Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Did It With Love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

5.

Читателките на криминални романи

— Канди — пропя Присила гостоприемно, когато отвори вратата. — Заповядай, влизай.

— Как си, мила? — попита Канди. Имаше нисък гърлен глас на пушачка и въпреки че бе минала през всякакви химически пилинги, лазерни лечения и скъпи маски, и кожата й беше на пушачка.

— Пеша ли дойде? — поинтересува се Присила.

Канди се отдръпна и я погледна с престорена изненада.

— Разбира се, че не. В това време? Не, просто дръпнах набързо една цигара.

Канди сигурно бе прекарала навън повече време в пушене, отколкото би й отнело да дойде пеша. Всъщност тя никога не ходеше пеша. Не обичаше. Живееше през три къщи, но и зиме, и лете винаги идваше с кола.

— Знам, че всяка сутрин си навън — допълни Канди, защото Присила беше известна пешеходна и педантично правеше обиколки из квартала всеки ден. — Но аз предпочитам малкия си фитнес в мазето и тренажора си. Най-хубавото му е, че мога да чета, докато тренирам.

— И колко книги прочете миналата седмица? — попита Присила.

— О, тази седмица не са много — махна с ръка Канди. — Почти нямаше и интересни. Книгите, които сама си избирам, са ужасни. А и изборът на другите ми литературни клубове също не е по-добър. Е, закъснях ли? Другите дойдоха ли вече?

— Сюзан е тук. — Присила сви устни и добави: — И Ашли.

— Маргарет няма ли я? А Джулия? Пък аз си мислех, че ще съм последна.

— Джулия още не е дошла. Предполагам, знаеш, че Маргарет няма да дойде — каза Присила. — А и за теб не бях сигурна, че ще се появиш — додаде тя и в гласа й се прокрадна раздразнение.

— Но нали ти се обадих онзи ден да ти кажа, че ще съм тук — учуди се Канди.

— А после направо ми тресна телефона, така бързо приключи разговора.

Присила не беше сигурна дали не си въобразява, или наистина Канди изглеждаше нервна. А Канди никога не изглеждаше нервна.

— Кога съм пропускала среща? — попита Канди, докато вадеше чифт сандали с висок ток от чантата си. Събу обувките, с които дойде, и сложи сандалите. Присила позволяваше да се ходи с обувки само в коридора, по-навътре пускаше само с такива, които никога не са носени навън, затова всички дами си имаха специален чифт обувки за литературната група.

— Тези нови ли са? — попита Присила.

— От пролетната линия — отвърна Канди.

— Не съм ги виждала.

— Все още не са по магазините. Взех ги от Париж. Решихме да минем през Европа на връщане от Пекин.

— Прекрасни са.

След като Канди си закопча сандалите, двете тръгнаха към всекидневната, където бяха Сюзан и Ашли. Когато предната година в „Архитектурен дайджест“ публикуваха голяма статия за дома на Присила, точно тази стая бяха снимали. Таванът й се извисяваше високо като в катедрала и беше декорирана в бяло — бели килими, бял диван, бели маси, модерна живопис в преобладаващо бяло. Цялата задна стена беше от стъкло; прозорци от пода до тавана, стъклени врати, които водеха към тераса. Оттам се откриваше гледка към цялото голф игрище и към голямото езеро, което служеше като естествена преграда между къщата и зеленината. Обикновено прозорците се явяваха цветен контрапункт — зелен през лятото и червено-жълт през есента. Но сега пейзажът беше едноцветен. Земята бе побеляла от ситния сняг, който заваля сутринта.

— Здравей, скъпа — поздрави Канди и се приведе да целуне Сюзан по бузата.

— О, колко си студена — изохка Сюзан.

Канди се обърна към Ашли и я изгледа от главата до петите. Ашли носеше блуза с голямо деколте, джинси „Севън“ и обувки с висок ток.

— Изглеждаш прекрасно днес — каза Канди и се наведе да целуне и нея по бузата.

— Благодаря — отговори й Ашли, макар да не бе сигурна, че това е комплимент.

— Какво да ти донеса? — попита Присила новодошлата.

— Зелен чай. Напоследък само това пия.

— И аз трябва да мина на същото — отбеляза Сюзан, поглеждай към кафето си. — Казват, че бил еликсир на младостта.

— Заради антиоксидантите — уточни Присила. — Добре ще ти дойдат.

— И аз на това разчитам — въздъхна Канди. — Живея много нездравословно.

— Искаш ли и ти зелен чай? — обърна се Присила към Сюзан. — Ще кажа на Даниел да приготви цяла кана — реши тя, без да дочака отговор, и изчезна през другата врата.

Канди се отпусна на едно бяло кресло и хвърли чантата си в краката.

— Не съм те виждала от рождения ден на Присила преди три седмици — каза Сюзан. — Липсваше, ни на последния проект „За един ден“.

— Знам — отвърна Канди. — И чух, че съм пропуснала отиване до любимия ни магазин за книги втора употреба. Как беше селекцията?

Тя имаше предвид Гриничката дупка, в която хората оставяха нежеланите си книги. Беше време, преди години, когато носеха там цели кашони, в които се оказваха и доста ценни томчета. Но търговците чуха за това и за отрицателно време превзеха дупката. Сега хората вече се бяха научили и викаха препродавачите направо в домовете си, да им прегледат библиотеките.

— Селекцията си я биваше. Имаше десетина-петнайсет кашона. Някой сигурно се е местил в нова къща.

— Или е умрял — допълни Канди.

— Не ми се мисли за такива неща — потръпна Сюзан.

Присила се появи отново от кухнята.

— Не е ли странно да не ти се мисли за това, след като най-много обичаш да четеш криминални романи с убийства — каза тя, хващайки се за последните реплики от разговора.

— И колкото са по-страшни — толкова по-добре — добави Канди.

— Знам — кимна Сюзан. — Но моля ви, не ме карайте да го обяснявам.

— Разбира се, че няма. Някои неща просто не подлежат на обяснение — заяви Канди. — Та намерихте ли хубави криминални романи в онази дупка?

— Подписано първо издание на „Психиатърът“[1] — каза Сюзан. — Не е чак толкова ценен екземпляр, но на мен книгата много ми хареса.

— Ще ми се да бях дошла.

— А защо не дойде? Къде беше? — попита Присила. — Не съм те виждала откакто се върна от Пекин.

— Бях малко заета — отвърна Канди.

— Малко заета? — повтори Присила. — Когато ти се обадих онзи ден, не можа и две минути да ми отделиш. А ти се обаждах и преди това — припомни си тя.

— Звъннах ти във вторник и ти оставих съобщение, а ти дори не ми отговори.

— Знам, скъпа. Съжалявам. Наистина.

— Какво става? — настоя да узнае Присила. — Знам, че има нещо.

В този миг Даниел отвори вратата и влезе с поднос в ръце. Постави го на бялата дървена масичка и започна да налива зелен чай от каната в четирите чаши. Остави едната пред Присила. Канди се пресегна да вземе своята.

— Благодаря ти, мила — каза на прислужницата.

Сюзан стискаше чашата си с кафе.

— Свършихте ли с кафето? — попита Даниел със силен източноевропейски акцент.

— Да, благодаря — отвърна Сюзан и смени кафето със зелен чай.

Даниел се опита да вземе и кафето на Ашли, но младата жена стискаше здраво чашата си.

— Аз всъщност искам още кафе — помоли тя.

Даниел постави излишната чаша зелен чай на подноса и се върна в кухнята.

— Даниел е прекрасна — каза Канди.

— Знам — съгласи се Присила. — Но ти пак сменяш темата.

Канди въздъхна.

— Исках да изчакам Маргарет, за да кажа на всички едновременно.

Маргарет беше четвъртият член на литературния клуб. Беше дошла да живее в квартала преди година и половина — и се бе нанесла в най-хубавата къща наоколо. Беше огромна сграда в стил ранен Тюдор, издигната през 1907 година. Разбира се, отвътре беше безнадеждно старомодна, но предишният собственик я бе продал на строителен предприемач, който я изтърбуши и преустрои изцяло интериора й, а след това я продаде за колосална сума на съпруга на Маргарет. За Цената само се шушукаше. Петнайсет милиона. Това бе нечувана купчина пари в Гринич. Наистина едно имение бе продадено за над петдесет милиона, но към него имаше осемдесет акра земя, къща за гости, навес до басейна, жилище за прислугата и конюшни. Срещаха се нерядко и имоти за двайсет-трийсет милиона, но те бяха на морския бряг. Къщите край дома на Присила имаха прилични парцели земя към тях, но не бяха сред най-елитните предложения в Гринич. Цената, която Маргарет и съпругът й бяха платили за техния дом, беше със сигурност най-високата в квартала. Купиха имота без дори да се пазарят, говореха хората. Скоро фабриката за слухове донесе, че съпругът на Маргарет ръководел фонд за хеджиране, който му носел повече от двайсет милиона на година.

— Но нали знаеш, че Маргарет няма да идва днес — каза Присила. — Не и след случилото се.

— Надявам се, че се държи — добави Сюзан.

Канди недоумяваше.

— За какво говорите? Какво се е случило?

— Само не ми казвай, че не си чула — изуми се Присила.

— Обади ми се преди няколко дни, но не успях да й позвъня на свой ред — каза Канди. — Реших, че ще се видим направо днес тук. Какво е станало?

— Фондът за хеджиране на съпруга й — поде Сюзан.

— Фалирал — допълни я Присила. — Очевидно е бил пренатегнат докрай. Опитвал се е да си избие загубите до края на годината. Вместо това те нараснали до 30–40 процента. Може и повече да са. Маржовете полудели.

Бяха усвоили бизнес езика с годините.

— Ами неговите лични авоари…

— Не. Загубили са всичко. Сега Маргарет си стяга багажа. Смятам, че до края на месеца ще се изнесат.

— Чух, че къщата им вече е обявена за продажба — добави Сюзан.

— Горката Маргарет — въздъхна Канди. — Как го понася?

— Тя е невероятна — възкликна Сюзан. — Знаеш ли какво каза? „Преди нямахме нищо и се справяхме.“

— Но дочух, че съпругът й не го понася толкова леко — намеси се Присила.

— Следят го да не посегне на себе си — промърмори Сюзан.

— Това е ужасно.

— Знаете ги мъжете и тяхното его — каза Присила.

— Не мисля, че Хари би се самоубил — обади се Сюзан. — Сигурно веднага ще започне да мисли как отново да се върне на върха.

— На Гордън никога не му е пукало чак толкова — отбеляза Присила.

— Стюърт никога не би и помислил да посегне на себе си. Прекалено много се обича — засмя се весело Ашли, за да покаже, че се шегува.

Канди ги върна обратно на темата.

— Не мога да повярвам това за Маргарет. Ужасно е.

— Знам. Ще ми липсва. Беше невероятен читател. И в решаването на неделната кръстословица бе най-добра от всички ни.

— Това в моя случай не значи нищо — призна Сюзан.

— Сега ми е по-трудно да ви кажа това, което искам — каза Канди.

Настъпи кратка тишина, всички се вторачиха в нея.

— Какво има? — попита Присила направо зловещо.

— Просто искам всички да знаете, че… че… — Канди заекна.

— И ти ли се местиш? — изгледа я подозрително Присила. — Знаех си, че има нещо.

— Не. Не е това. Няма да се местя — заяви Канди.

— О, слава богу! Няма да понеса да изгубя още една от вас.

Канди направи гримаса.

— Е, точно това е.

— Какво?

Присила изобщо не очакваше отговора, който Канди й поднесе.

— Ще ставам майка — призна им тя.

Присила се засмя, но се сепна, когато видя изражението на лицето на Канди.

— Шегуваш се, нали? — Присила не беше сигурна за точната й възраст, но знаеше, че е над четиридесет, и пет.

— Не — отвърна малко хладно Канди. — Ще си осиновим китайче. Казва се Анна.

— Значи затова ходихте дотам — осъзна Сюзан.

— Не исках да ви казвам нищо преди да съм сигурна — продължи Канди. — В случай че нищо не се получи. Но се получи и я взимаме следващата седмица.

— Канди, това е прекрасно. — Сюзан хвърли нервен поглед към Присила и повтори: — Мисля, че е прекрасно. — Стана и отиде да прегърне Канди. — Поздравления!

— Поздравления — отекна след нея и Ашли.

Присила мълчеше.

Настъпи сконфузена тишина, която домакинята рязко наруши.

— Знаеш ли, не се налага заради това да напускаш групата. Нямаме правило, според което да не можеш да членуваш в клуба, ако имаш бебе.

Всъщност имаше такова правило, с което и Присила, и Канди се бяха съгласили изцяло, когато бе въведено, макар че Сюзан обичаше децата и с радост би говорила за бебета, вместо за книги. Но в резултат на тази забрана се бе сформирал друг литературен клуб, изцяло съставен от жени с деца. Присила знаеше, че Канди ще се премести в него, а в този квартал смяната на литературния клуб означаваше смяна на социалния кръг.

— О, скъпа — трогна се Канди. — Благодаря ти. Наистина го оценявам… но според мен така е най-добре.

— О — възкликна разочаровано Присила.

— Все още искам да ми се обаждаш в неделя за кръстословицата. Е, не тази неделя, защото ще сме в самолета за Китай — каза Канди и стана да си ходи.

— Няма ли да останеш да поговорим за книгата? — попита Присила.

— Заминаваме в неделя, а още не сме купили дори креватче. Мислехме си да спи при нас, но Майкъл се притеснява, че може да се претърколи и да я смачка. Затова май ще си вземем детско легло, за всеки случай, но… — И тя се разсмя. — Видяхте ли? Вече съм обсебена от бебето. По-добре да си вървя.

— Обади ни се, когато се върнеш — каза Сюзан. — Ще се радвам да дойда у вас да видя Анна.

— Непременно. Обещавам да ви се обадя, като се върна. — И хлътна в коридора. След миг чуха вратата да се отваря и гласа на Канди. — Здравей, Джулия. Не, тръгвам си. Съжалявам, че се разминахме. Но всички останали са вътре. Влизай.

— Наложи се да си тръгне — каза Присила.

Сюзан разказа подробностите.

— За съжаление Канди вече няма да е част от нашия литературен клуб.

— Така ли? — Джулия вдигна перфектно оформените си вежди. — И защо?

— Ще си има бебе. Искам да кажа, че ще си осинови — поправи се Сюзан. — Китайче. Ще го вземат в неделя. Казва се Анна.

— Колко благородно от нейна страна — отбеляза Джулия.

Сюзан се поколеба за миг. Понякога й беше трудно да определи дали зад безобидните забележки на Джулия има някакъв скрит смисъл. Но реши, че този път е искрена, и отвърна:

— Да, нали?

— Но сега трябва да намерим кой да я замести — каза Присила.

— Може би някоя симпатична жена ще се нанесе в къщата на Маргарет — предположи Сюзан.

— Но това ще отнеме векове — въздъхна Присила.

— Всъщност, няма — намеси се Джулия.

Присила я изгледа учудено.

— Какво имаш предвид?

— Една двойка вече си е насрочила оглед на имота.

— На Маргарет ли? Откъде знаеш? — попита Присила.

Джулия сви рамене и на лицето й се появи лека усмивка.

— Едно птиченце ми каза.

— Кое? — настояваше Присила.

Джулия отметна коси назад, леко раздразнена, че я притискат да разкрие източника си.

— Продава я моята агентка по недвижима собственост. Тя ми каза.

— Е, добре тогава — заключи Присила. — Но дори и да я купят, жената едва ли ще е като Канди.

Вечната оптимистка Сюзан не бе съгласна.

— Никога не се знае. Може и да е по-добра.

Бележки

[1] „The Alienist“ — роман от Кейлъб Кар, написан през 1994 година. Действието се развива в Ню Йорк през 1896 година. Главен герой е психиатър, който се опитва да разкрие сериен убиец, убиващ момчета проститутки. — Б.пр.