да поемате цялата вина — каза Сюзан. — Съпругът ми почти никога не си беше вкъщи. Не може да сте били по-лош от него, а аз никога не съм и помислила да го напускам.

— А може би е трябвало — предложи внимателно Акерман.