Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Did It With Love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

65.

Софи и Дийн

На следващата сутрин Софи заведе криминалистите на игрището за голф и им показа къде се е разхождала и къде е чула шума. Провериха между дърветата и казаха, че са намерили нещо като следа. След това в един гол участък пръст откриха отпечатък от обувка.

 

 

— Какво прави днес? — попита Дийн, когато седнаха да вечерят същия ден.

— Прекарах сутринта с полицаите на игрището за голф — отвърна Софи.

— Намериха ли нещо?

Тя кимна, но току-що си бе напълнила устата, затова трябваше да сдъвче и глътне, преди да продължи.

— Отпечатък от обувка. Ще го сравнят с отпечатъците, които намериха край трупа на Джулия. Струват им се еднакви по размер. Стъпките, които откриха край тялото, бяха поне с един номер по-малки от тези на Алекс. Така че ако съвпаднат с днешния отпечатък…

— Добре, разбирам какво имаш предвид — прекъсна я Дийн. — Но първо, отпечатъкът, който са намерили днес, може да не е на човека, който те е преследвал. Може да е на работник от поддръжката или нещо такова. Второ, той може да е наел някой. Днес ходи ли при него?

— Не.

— Истината ли ми казваш?

— Казах, че не съм го виждала.

— И какво прави този следобед? — попита подозрително Дийн.

— Аз не те разпитвам къде ходиш, когато закъсняваш — не му остана длъжна Софи.

— Питам те, защото се притеснявам за теб.

Софи въздъхна и обясни:

— Цял следобед пекох хляб. А това отнема доста време. След като полицаите си тръгнаха, отидох до магазина, върнах се и веднага се заех с хляба. Оставих тестото да втаса. През това време почетох книга. Омесих тестото. Почетох още малко, после пак го омесих. Хлябът е ей там. — И тя посочи. — Мислех си да ти го сервирам за закуска.

— Извинявай. — Дийн се протегна през масата и хвана ръката й. — Ще ми простиш ли?

Софи не отговори на въпроса му, вместо това каза:

— Мислех си през седмицата да отида до града. Ще се отбия в книжарницата, може да мина и през работата ти.

— Налага ли се? — попита Дийн.

— А защо не, по дяволите?

— Последния път, когато отиде, се разстрои много.

Имаше предвид периода, когато я налегна силна депресия.

— Разстроих ли се? Така ли ти се стори?

— Добре де, беше повече от разстроена. Нима това не е още една причина да избягваш всичко, което може да отключи пак депресията ти?

— Мисля, че мога да се справя.

— Не искам…

— Дийн. Не можеш да контролираш всяка моя стъпка. Отивам в града. Ако не искаш да минавам да те видя…

— Не, разбира се, че искам да минеш.

— Там ли ще бъдеш? Последния път не те заварих.

— Не беше по моя вина — протестира Дийн. — Казах ти, че ще излизам.

— Не, не ми каза.

— Добре, както и да е, да не се караме. Вдругиден имам среща и ще отсъствам през по-голямата част от деня, но иначе ще си стоя в офиса.