Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Did It With Love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

80.

Софи и Алекс

Алекс се върна в стаята след час. Влезе внимателно, готов да излезе отново, ако тя пожелае да остане сама по-дълго.

Завари я да седи на терасата на същото място, както я бе оставил, сякаш цял час не бе помръднала.

Алекс се отпусна до нея. Погледна я, тя все още се взираше в океана. Затова и той обърна очи натам, като че ли всички отговори бяха на хоризонта, където синевата на морската шир се сливаше със синевата на небето. И двамата мълчаха. Накрая Алекс предложи:

— Искаш ли да отидем да се гмуркаме?

Тя се усмихна, тържествената атмосфера бе стопена.

— Да — отвърна. — С удоволствие.

Облякоха си банските, слязоха на плажа и наеха моторна лодка, която да ги закара на някое уединено място на юг, надолу по брега, където да се гмуркат. Лодката полетя и заподскача по вълните, двигателят й ревеше толкова силно, че не се чуваха какво си говорят. Когато човекът, управляващ лодката, го спря, все едно се потопиха в течна тишина. Сложиха си плавниците и маските, скочиха във водата и потънаха в друг свят. Стрелкащите се около тях риби имаха невероятни, причудливи цветове: крещящо жълти ивици върху кадифено черно, оранжевото беше толкова ярко и греещо, че рибите приличаха на осветени отвътре, синьото се съчетаваше с наситено мораво. Алекс се пресегна да я хване за ръката и двамата заплуваха заедно през кристалночистата вода.

Когато се върнаха в хотела, Алекс я пусна да се изкъпе първа. След това и той влезе под душа и като приключи, излезе при нея на терасата. Слънцето залязваше.

— Вечеря? — попита той.

Тя кимна.

На вечеря Софи сама се изненада от апетита си. Не изпитваше никакъв глад, докато не сервираха храната. В този момент изведнъж озверя. Изяде абсолютно всичко в чинията си, но забеляза, че Алекс едвам докосна своята.

След вечеря тя предложи да се разходят. Поведе го по плажа, далеч от бунгалата и хората, и след десет минути вече не виждаха никакви признаци на цивилизация. Зад тях имаше тъмна ивица дървета. Пред тях — тъмна вълнуваща се вода.

Софи седна на пясъка, все още напечен от слънцето.

Алекс се отпусна до нея.

Седяха и мълчаха. Бяха прекарали в мълчание по-голямата част от деня, но това беше споделено мълчание. Мълчание на неизреченото съгласие. Сега беше малко по-различно. Мълчанието беше пълно с предчувствия.

Тя зарови пръстите на краката си в пясъка, докато усети студения, незатоплен от слънцето слой. Накрая проговори.

— Има ли някакъв проблем, Алекс?

Усети как той се стегна. Но когато заговори, гласът му беше спокоен.

— Какво имаш предвид? Всичко е наред.

Тя кимна и остави тишината да ги погълне за още известно време. След това отново заговори.

— Искам да те попитам нещо.

Той се обърна и я погледна, но тя не можа да разгадае изражението му в тъмното.

— Какво?

— Исках да те попитам защо чака девет месеца, преди да ми се обадиш. По телефона каза, че ще ми го обясниш лично. Но оттогава не си продумал и дума по въпроса.

Той не отговори веднага. Взе шепа пясък, разпери пръсти и го остави да изтече между тях. Чак когато дланта му остана празна, заговори:

— Знам, че ти дължа обяснение. Исках да ти кажа, но непрекъснато отлагах.

— Мисля, че вече е време — отбеляза Софи.

Той въздъхна.

— Трябваше да го направя по-рано, но бях егоист. Толкова много исках тази седмица с теб. И тя беше прекрасна.

— Говориш, сякаш всичко е свършило.

Алекс вдигна очи към нея.

— Така ли е? Всичко ли свърши? — попита тя.

— От теб зависи, ти ще решиш… когато чуеш каквото имам да ти казвам.

— Добре — съгласи се Софи. — Слушам те.

Алекс сведе отново поглед, но този път започна разсеяно да чертае фигури в пясъка. Накрая ги изтри с опакото на дланта си.

— Трябва да се върна малко назад, когато за първи път дойдох при теб за помощ след убийството на Джулия. Помниш ли как бързо се сближихме?

Тя кимна.

— Е, от моя страна това беше… как да се изразя?

— Пресметнато? — помогна му Софи.

— Да. Звучи бездушно. Но да, беше пресметнато. Исках да те накарам да се влюбиш в мен.

— Разбирам — промълви Софи, взряна в скута си. Забеляза колко силно стискаше вплетените си пръсти. — Имаше нужда от помощта ми. Когато това приключи, и с нас беше свършено. Не ми се обади, защото не си бил влюбен в мен.

Алекс припряно възрази.

— Не заради това не ти се обадих. Точно обратното.

— Обратното ли? — Софи вдигна очи.

— Осъзнах, че те обичам, глупаче. Искам да кажа, че и сега те обичам.

— И затова не ми се обади?

— Да. Дори се заклех никога да не ти се обаждам.

— Защо? Да не би да се боеше от риска?

— Не. Поне не за себе си.

— А за мен ли се боеше?

— Да. Защото знаех какво преживяваш. Бях те използвал също толкова хладнокръвно и преднамерено като съпруга ти. Знаех, че съм те лъгал също като него. И че ти заслужаваш повече. Заслужаваш мъж, който да е напълно искрен и открит с теб. Човек, на когото можеш да се довериш напълно. А… аз знаех, че не мога да бъда този човек.

Софи усети, че нещо я стиска за гърлото, което значеше, че щеше всеки момент да се разплаче.

— Тогава защо ме доведе тук? Защо направи това с мен? Ще ми се никога да не ми се беше обаждал. Да ме беше оставил на мира. — Понечи да стане от пясъка. Очите й се пълнеха със сълзи, които не можеше да спре, и заради тях не виждаше много добре.

Алекс се пресегна, хвана я за китката и не й позволи да се изправи. Тя започна да се дърпа, за да се освободи от хватката му.

— Не, почакай. Не ме остави да довърша. Оказа се, че греша.

При тези думи тя спря да се дърпа.

— Какво искаш да кажеш?

— Бях сигурен, че не мога да бъда този човек. Но месеците си минаваха, а аз не можех да те изкарам от ума си — и си помислих, че виждам начин, по който да се превърна в мъжа, когото заслужаваш. Но ми отне девет месеца да събера кураж.

— Кураж за какво? — учуди се тя.

— Да бъда честен с теб. И да ти кажа истината.

— Кураж? Защо? Толкова ли беше трудно да ми кажеш това?

— Не, не беше трудно.

— Тогава защо чака толкова време?

— Не това имах предвид — уточни Алекс. — Още не съм го направил.

— Кое?

— Не съм ти казал истината. Не и цялата истина. Има още нещо.

— Не те разбирам — поклати глава тя. — Какво още би могъл да ми кажеш?

Алекс не отговори на въпроса й, а стисна толкова здраво ръката й, че я заболя.

— Чуй ме, знам, че ще постъпиш както сметнеш за правилно — каза той след дълго мълчание. — Но искам да знаеш, че те разбирам. Така беше още като взех решението.

— Плашиш ме — промълви Софи.

— Никога няма да ти дам повод да се страхуваш от мен, Софи. Искам да го знаеш. Разбра ли ме?

Изпита желание да му извика: „Какво има?“ Но той говореше толкова развълнувано, че тя само каза:

— Разбрах.

— Помниш ли, когато детектив Акерман твърдеше, че е сигурен в моята вина?

Тя кимна.

Алекс пое дълбоко дъх.

— И беше прав. Виновен съм.

Софи поклати глава.

— Не. Не ти вярвам. Лъжеш.

— Не те лъжа. Беше прав за мен. Аз убих първата си съпруга.

— Ти… ти…

— Аз я убих — повтори тихо Алекс.

— Но предишните й опити за самоубийство…

— Те са самата истина. Когато се запознахме, тя току-що бе излязла от болницата. Беше след втория й опит. Беше в ужасно състояние. Но след като започнахме да излизаме, стана друг човек. Каза, че съм я накарал отново да се почувства жива. Че съм й спасил живота. Прекрасно е, когато някой толкова много се нуждае от теб, когато успееш така да го промениш. В добавка имаше толкова много пари и искаше да ги харчи само за мен. Една вечер се бяхме напили и тя предложи: „Защо не се оженим?“ Аз, разбира се, знаех за миналото й, и преди я бяха обирали бивши съпрузи, затова подписах най-ужасния предбрачен договор, който адвокатите й успяха да измислят. И го направихме. Оженихме се. Всичко беше прекрасно… за известно време. Бяхме женени по-малко от година, когато тя отново започна да се влошава. Може би лекарствата спряха да й действат, може би тя спря да ги пие, не знам. Но опитах всичко, за което се сетих. Молех я да отиде при друг лекар. Да взема различни лекарства. Но тя не искаше да стане от леглото. С дни не се къпеше. А един ден стана, облече се и ми каза, че иска развод. Беше решила, че не съм нейният спасител, а истинската причина за проблемите й. Припомних й какво е говорела за мен, какво е изпитвала към мен, как е имала нужда от мен, а тя отвърна, че съм бил хубава играчка… Хубава играчка!? И ми се изсмя, че съм бил толкова глупав, за да подпиша предбрачния договор, защото сега нямало да получа и един цент.

Не го бях планирал. Е, може би малко. Просто прехвърлих в ума си възможностите, макар да си казах, че никога не бих могъл да го направя. Беше като насън. Просто фантазия. Напълно безобидна. Само че една вечер тази фантазия стана реалност. Действах като робот. Поисках да говоря с нея за раздялата ни. Заявих, че не искам да създавам проблеми и я поканих на питие. Разтворих цяла шепа клонопин в коктейл от джин и тоник, защото има същия горчиво-сладък вкус. Седнахме и двамата пихме. Не можах да повярвам колко бързо припадна. Занесох я до колата. Оставих лист, химикалка и телефона до нея, след това включих двигателя. И отидох на парти. Чувствах се добре. Бъбрех с хората. Останах до късно. Когато се прибрах… я извадих от колата и я оставих на пода в кухнята. Обадих се в полицията и дори на няколко пъти опитах да й правя изкуствено дишане, защото реших, че това е естествената реакция, дори когато няма надежда. Отначало полицаите бяха много добри с мен и ми съчувстваха. Всичко вървеше добре, докато не се появи детектив Акерман. Поговорих с него само минута и разбрах, че ме подозира. Просто беше сигурен, че аз съм я убил. Не знам как, но беше разбрал.

Но, Софи, кълна ти се, не аз убих Джулия. Не бих могъл да го извърша отново, дори не мисля, че осъзнавах какво правя и първия път, просто бях натрупал прекалено много омраза. И не заради това, което направи първата ми жена. Тя просто освободи у мен някаква лавина, събирала се с години. Само така мога да си го обясня. Вярно е, мразех Джулия, но не съм я убил и не съм натопил съпруга ти, както си мисли Акерман. Макар че не мога да го виня, че смята така. Логично е. Знае, че съм убил първата си съпруга. Естествено е да си мисли, че съм виновен и за смъртта на втората. Но не съм. Не знам дали ми вярваш, но това е самата истина.

Софи седеше тихо и неподвижно през цялото време, докато Алекс говореше, и гледаше бавно приближаващите се светлинки на голям пътнически кораб, който идваше от хоризонта.

Когато заговори, тя продължаваше да се взира в светлинките, а гласът й не издаваше нищо от това, което си мислеше.

— Защо ми разказваш това? — попита.

— Искам да бъда с теб, Софи. Знам, че звучи откачено, но искам да се оженя за теб. Сигурно си мислиш, че ми стигат толкова бракове. Но аз желая друг вид брак вече. Искам да съм с човек, който наистина ме познава. Не съм особено добър човек. Но искам да бъда добър с теб. Веднъж ми каза, че би могла да простиш почти всичко, стига да не те лъжат. Не се хващам за думите ти като удавник за сламка. Знам, не си предполагала, че истината може да е чак такава. Извърших нещо непростимо. И ти обясних защо, но съм наясно, че нямам извинение за подобно деяние. Предполагах, че вероятно ще сметнеш за свой дълг да ме предадеш на полицията, но реших въпреки това да рискувам. Искам да ти кажа, че… каквото и да решиш, ще те разбера.

Зачака реакцията й, но тя мълчеше. Все още се взираше над водата.

— Всичко е наред — каза той тихо. — Можеш да ми кажеш какво си мислиш. През последните няколко месеца съм си представял този разговор сигурно хиляди пъти. Премислил съм всеки възможен отговор. Каквото и да кажеш или направиш, няма да ме изненада.

Тя най-накрая се обърна към него и той колкото и да се опитваше да отгатне реакцията й, не успяваше, защото лицето й бе непроницаемо.

След няколко секунди Алекс кимна, сякаш за да потвърди някаква своя мисъл.

— Няма нужда да казваш каквото и да било. Знаех си, че е невъзможно.

— Кое е невъзможно? — попита Софи със същото странно и непроницаемо изражение.

— Ами абсурдно е да си мисля, че човек като теб изобщо би си помислил да бъде с мен след всичко, което съм направил.

— Човек като мен? — повтори Софи. — Какво искаш да кажеш?

— Някой… — Алекс търсеше точната дума, но накрая каза само: — … добър. Някой истински добър човек.

— И защо си мислиш, че съм добра?

— Взе такива трудни решения. Например, когато откри, че съпругът ти е имал връзка с Джулия. И въпреки че го обичаше, направи тежкия избор да го предадеш на полицията. Навярно ще направиш същото и с тази информация. И може би дори точно това искам. Не знам.

Отново настъпи дълго мълчание. След което тя изведнъж го наруши.

— Казвала ли съм ти някога любимия си цитат?

— Не. Да не е на Агата Кристи?

— Не, но би могъл да е неин. Цитатът е: „Никой не познава никого достатъчно добре“.

Алекс се намръщи.

— Да не искаш да кажеш, че не те познавам добре?

— Работата е там, че доскоро и аз не се познавах.

— Не те разбирам. Какво имаш предвид?

— Винаги съм мислела, че с баща ми сме най-противоположните хора на света. Беше истински шок да установя, че съм същата като него. Всичко, което изброи и което според теб ме прави добър човек, така наречените от теб „трудни решения“ — не са това, което си мислиш.

— Искаш да кажеш, че си предала доказателствата на полицията, защото си била гневна на съпруга си и си искала да го накажеш? Така ли е? Това е нормална човешка реакция. А ти направи толкова много други добри дела. Помогна ми, въпреки че не беше длъжна, дори не беше сигурна дали съм виновен или не.

— Имах причина да ти помогна — отбеляза Софи.

— Защото се влюби в мен ли?

— Не. Не затова.

— Тогава защо?

— Помогнах ти, защото знаех, че не си го извършил ти.

— Но как би могла? Да не би да си видяла съпруга си да излиза през онази нощ? Да не би да си го проследила и да си станала свидетел на всичко? Така ли беше?

— Не. Той не е излизал в онази нощ. Беше точно там, където каза в съда — спеше на дивана.

Алекс поклати объркано глава.

— Не разбирам. Тогава няма как да знаеш, освен ако…

Софи завърши изречението вместо него:

— Освен ако не съм я убила аз.