Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Did It With Love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Първа част
Гринич

1.

Януари

Присила и Гордън

Присила Бренър се събуди в лошо настроение. Беше януари. От прозореца на спалнята й се виждаше сиво небе. Изглежда, пак щеше да вали сняг. А тя бе на четиридесет години. Беше ги навършила преди повече от седмица и откри, че на тази възраст иска да промени всичко в живота си. Но в мига, когато се събуди в мрачното зимно утро, не съзираше никаква надежда.

Виждаше само съпруга си Гордън да спи до нея. Един поглед към него бе достатъчен, за да й докара пристъп на раздразнение. Бе достигнала до точката, в която всичко у него я дразнеше — дори как спеше. Мразеше начина, по който си отваряше устата. Мразеше отпуснатата кожа по шията му (дефект, който не се виждаше в будно състояние), дългите му тъмни мигли, спуснати над очите, защото те пък й припомняха колко красив й се стори, когато го видя за първи път.

Не че се беше променил чак толкова много за петнайсетте години, през които бяха заедно. Все още бе в добра форма, въпреки че косата му бе посивяла и по-олисяла на темето, а и бе наследил онези аристократични черти, с които се остаряваше с достойнство. Но за Присила това сякаш бяха двама различни мъже — този, за когото си бе мислила, че се е омъжила, и онзи, който той впоследствие се оказа. Когато се запознаха, Гордън й изглеждаше надменен и някак си загадъчен. Имаше дълги тъмни мигли и кротка тайнствена усмивка, сякаш се смееше на някаква шега, която само той разбираше. Освен това около него се излъчваше бляскава аура, тъй като произлизаше от видно и заможно бостънско семейство, макар че като истински янки беше много дискретен относно този факт. Но след като се ожениха, Присила откри, че е грешила за всичко у Гордън. Това, което мислеше за надменност, се оказа най-обикновена непохватност. Усмивката, която й се струваше тайнствена, си беше признак на неувереност. А идеята за бляскавост всъщност беше толкова абсурдна, че би й се надсмяла, ако не беше по-скоро тъжно, отколкото смешно.

Алармата на Гордън се включи и Присила бързо затвори очи и се престори на заспала. Гордън обичаше сутрин да натисне бутона за изключване на звънеца, да се претърколи и да я прегърне. Дори самата мисъл за това я караше да изтръпва, а пък действието й носеше усещането, че е в капан, притисната и задушена. Накрая му каза, че е признак на лошо възпитание да я събужда, когато вижда, че още спи, а Гордън в своята безкрайна разумност прие упрека и никога повече не го направи — и тя го презираше и заради това.

Лежеше цялата стегната, преструвайки се на заспала, а той се измъкна от леглото и тръгна към банята. Присила изчака няколко секунди, докато чуе съскането на душа, и също се измъкна от леглото и пое към нейната си баня.

След половин час беше вече във всекидневната и строго разглеждаше порите си в увеличителното огледало (преди да го купи, си мислеше, че има хубава кожа — но то й показа колко дълбоко е грешила). В този момент Гордън почука на вратата. Обикновено само се провикваше, че излиза, но днес си подаде главата.

— Само исках да ти кажа, че днес се налага да закъснея. Нали нямаш нищо против?

— Добре — отвърна тя, без да откъсва очи от огледалото. То си имаше редичка от лампички, чиято сила се нагласяше в зависимост от това дали беше вечер, дали си вътре или на слънце. Беше ги нагласила на най-силна слънчева светлина.

— Нямам представа защо упорстваш да се оглеждаш в това — каза Гордън.

— И защо според теб? Искам да видя точно как изглеждам.

— Изглеждаш великолепно.

— Появяват ми се бръчки.

— Аз не ги виждам — изтъкна той.

— А аз ги виждам в огледалото. То не лъже. Казва ми истината.

— Истината ли? Та това е все едно да те поставят под прожектор и да ти увеличат лицето — колко? — пет пъти?

— Седем — уточни тя.

— Тогава си представи какво би било да се разхождаш със седем пъти по-голяма глава.

— Не е същото.

— Точно това е, според мен — подчерта Гордън.

Тя най-накрая откъсна поглед от огледалото и го стрелна към него.

— Извинявай — понечи да я умилостиви той по навик. След това се опита да заглади нещата, като попита: — Днес какво ще правиш?

— Нищо, освен да се обадя на членовете на Младшата лига и да им напомня за семинара по лидерство и срещата на съвета следващата седмица. — Присила всеки миг щеше да избухне, но си спомни за срещата на литературния й клуб този следобед. Това не бе единствената група, в която членуваше, но си беше нейната група. Тя я бе основала, тя я ръководеше и (обикновено) изпитваше удоволствие от участието си в нея. За днешната среща обаче не беше много сигурна. През последните няколко месеца имаше известни сътресения. Изгубиха двама членове, които се разведоха и се преместиха, затова тя покани двама нови, но не беше убедена, че изборът е правилен. Спомни си, че все още имаше Канди и Сюзан. Те бяха в групата от самото начало и Присила знаеше, че може да разчита на тях.