Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Did It With Love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

33.

Алекс

— Е, какво научи? — попита Алекс, докато се настаняваше на стола срещу бюрото на Рут.

Рут Цимерман му беше стара приятелка, а беше и един от най-уважаваните и страховити адвокати по наказателни дела в Кънектикът. Алекс й се обади веднага щом видя Акерман на прага си. Тя го посъветва да не говори повече с никого. Обеща му да позвъни тук-там и да види какво може да научи. По този повод той се появи рано сутринта в кантората й.

Седна срещу нея, килна стола на двата му задни крака и си качи краката на бюрото й.

— Ей, свали си краката от там — каза тя и го удари с вестника си по подметките.

— Не ти ли плащам достатъчно, та да мога да си качвам краката където си поискам?

— На бюрото ми не може. То е антикварна рядкост — обясни му тя.

— Аха — кимна той и си свали краката. — Мислех, че е имитация. Не знаех, че можеш да си позволиш мебели в стил кралица Анна от XVII век.

— Много умно. Разбираш ги тези неща. Добре, печелиш — имитация е. Качи си краката обратно.

Алекс се ухили, вдигна си краката и пак я попита:

— Е, какво научи? — Но като видя изражението й, добави: — Да не би новините, които ми носиш, да са причината да ми позволяваш да си качвам краката на бюрото ти като компенсация?

— Да не би да очакваш добри новини?

— Не, разбира се, че не. Все пак говоря с адвокат, нали така?

— Не просто адвокат, а адвокат по наказателно право. А това е като да си онколог. Щом говориш с мен, очаквай лоши новини.

— Добре, стига метафори. Какво става?

— Нещата не изглеждат добре. Официално все още поддържат версията за самоубийство, но това е само заради пресата. Истината е, че според тях е убийство и ти си заподозрян.

— Всичко това го е забъркал шибаният Акерман.

— И то с основание. При твоето досие няма как да го виним, че те подозира.

— Ти на чия страна си?

— На страната на лошите — както обикновено — отвърна тя с малко пресилена въздишка, което накара Алекс да се засмее.

Рут Цимерман беше на около шейсет години. Занимаваше се с наказателно право повече от три десетилетия и успяваше да се задържи на върха благодарение на комбинацията от нечовешка интелигентност, пълна липса на милост и чувство за хумор. Последното винаги й спечелваше симпатиите на съдебните заседатели, но също така й навличаше недоволството на клиентите. Хората с повдигнати криминални обвинения не обичаха да се шегуват с положението си. Алекс беше изключение.

— Стига да не е губещата страна — подхвърли той.

— Да стискаме палци.

— Надявам се, че стратегията ти включва и нещо друго, освен празни приказки — каза той кисело.

— Първо трябва да видим с какво си имаме работа. Вероятно ще искат разрешение за обиск на къщата и околността, а може би и на офиса ти.

— Вече претърсиха къщата.

— Предполагам, че ще искат да го направят отново.

Нещо в изражението на Алекс привлече вниманието й.

— Какво? Да не си направил нещо? — попита тя.

Той сви рамене.

— Натъпках дрехите на Джулия в чували за боклук.

— И защо, по дяволите, ти трябваше да го правиш?

— Защото бях гневен.

— Изхвърли ли ги?

— Още не.

Рут въздъхна с облекчение.

— Слава богу! Извади ги и ги окачи обратно до една. Искам да сгънеш и цялото й бельо — и настоявам да го направиш със собствените си ръце. Не го възлагай на прислужницата, защото тя може да свидетелства, че си натъпкал всички дрехи в чували за боклук. Ти си умен. Трябва да започнеш да мислиш с главата си. Ние не само трябва да управляваме доказателствата. А да управляваме и мненията. Защото накрая всичко се свежда до тях. До мненията на дванайсет души.

— Значи съм обречен.

— Не е вярно. Можеш да бъдеш много чаровен, когато поискаш. А хората често решават да повярват в това, в което им се иска, независимо какви доказателства им се предоставят. Трябва само да вкараме малко жени сред съдебните заседатели. А сега останалите новини.

— Има ли още?

— Те не просто ще искат разрешение за обиск. А също така проби от кожата и косата ти. За да може, ако открият нещо по трупа, да има как да го идентифицират. — Погледна го в очите. — Може би е по-добре да откажем, за да не дадем възможност да потвърдят, че намерените косми и кръв са твои.

Настъпи дълго мълчание. Наруши го Рут, малко раздразнена.

— Питам те дали да се борим с тях по тази точка, Алекс?

— О, я стига, Рут. Единственото, което би могло да ми даде сигурност, че няма да намерят нищо по нея, е да я бях почистил с прахосмукачката след убийството. Разбира се, че ще намерят мои косми по нея. Тя ми беше съпруга. Живеехме в една къща. Да не би да твърдиш, че по сакото ти няма косми от съпруга ти? Или влакна от дрехите му, които са полепнали, като си го целунала за довиждане сутринта?

— Всъщност, сигурна съм, че няма, защото се изнесе от нас преди два месеца — каза Рут.

— О, съжалявам…

— Недей — махна с ръка тя. — Но разбрах какво имаш предвид. Значи ще се борим с тях.

— Това хич няма да направи добро впечатление — изтъкна Алекс. — А представи си колко хубаво би било, ако намереното по нея не е мое.

— А на кого?

Алекс я погледна с омерзение.

— На този, който я е убил. Трябва поне да допуснеш този факт. Не помниш ли? Казах ти, че си имаше любовник.

— Да. Спомням си, че ми каза това. Но ако трябва да сме честни, Алекс, ти нямаш доказателства. Въпреки че нае частен детектив, той нищо не откри. Възможно ли е жена ти да е имала любовник, а детективът да не намери никакво потвърждение за връзката й?

— Това само показва колко хитра е била жена ми. Нима фактът, че съм наел детектив, не показва колко е било сериозно?

— Не. Показва само, че си ревнив параноик. Или поне така ще го изтълкува обвинението, а без доказателства и съдебните заседатели ще го погледнат по същия начин. Това всъщност е оръжие срещу нас, защото ти осигурява мотив. Затова гледай да откриеш този мистериозен мъж.

— И как очакваш да го направя?

— Ами поразгледай. Прерови й нещата.

— И преди съм й ровил в нещата.

— Този път прерови всичко. Може да си пропуснал нещо. Може накрая да е станала непредпазлива.

— Мислех си дали да не поговоря с приятелките й. Може би те знаят нещо.

— Би било малко неудобно, не мислиш ли?

— Те не знаят, че полицията го смята за убийство. За тях съм само един опечален вдовец.

— Но нали детективите са ходили да ги разпитват?

— Вероятно не са им казали нищо, щом се опитват да крият същността на разследването.

— Може да са им намекнали достатъчно, та да ги направят подозрителни. Нека те питам нещо. Пълен ли е хладилникът ти с храна, донесена от съседите? Имаш ли купища съобщения на телефонния си секретар?

— Всъщност не — отвърна Алекс.

— Значи подозират нещо.

— По дяволите. Вероятно си права.

— При това положение нали сам разбираш, че ще е малко неудобно да ги разпитваш за жена си?

— А не мислиш ли, че ще е още по-неудобно, ако получа двайсет и пет години за убийство?

— Добър аргумент. Постъпи както сметнеш за добре. Но да се върнем на проблема с пробите — какво искаш да направим? Да се опитам ли да спечеля време? Това може да се окаже важен момент в делото, така че не мога да реша вместо теб.

Алекс се замисли.

— Ако им се противопоставим и загубим, а после пробите съвпаднат, ще изглежда много зле. Но ако доброволно дам проби и те съвпаднат, можем винаги да го обясним с факта, че сме били съпрузи. А пък ако не съвпаднат, тогава ще имаме голямо предимство, нали?

— Точно така.

— Добре. Аз съм хазартен тип. Да го направим.

— Сигурен ли си?

— Не си много уверена май — подхвърли Алекс.

— Опитът ме е научил на песимизъм.

— Значи опитът ти казва, че аз съм го извършил?

Тя го погледна.

— Нека ти дам още един съвет, до който съм стигнала от опита си като адвокат. Не задавай въпрос, когато не искаш да чуеш отговора.