Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Did It With Love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

36.

Алекс в дома на Присила

— Какво правиш тук? — попита Присила.

Абсолютно същото бе попитал и Алекс, когато видя Акерман на собствения си праг, и бе наясно, че това изречение не показваше приятна изненада. Но и не очакваше да бъде приет с отворени обятия. Всъщност, когато си бе мислил за това преди, се чудеше дали първо да се обади, или направо да отиде. Накрая реши, че ще има по-добри шансове, ако позвъни на вратата. Смяташе, че така ще е по-трудно да бъде отпратен, много по-лесно беше да се измисли извинение по телефона. В общи линии стратегията му се оказа добра. Но и Присила си я биваше.

— Чудех се дали няма да искаш да поговорим — каза Алекс.

— Трябва да си луд, щом мислиш, че ще те пусна в дома си — отвърна му Присила.

Алекс се опита да й отговори колкото се може по-спокойно.

— Преди си ме пускала — отбеляза той.

— Да, но това беше преди да убиеш жена си.

Ето какво било. Точно както Рут бе предвидила. Те знаеха. Но си струваше да опита, затова попита:

— Акерман ли ти каза това? Защото не бива да вярваш на нищо, което той говори за мен. Предубеден е по случая още преди да е научил и един факт.

На Присила обаче тези не й минаваха. Но дори това да не му бе станало ясно от изражението на лицето й, вече нямаше никакво съмнение, след като си отвори устата.

— Нямам нужда никой да ми казва каквото и да било. Видях те. Не помниш ли? Аз почуках първа на вратата ти. И по-хладнокръвно държание не съм виждала през целия си живот.

— Не съм го извършил аз. Това е самата истина. И дойдох при теб, защото имам нужда от помощта ти, за да го докажа.

— Ако си опрял до моята помощ, тогава бъди сигурен, че ще прекараш остатъка от живота си в стая, по-малка от гардеробната ми.

Тя затръшна вратата в лицето му. След това се завъртя на пети и се върна с бойна стъпка във всекидневната.

— Толкова се радвам, че си тук, защото ако ти бях разказала как се е опитал да влезе у дома, сигурно нямаше да ми повярваш — каза тя на Софи. — И аз самата не мога да повярвам. Ама че нахалник!

— Предполагам, че човек, убил съпругата си, не би се посвенил да направи нещо такова — отбеляза Софи.

— Сигурно си права, но все пак… — Присила беше толкова превъзбудена, че не искаше да седне, а крачеше из стаята и говореше. — Сигурно е луд, щом си мисли, че ще говоря с него — да не говорим пък да му помагам.

— Всъщност ми се ще да го беше поканила — вметна Софи.

— Моля? — И Присила се приближи към нея. — И какво да го правя, като го поканя? Да му сервирам кафе и да го предразположа да ми разкаже как е убил жена си?

— Ами да. Имам предвид, че съм съгласна за кафето. Нямаше да ти разкаже как е убил жена си. А как не го е направил.

— Щеше да ме засипе с лъжи.

— Вероятно — съгласи се Софи.

— И ти си мислиш, че трябваше да го пусна тук, да му поднеса кафе, да му кимам и да му се усмихвам?

— Ами да.

Присила разпери ръце.

— Вече съм сигурна — всички са полудели.

— Може да ти изглежда откачено. Но е доста разумно даже.

— И ще ми кажеш ли защо?

— Ако ме изслушаш.

— Моля, давай — каза Присила и скръсти ръце.

— Значи мислиш, че той го е извършил, и искаш да помогнеш на детективите да го докажат, нали така?

— Искам да направя всичко, което е по силите ми.

— Тогава трябваше да го поканиш — заключи Софи. — Да го увериш, че му вярваш и че искаш да му помогнеш. И да го оставиш да говори. Колкото повече говори, толкова по-добре. Кой знае, може би щеше да го объркаш и дори да го хванеш в явна лъжа — особено ако го накараш да ти се довери и да се отпусне. Щеше да ти разкаже неща, които не би споделил с детективите. Съмнявам се, че изобщо е говорил с тях.

Присила премигна. И каза нещо, което не можеше да се чуе често от нея.

— Права си — отвърна. — Напълно си права.

— Щеше да е интересно да изслушаме неговата версия, не мислиш ли? Не е твърдял никога, че е самоубийство, затова се чудя дали има идея кой го е извършил, след като заявява, че не е той — разсъждаваше на глас Софи.

— О, боже, каква глупачка съм. Можех да го накарам да говори и след това да разкажа всичко на полицията.

Софи кимна.

— И сега е прекалено късно. Не виждам как мога да отида при него и да му кажа, че съм променила решението си. Не и след това, което му наговорих.

— Ще ти е малко трудно — съгласи се Софи.

Присила поклати глава.

— По дяволите!

— Ами… предполагам… че аз мога да го направя.

— Ти? — извика невярващо Присила. След това се замисли за миг. — Да, защо не? Достатъчно е да му кажеш, че си била у нас, когато е позвънил, дочула си разговора ни и искаш да му помогнеш.

— И мислиш, че това ще свърши работа?

— Разбира се — увери я Присила.

— Не знам…

— А аз знам. И не бива да се бавиш прекалено дълго, иначе би изглеждало странно. Иди у тях този следобед — заяви Присила.

Софи не се опита да й противоречи. Само попита:

— Искаш ли след това да дойда при теб и да ти разкажа какво е станало?

Точно преди да се съгласи, Присила си спомни, че се надяваше на друг гост тази вечер. С Дийн се бяха уговорили да дойде у тях, така че Софи беше последният човек, когото би искала да види по това време.

— А какво ще кажеш да дойда утре рано сутринта да те взема от вас? Може да отидем на разходка и тогава да ми разкажеш всичко.

— Но утре е сряда. В сряда не ходиш ли на разходка със Сюзан?

— Вече не — отсече Присила.