Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Did It With Love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

12.

Май

Софи и Дийн

— Софи — извика Дийн. — Софи… Софи! — повиши глас. Бе застанал в гардеробната и разглеждаше редиците с костюми и полиците с ризи и якета.

— Какво има? — попита Софи точно зад него.

Дийн се стресна и се обърна.

— Господи! Ще получа инфаркт така.

— Щеше да ме чуеш, че приближавам, ако не вдигаше такава олелия — отвърна му тя.

— Не мога да си намеря кашмиреното яке. Ти разопакова багажа. Къде си го дянала, по дяволите?

— Излъсках с него мебелите. Къде мога да го дяна? — И Софи погледна през рамото му към полиците. — Трябва да е окачено при костюмите.

— Знам къде трябва да е, но го няма там.

— Да се обзаложим ли?

Той я погледна.

— Защо ли изведнъж започва да ми се струва, че шансовете ми в този облог не са добри?

— Защото наистина не са добри. За какво ти е?

— Имам делова среща след работа утре.

— Но ти винаги ходиш на такива срещи в града с костюми.

— Прекалено добър детектив си. Пипна ме. — И той вдигна шеговито ръце, все едно се предава. — Няма да е в града. В кънтри клуб в Уестчестър ще е. Ще изглеждам доста глупаво с костюм в кънтри клуб, не мислиш ли? Затова се надявам да намериш якето.

Тя наистина го намери точно където би трябвало да е — висеше си в гардероба. Беше се скрило сред костюмите и спортните якета, които Дийн не носеше често. Те бяха изблъскани към края, за да заемат възможно най-малко място. Софи не се учуди, че Дийн не бе успял да го открие, но той малко се смути, когато я видя да излиза от гардеробната със закачалката в ръка.

Подаде му го, а той я прегърна през кръста и я придърпа към себе си, вместо да го вземе.

— Ти си най-добрата.

— Внимавай, ще го намачкаш — предупреди Софи, когато якето се притисна между тях.

— Каква трагедия. — Придърпа я още по-близо към себе си и се гушна в нея по начина, който тя така добре познаваше.

— Още не сме вечеряли — каза Софи. — Пилето по киевски е почти готово… или поне ме остави да изключа фурната.

— Забрави за пилето по киевски — промърмори той.

Само след няколко минути тя точно това и направи, а след това й трябваха два дни, за да разкара миризмата на прегоряло пиле от кухнята, и се наложи да изхвърли тавата.

Софи знаеше, че в някакъв период от брака им сексът ще стане рутинен, но досега това бе единственото нещо, което не се бе влошило с времето, дори и през годината, в която само се караха. Спомни си първия път, когато правиха любов — и колко изненадан беше той. „Изглеждаш толкова срамежлива“, беше й казал. „Аз съм си срамежлива“, бе отвърнала тя. „Но не и в леглото“, бе я поправил той.

По-късно същата вечер, след като тя изхвърли пилето и двамата лежаха в леглото, а Дийн се унасяше в сън, тя попита:

— Значи утре ще се върнеш късно за вечеря?

— Не, не утре, скъпа — промърмори той сънено, обърна се и пъхна ръце под възглавницата. В тази поза приличаше на малко момченце. Тя обичаше да го гледа как спи, но май само този изглед към него й се предоставяше напоследък. Дийн винаги работеше до късно, а сега с пътуването нещата се бяха влошили още повече. През няколкото седмици веднага след преместването той полагаше всички усилия, за да се прибира у дома навреме и да могат да вечерят заедно, дори да е в девет или десет часа. Но след това му възложиха някаква сделка и той започна да се връща вкъщи след полунощ.

Дийн разбираше, че на Софи й е трудно така, и се стараеше да повдига духа й — носеше й малки подаръци или й се обаждаше през деня, но пролетта за нея въпреки това се проточи ужасна и безкрайна. Дните бяха мрачни, сиви и изглеждаха много дълги, а опитите й да пише дадоха нищожен резултат. Измисли точно пет изречения, четири от които зачерта.

Литературният клуб я спасяваше. Софи трябваше да признае, че не хареса твърде Присила, но пък й отдаваше заслуженото за сериозността, с която се отнасяше към криминалните романи. Четоха новия „Омнибус“, после Реймънд Чандлър, след това носителя на наградата „Едгар“ за най-добър роман. Присила се справяше добре със селекцията и срещите винаги бяха оживени. Отначало Софи беше малко скептична към Джулия и Ашли, защото не й приличаха на хора, които четат. И беше права за това — те наистина не четяха, но това правеше реакциите им към книгите още по-интересни. Софи бе свикнала да говори с горещи почитатели на криминалетата, докато работеше в „Черната орхидея“, и откри, че безразличните към този вид книги Джулия и Ашли реагират по доста по-различен начин. Не сравняваха всяко произведение със стотиците други, които бяха чели преди това. Не класираха книгата според каноните на криминалния жанр. Те просто изразяваха личното си мнение, а това беше освежаващо.

Но все пак литературният клуб не можеше да се сравнява със старата й работа, липсваше й животът в града. Дийн й напомни, че не са чак толкова далече и може да ходи там. Той го правеше всеки ден, а тя не се осмели нито веднъж. Истината бе, че се боеше. Страхуваше се какво може да открие, ако се върне. В момента се чувстваше във висящо положение и един погрешен ход можеше да я бутне надолу по склона. Затова прекарваше по-голямата част от времето си в очакване. Чакаше денят да мине. Чакаше Дийн да се прибере. Чакаше нещата да се подобрят — или влошат.

Отначало вярваше на съпруга си, че в работата му е лудница и че когато там се успокои, графикът му ще се нормализира и ще прекарва повече време у дома. Това може да стане всеки миг, уверяваше я той. Затова около седем вечерта тя все поглеждаше вратата. Опитваше се да го примами да се прибере, като приготвяше засукани ястия. Изрязваше си рецепти от вестника и претърсваше магазините за подправки като тамаринд и бомонд. Но Дийн почти никога не се прибираше да вечеря вкъщи. Поглеждаше опакованите ястия във фризера и тъжно и укорително отбелязваше: „Трябваше да ми се обадиш. Можеше да си спестиш труда. Наложи се да остана до късно и поръчах да ми донесат вечеря в офиса.“

Но тя точно затова не се обаждаше. Откри, че предпочита да не знае. Имаше нужда да върши нещо, да има цел. Готвенето сякаш й даваше сигурност, че тази вечер той ще се прибере рано. И наистина на няколко пъти точно така ставаше. Той се втурваше през вратата с големи букети цветя или някой новоизлязъл криминален роман, който бе купил от книжарницата на автогарата.

Софи се успокояваше, че макар да не прекарват много време заедно, поне се разбират. В началото на втората година от брака им имаха доста тежки моменти. Изведнъж се оказа, че не могат да проведат нормален разговор, без да се скарат. Дори когато се опитваше да се съгласява с всичко, което той казваше, пак се стигаше до кавга. Това продължи около осем месеца. След това баща й се разболя и Дийн й даде цялата си подкрепа, като така й показа, че дори в несигурния период не е преставал да я обича.

Поне сега бе по-добре от тогава. Така си говореше тя наум. Но дните се точеха бавно, а през нощта беше още по-зле. Винаги бе страдала от безсъние, но след като се изнесоха от града, едвам успяваше да дремне по няколко часа. Беше си изградила навика нощем да става и да се разхожда по голф игрището, търсейки светещи прозорци по къщите — свидетелство, че има и други хора, които не могат да спят.

Според нея част от причините да не може да спи се кореняха в липсата на шум. Цял живот бе спала на приглушен трафик — таксита, чиито шофьори натискат здраво клаксоните, подскачащи над дупки камиони, а през лятото — долитащи през отворените прозорци човешки разговори. А тук беше тихо. Чуваше се само песента на щурците и шумоленето на вятъра в листата. Всяка нощ лежеше напрегната и ослушваща се до Дийн. И чакаше.