Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Did It With Love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

79.

Софи и Алекс

Седмицата в Сейнт Бартс беше вълшебна.

Софи можеше да измисли само тази дума, за да я опише. Бе разтърсена от емоции, за които бе мислила, че никога повече няма да изпита. Същата луда тръпка, която бе усетила, когато започна да се среща с Дийн. Това би трябвало да я разтревожи, като се има предвид как свърши връзката им, но тя се опитваше да убеди сама себе си, че този път не греши. Вече можеше да усети, ако нещо не е наред. И проблемът беше, че вече усещаше.

Усещаше го през цялата седмица. Видя го на лицето му, когато той си мислеше, че не го гледа — макар че щом доловеше втренчения й поглед, веднага си слагаше усмихната маска. Не се страхуваше от него. Не беше това. По-скоро й се струваше, че той се страхува от нея. Но си каза, че това абсурдно.

Знаеше, че какъвто и да е проблемът, той беше една от причините за тяхното щастие. Изпълваше всеки миг с енергия, изостряше сетивата, точно както гладът прави храната по-вкусна.

На петия ден настъпи развръзката. Тогава дойде новината. Софи и Алекс бяха на терасата. Току-що бяха приключили със закуската, седяха и се наслаждаваха на гледката. Слънцето искреше по океанската повърхност и единственият звук, който се чуваше, беше мекото приплясване на вълните в брега. Телефонът иззвъня и разби на парчета тихата утрин, все едно някой хвърли камък в стъкло.

Спогледаха се. Само един човек имаше номера им тук, адвокатката на Алекс — Рут. Беше й казал да не звъни при никакви други обстоятелства, освен след произнасяне на присъдата от съдебните заседатели.

Нямаше какво друго да е.

— Аз ще вдигна — каза Алекс. Стана и влезе в стаята.

Софи зарея поглед над океана. Усети, че диша в ритъма на прибоя.

От стаята зад себе си чу как Алекс вдигна телефона. След няколко секунди мълчание каза:

— Благодаря, че се обади. Дочуване.

След миг се върна на терасата и седна на стола до нея.

Софи продължаваше да гледа право пред себе си. Алекс неловко се покашля.

— Съдебните заседатели са произнесли присъдата. — Млъкна, очевидно очаквайки някаква реакция от нея.

Тя не помръдна. И той продължи:

— Решили са, че е виновен.

Без да помръдва, тя попита:

— А присъдата?

— От двайсет и пет години до доживотна.

Софи притвори очи.

— Скъпа?

— Може ли да остана за малко сама? — попита тя.

— Разбира се.

Чу как Алекс става, а когато до нея долетя звукът от затварящата се след него врата, отвори очи. Всичко си беше точно същото. Почака емоцията да се върне. Не беше сигурна какво ще изпита. Трябваха й няколко пълни с тишина минути, за да е сигурна какво чувства. Беше… облекчение.