Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Did It With Love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Трета част

77.

Ню Йорк

Юли

Софи

Девет месеца.

Бяха минали девет месеца без никаква вест.

И един ден, когато процесът свърши и съдебните заседатели се оттеглиха, за да вземат решение, той се обади.

Софи беше в новия си апартамент. Беше живяла само в Ъпър Ийст Енд, затова когато се върна в града, си купи жилище в центъра. Домът, който бе делила с Дийн, беше класически шестстаен апартамент, а новият беше мансарда. Щом приключи с ремонта му, се погрижи в него да няма нито една антика. Избра си модерни мебели от дизайнери като Салоти, Кавали и Монтис. Беше като ново начало.

Но другата покупка на Софи се оказа още по-важна крачка. През последните месеци усилено бе търсила най-добрата търговска площ. Накрая я намери, даде оферта и сега вътре течеше ремонт. Щеше да отвори своя собствена книжарница за криминални романи.

Когато реши да го направи, си даде сметка, че инвестицията не е кой знае колко добра. Баща й би я направил на нищо, но реши да прати предпазливостта — и известна сума пари — по дяволите. И без това имаше прекалено много и от двете.

След като намери магазина, се свърза с архитект. Той самият беше любител на криминални романи и двамата заедно създадоха един напълно непрактичен, но по тяхно общо мнение — прекрасен проект. Решиха да преустроят магазина като къща, цялата в полици за книги. Имаше голяма всекидневна, в която клиентите можеха да си общуват. Щеше да има и няколко читални, както и кухня с големи овални маси, където смяташе да сервира кафе. Отзад се излизаше във вътрешен двор с дебели сенки, а отпред имаше големи френски прозорци, който също като на истинска къща гледаха към улицата.

Освен обичайните литературни четения, Софи предвиждаше да организира и премиери на книги, група за решаване на кръстословици, която да се събира в неделя, и накрая, но не и по важност — своя собствен литературен клуб.

Всички й казваха, че нищо няма да излезе. Но на Софи не й пукаше. Можеше да си позволи да изгуби пари, ала по всичко личеше, че бизнесът ще тръгне по-добре, отколкото бе очаквала. Вече писаха за нея в доста вестници. Историята си я биваше — съпругата на обвинен в убийство отваря книжарница за криминални романи.

Софи си мислеше, че би трябвало да предвиди интереса на медиите, след като беше съпруга на Дийн. Очакваше в началото да я преследват репортери, но когато даде да се разбере, че не възнамерява повече да контактува със съпруга си, който скоро щеше да й е бивш, предположи, че интересът ще замре. Но не стана така.

Не беше предвидила и влиянието на поведението й върху Дийн. Адвокатката му настояваше, че присъствието на Софи на процеса е жизненоважно. Мълчаливата й подкрепа би изпратила силно послание към съдебните заседатели. Би означавала следното: „Познавам този човек, омъжих се за него и все още му вярвам“. Отсъствието й от съда щеше да е изключително красноречиво. Но посланието, което Софи изпрати на Дийн по адвокатите беше просто: не. После той й отправи молба поне да заяви, че вярва в невинността му. Отговорът й беше същият.

Накрая, пак по съвет на адвокатите, Дийн й се обади.

Позвъни й от скрит номер, затова беше напълно неподготвена, когато вдигна телефона и чу гласа му.

— Здравей, Софи.

Тя мълчеше. Сякаш някой я бе стиснал за гърлото и не можеше да диша.

— Софи? — повтори той. — Там ли си?

— Да — каза тя. Само това успя да произнесе.

— Как можеш да ми причиняваш това, след като знаеш, че съм невинен? — попита той.

Тя пое дълбоко дъх. Гневът освободи белите й дробове.

— Едва ли можеш да се наречеш невинен — отвърна му.

— Но не съм го направил аз. Трябва да ми повярваш.

— Така ли мислиш? Повярвах ти, когато каза, че ме обичаш. Не съм длъжна нищо да правя.

Тонът му стана отбранителен.

— Не съм единственият съпруг, който е изневерявал.

— Ако това ти е извинението, не струва и пукната пара.

— Това ли искаш от мен? Извинение?

— Не. Искам да ме оставиш на мира. Няма да ти помогна, Дийн. Не ми се обаждай повече.

— Не постъпвай така, Софи. Ти не си такава. Познавам те. Не си такъв човек.

— Изглежда никой от нас не познава другия така добре, както си е мислел — отвърна Софи и затвори.

Оттогава не бе говорила с него, макар че всеки ден присъстваше в мислите й. Но знаеше, че ще е така. Не бе очаквала обаче да мисли толкова често и за Алекс, макар че не се бяха чували от нощта преди ареста на Дийн. Та чак до деня, в който съдебните заседатели се оттеглиха да вземат решение.

Тя привършваше кафето си, когато телефонът иззвъня. Смяташе, че й се обажда началникът на ремонтната бригада, за да я уведоми как вървят нещата в магазина. Но когато вдигна, чу един познат нисък глас да казва:

— Софи. Аз съм.

— Кой е? — попита тя, макар че прекрасно знаеше отговора.

Той не се върза.

— Преди не играеше игрички — пошегува се Алекс.

— Какво очакваш, след като не си се обаждал девет месеца?

— Но не спирах да мисля за теб.

— Да мислиш как не искаш да ми се обадиш ли?

— Каза ми, че не трябва да се виждаме известно време — припомни й той.

— О, я стига. Кой сега играе игрички? — заяде го Софи.

— Добре, права си. Но мога да обясня.

— Слушам те.

— Не по телефона.

— Добре, тогава… да се срещнем? — опита се да прозвучи небрежно, но май не успя да го изиграе много добре.

— Този следобед се надявам да излетя — каза той.

— Къде отиваш?

— В Сейнт Бартс.

— Искаш да кажеш, че си изчакал да ми се обадиш точно преди да напуснеш страната?

— Не го планирам отдавна. Купих билетите тази сутрин — поясни той.

— Значи просто хрумване, така ли?

— Ами нещо такова. Мислех си, че ще ти се отрази добре, ако заминеш някъде за малко. Поне докато произнесат присъдата.

— Искаш да кажеш, че…

— Надявах се да дойдеш с мен — довърши той.

Софи се засмя.

— Обаждаш ми се изневиделица след близо девет месеца и очакваш да се кача с теб на самолета за Сейнт Бартс само с няколко часа предупреждение? Да не си се побъркал?

— Да — призна си той. — Но се обзалагам, че и ти си побъркана.