Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Did It With Love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

48.

Алекс и Софи

Алекс и Софи се смееха — отметнали глави назад, останали без дъх, — просто се смееха.

— Ох, заболя ме коремът — успя да каже Софи.

— И мен — добави Алекс.

Появи се на вратата с бутилка вино. Беше едва три часът, но Софи сметна за любезно да предложи да я отворят. Изпиха я, отвориха си втора, вече бяха на третата. Бяха изяли и почти цялата пълнена зелка, която Софи бе приготвила за вечеря на Дийн.

Всъщност всичко започна от пълнената зелка. Преполовяваха втората бутилка, когато нападнаха хладилника. Алекс чу, че е приготвила пълнена зелка, и не можа да повярва.

— Пълнена зелка? Със стафиди?

— Разбира се, че със стафиди — отвърна Софи. — Нищо не се получава без стафиди.

— Месо и стафиди. Звучи гадно, а е толкова вкусно — премлясна Алекс.

— Много хора го смятат за гадно. Но една от бавачките ми беше от Източна Европа и готвеше само украински ястия. Така че три години съм яла само това.

— Аз практически не съм ял нищо друго през цялото си детство — сподели Алекс.

— И ти ли си имал бавачка от Източна Европа?

— Не, майка от Източна Европа.

— О… извинявай — каза Софи, но вече бе започнала да се кикоти. Не беше свикнала да пие повече от чаша-две вино, а сега бе пресушила почти цяла бутилка.

— Смешно ли ти се вижда? — попита Алекс. — Години наред съм си мислил, че всичко извън унгарската кухня е противно, защото майка ми не можеше да готви нищо друго. Веднъж се опита да направи спагети, но вместо да им прибави сос, им сложи кетчуп.

Това докара на Софи нов пристъп смях и отприщи и двамата да си разказват ужасии за родителите и детството. Колкото по-страшна беше историята, толкова повече двамата се смееха.

Алекс бе израснал в Кони Айлънд и бе най-голямото от четири деца. Докато напусне родителския дом на шестнайсетгодишна възраст, спял в обща стая с брат си и двете си сестри. Баща му бил алкохолик, а майка му перяла чужди дрехи, за да ги издържа. Софи пък като дете бе разполагала с цяла къща в Ъпър Ийст Енд. Беше единствено дете в дом с пълен набор от прислуга. И двете й мащехи (никоя от които не се задържа достатъчно дълго) носеха дрехи, които подлежаха само на химическо чистене. Колкото повече си споделяха обаче, толкова повече общи неща намираха помежду си.

Алекс й разказа как тренирал бягане в гимназията. Баща му ходел да го гледа на състезания само през първата година. После Алекс се класирал втори на бягането на сто метра и тогава баща му казал: „Защо да си правя труда да идвам да те гледам, щом няма да побеждаваш?“ През следващата година той станал най-добрият и победил на градското състезание, но баща му повече не дошъл на стадиона.

— И ти си мислиш, че на теб ти е било трудно като дете — каза Софи. — Чуй това. — И тя му разказа как като била в детската градина, я сметнали на бавноразвиваща се. Не можели да разберат какво им казва. И тъкмо да предложат прехвърлянето й в специализирано учебно заведение, една учителка схванала за какво става въпрос. В детската градина обикновено я водел и прибирал шофьор. Но веднъж той си взел почивен ден и дошла бавачката. Учителката чула Софи да си говори с нея на някакъв славянски език.

— Оказа се, че не съм бавноразвиваща се, а просто не говоря добре английски. Сигурно съм била забравила наученото от майка ми. Знаеш ли какво означава това? Не само че баща ми и мащехата ми не са разговаряли с мен достатъчно, за да науча английски, ами и аз не съм говорила достатъчно пред тях, за да разберат, че не знам езика.

— Не ти вярвам — каза Алекс през смях. — Признай си, че си го измисли.

— Де да беше така.

Двамата продължиха да си споделят и накрая не можеха да решат на кого му е било по-трудно. От смешните истории преминаха на тъжните. Алекс й разказа за запоите на баща си. А тя — за гневните изблици на своя. Алекс й довери как майка му се разболяла от рак на белите дробове, когато бил на осем, и как се влачела с болестта две години, като ставала все по-зле. Починала, когато той бил на десет. Софи пък му разказа за самоубийството на майка си и как тя открила трупа й.

Докато си говореха, навън се стъмни. Светеше само една лампа, която хвърляше малко петно от светлина между тях. Може би заради светлината или заради виното, или от споделянето на миналите трагедии, но Алекс неусетно премина към по-близкото минало — брака си с Джулия.

— Не знам — поде той и поклати глава. — Може би пак се опитвах да впечатля баща ми. Джулия беше може би единственият човек, който би успял в това. Тя не се страхуваше от него. Даже си мисля, че баща ми малко се страхуваше от нея. Нали разбираш, тя умееше да мине през стаята така, че да накара всички да се обърнат. Но предполагам, че го знаеш — видяла си я как се държи, как се носи. Нямаше човек, който да не го забележи. Когато дойде в града, само след седмица всички вече я познаваха. След месец беше известна като недостъпна жена. Но аз я спечелих. Взех наградата, която всички бяха опитали да докопат и не бяха успели. Така че, когато ми каза, че иска веднага да се оженим, аз бях развълнуван. Не поканих никого от семейството си на сватбата. Поддържах слаба връзка с брат си и сестрите си. Баща ми и без това не би дошъл, но заведох Джулия при него да я види след церемонията. Признавам си, исках да се изфукам. Мислех си, че ще го впечатля. Че ще я погледне и ще каже: „Боже, щом синът ми е успял да накара такава жена да се омъжи за него, сигурно го бива“. И защо не? Всички други така казваха. — И Алекс се усмихна горчиво. — Баща ми я погледна само веднъж и ми се изсмя в лицето. Каза ми на унгарски, че това според него е най-глупавото нещо, което съм правил. Каза, че тази жена ще превърне живота ми в ад. Нищо ли не съм бил научил? Такива жени не били за брак. Трябвало да се оженя за някоя като майка ми, а да се чукам с такива. И да им оставям пари на нощното шкафче. — Алекс се засмя. — Старият ми баща имигрант, който дори не бе завършил гимназия, видя това, което всички важни клечки в Манхатън не успяваха. И аз щях впоследствие да го разбера, но поне можех да изкарам два щастливи месеца. Благодарение на него и тях не получих. Като ти отворят веднъж очите, те си остават отворени.

— Така си е — съгласи се тя.

— Разбрах, че големият талант на Джулия е да събужда емоции у хората. Но не емоции като любов, а като завист, чувство за неадекватност и превъзходство. Беше куха отвътре. Когато я купих — защото аз точно това направих, — купих заедно с нея и завистта и възхищението на другите хора. Но накрая разбираш, че целият пакет не си е струвал, особено като осъзнаеш, че това, за което ти завиждат, е една голяма измама. То е като да се възхищават на красивото ти бижу, да ти казват какъв късметлия си да го имаш, но ти да си знаеш, че е фалшиво.

Помълчаха известно време. След това в опит да разведри атмосферата, Алекс добави:

— Баща ти каза ли ти, че съпругът ти ще превърне живота ти в ад, когато го заведе за първи път у вас?

— Не. Баща ми обичаше Дийн. След първата прекарана заедно вечер ми каза, че да избера Дийн е първото нещо, което съм направила както трябва.

— Точно на такава оценка от баща си се надявах — поклати тъжно глава Алекс.

— Да, но знаеш ли какво? Не се почувствах толкова добре, колкото очаквах. Сякаш ми каза: как жена като теб успя да си хване такъв свестен мъж?

— Все пак всичко е свършило добре. Ти си щастлива със съпруга си, нали? — попита Алекс.

— Бях безумно влюбена в него — каза Софи.

— Мисля, че никога не съм бил безумно влюбен в никого — призна си Алекс. — Може би не си срещнал подходящия човек.

— Може би. Или пък съм направил така, че да не го срещна.

— И защо?

— Колкото повече ти пука за някого, толкова е по-лесно той да те нарани — обясни Алекс. — По-сигурно е да не рискувам.

Софи се усмихна и отиде да си вземе чашата. Когато Алекс видя, че е празна, вдигна бутилката да й налее, но и тя се оказа празна.

— Май доста вино си пийнахме — каза той и огледа двете празни бутилки.

— Ти изпи по-голямата част — отвърна му тя.

— Мисля, че си права. Но и два пъти повече да съм изпил, ти пак си на цяла бутилка.

— Но за колко часа?

Алекс си погледна часовника.

— Боже, нямах представа, че е станало толкова късно. Май трябва да си тръгвам.

— Май е така — съгласи се неохотно Софи. — Сигурно си имаш работа.

— Не. Просто си мислех, че съпругът ти скоро ще се върне, и не исках да ви се натрапвам. — Усмихна се широко. — Особено след като съм ти помогнал да изпиеш две бутилки от любимото му вино.

— Хм. Добър аргумент.

— Всъщност смятам да се прибера и да гледам телевизия, докато заспя, и може би този път да си легна поне веднъж преди три часа. Единственото хубаво нещо на късното заспиване е, че понякога спя до късно на другия ден и имам да убивам по-малка част от него.

— Не работиш ли?

— Не мога. Не и в тази ситуация.

— Сигурно е ужасно — каза Софи. — Ако имаш нужда да поговориш с някого…

— Сигурна ли си? — попита Алекс, преди тя да довърши изречението.

Софи кимна.

— Това е най-малкото, което мога да направя.

— Ще ти се обадя утре.