Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Did It With Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Кейт Моргенрот. Убийство с любов

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2010

Редактор: Мария Василева

Коректор: Десислава Петкова

ISBN 978-954-655-131-3

История

  1. — Добавяне

2.

Сюзан и Хари

Сюзан знаеше, че е загазила. И то много.

Не бе дочела книгата.

— Какво ще правя, Хари? — попита тя, докато взимаше каната с кафе от машината и наливаше в чаша.

— Не съм дочела книгата. Присила ще ме убие. Все казва, че не иска клубът да се превърне в онези имитации, в които половината членове дори не четат книгите.

Сюзан трябваше да прекрачи Бо и Хектор — двете огромни кучета, проснали се на плочките, — за да занесе чашата с кафе на Хари, който бе седнал на кухненската маса и преглеждаше първата страница на бизнес секцията на вестника. Косата му бе мокра от душа и както се бе привел, Сюзан виждаше следите от гребена. Смесица от сиви кичури, напръскани със сребристобяло.

Остави кафето до него.

— Хм? — изсумтя той, без да вдига глава. След това забеляза кафето. — О, благодаря.

Хари винаги бе казвал, че тя може и да не умее да готви, но прави най-хубавото кафе, което някога е пил. Когато тя отбелязваше, че за това не се изискват кой знае какви способности, само трябва да отмери точното количество, той й отговаряше, че човек не бива да се вглежда чак толкова втренчено в комплиментите. Хитро от негова страна, защото заради тези думи не бе направил нито веднъж кафе за толкова години.

— Безкофеиново ли е? — попита.

— Половината е с кофеин, половината — без. Нали каза, че лекарят те е посъветвал да намалиш кофеина.

— Знам, но днес имам нужда от кофеин. Тази сутрин ми предстои важна среща.

— Е, не си ми казал. Но ако изпиеш две чаши, ще си вземеш цялата доза.

— И ще ставам да ходя до тоалетната през две минути — промърмори той.

— Добре, ще ти направя ново.

— Колко време ще отнеме?

Тя извъртя очи.

— Около две минути. Не можеш ли да изчакаш две минути?

Изля каната в мивката, изхвърли стария филтър и отмери кафе за новата доза. Кафе-машината им беше от онези, които вършеха всичко, включително и мелеха зърната. Можеше дори вечер да нагласи таймера така, че кафето да е току-що приготвено, когато Хари слезе сутрин от спалнята, но Сюзан предпочиташе да става с него и сама да му го приготвя. Вършенето на разни дребни неща за него й доставяше удоволствие. Всъщност и на двамата им харесваше.

Чувстваха се удобно един с друг още когато се запознаха във вилата на родителите й в Нюпорт. Беше се върнала за ваканцията, след като завърши втори курс в „Барнард“. По-големият й брат доведе Хари на гости, бяха състуденти в „Уортън“. Когато го видя за първи път, той й се стори толкова сериозен, толкова съсредоточен и по-възрастен от повечето приятели на брат й. Оказа се, че наистина е по-голям. Докато другите момчета работеха най-много по година-две за „Голдмън“ и „Саломон“, преди да кандидатстват в „Уортън“, Хари бе работил десет години, преди да започне да следва. Първата вечер Сюзан, заинтригувана от странния приятел, когото брат й бе довел, направи всички възможни маневри, за да седне до него на вечеря, и го слушаше с интерес, докато й признаваше, че според него човек не може да научи много в бизнес колежа — поне не толкова, колкото научава, когато работи. Но той все пак решил да следва, защото така се правело, ако искаш да стигнеш върха. Не каза точно, че планира да покори върха, но нямаше и нужда.

И не се бе променил. Поне не в това отношение. Сюзан го погледна и видя, че е оставил бизнес страниците от вестника и се е привел над купчина листа, буквално една педя дебела, и съсредоточено я преглежда. Наля му прясно кафе и му го занесе. Той вдигна поглед за кратко, колкото да си вземе чашата, внимателно отпи и веднага се върна към книжата си. Преглеждаше ги страница по страница и очите му се стрелваха от горе до долу. Сигурно отхвърли десетина листа за по-малко от минута, но като го наблюдаваше, на Сюзан й се струваше, че нищо не убягва от погледа му. Не би му било никак трудно да дочете книгата до следобед. Сигурно би я приключил за половин час. Такъв си беше откакто го познаваше. Не беше виждала човек с такава мотивация. Сякаш по-силно от другите хора искаше нещата да се случват. И както се оказа, едно от нещата, които искаше, беше тя. Това я караше да се чувства специална, избрана, необходима за щастието му. Е, може вече да не получаваше толкова внимание както преди, но какво да очаква след повече от две десетилетия? Разбираемо беше — той бе изпълнителен директор и нямаше никакво време.

Хари погледна часовника на стената, за да провери колко е часът.

— Кевин отвън ли е? — попита той.

Сюзан отиде до прозореца и видя предницата на колата.

— Да, там е.

— Добре, трябва да вървя. — Изправи се и започна да си събира книжата.

— Не си допи кафето. Искаш ли го в колата?

— Разбира се.

Сюзан извади от шкафа специална чаша за пътуване и му наля.

— Ще се върнеш ли довечера? — попита тя.

— Вероятно не. Имам две късни срещи и сигурно ще преспя в апартамента.

Тя усети пристъп на раздразнение. Ако не беше го попитала, сигурно нямаше да се сети да й каже. Вместо това по някое време вечерта щеше да й се обади секретарката му, защото той се е сетил да я предупреди насред някоя среща.

Хари се опитваше да закрепи голямата купчина документи под мишницата си. Наведе се да си вземе куфарчето.

— Аз ще ти го подам — каза тя бързо, защото си представи как книжата се разпиляват по пода. Кучетата се изправиха и тръгнаха от двете им страни през фоайето към пътната врата. Сюзан подаде на Хари куфарчето. Вече дори не си взимаше палто, защото оставаше на открито само колкото да стигне до колата, която винаги го чакаше в пълна готовност да го откара до офиса, до деловия обяд, до апартамента им в града или обратно в Гринич. Сюзан бе израснала в охолство, но дори тя се учудваше на лукса, който си позволяваха висшите мениджъри. Струваше й се, че единственото нещо, което липсва, са носилки, на които да пренасят президентите и изпълнителните директори от фоайето до чакащия автомобил.

Хари се наведе, за да я целуне за довиждане. Когато устните му докоснаха нейните, изведнъж я връхлетя спомен. Не се бе сещала за това цяла вечност — за една сутрин отпреди повече от десетилетие. Бяха женени от шест или седем години. Отношенията им вече се бяха успокоили, затова случилото се я изненада. Хари винаги я целуваше за довиждане сутрин.

И онази сутрин отпреди десет години той я дари с обичайната бърза целувка по устните. След това се отдръпна и я погледна. После се наведе и я целуна още веднъж, но този път дълго. Спряха да се целуват само колкото да се доберат до спалнята и Хари, който бе толкова съвестен в работата си, онази сутрин закъсня. И то много. Защо ли се сети за това сега, почуди се тя. Наистина, напоследък се чувстваше странно. Меланхолия. Може би защото скоро щеше да навърши четиридесет — макар че Присила не изглеждаше да има някакъв проблем с тази възраст. Миналата седмица направи голям купон в кънтри клуба. Но на Присила, с нейната стройна фигура, руса копринена коса и безупречна кожа никой не можеше да даде повече от трийсет. Тя определено беше най-красивата жена в квартал, пълен с трофейни съпруги. Поне беше най-красивата преди Джулия да се нанесе, поправи се Сюзан.

Самата тя пък бе качвала по половин килограм през всяка година от брака си. Не беше дебела, по-скоро бе от тези жени, които хората наричат закръглени. Щеше й се да живее през 50-те години, когато се смяташе, че Мерилин Монро има идеалното тяло. Защото в днешно време Мерилин най-вероятно би била възприемана като пълничка. Е, тя не беше точно като Мерилин Монро, призна си сама. Бе по-скоро сладка, отколкото сексапилна. Може би повече приличаше на Сал и Фийлд.

Хари се бе обърнал и се канеше да излезе, но изведнъж се извърна обратно и я погледна. Беше леко смръщен.

— Добре ли си, Сюз?

Тя се изненада как е забелязал, че нещо с нея не е наред. Смяташе, че добре се прикрива.

— Аз ли? О, да, добре съм — увери го.

— Убеден съм, че ако веднага започнеш да четеш, ще свършиш книгата без проблеми до часа, в който започва срещата на групата ти — каза й той.

За миг се почувства объркана, но после си спомни, че в кухнята го попита какво да прави с литературния клуб. Той очевидно си мислеше, че точно това я тревожи. Не го поправи.

— Знаеш ли какво? — засмя се тя весело. — Точно така ще направя.

Той се наведе и я целуна пак. След това се обърна и отвори вратата. Кучетата се хвърлиха в краката му и Сюзан трябваше да ги хване за нашийниците, за да не избягат навън. След миг него вече го нямаше.

И точно както бе казала, Сюзан взе книгата и се настани в креслото до прозореца, който гледаше към меките хълмчета на игрището за голф.

И избухна в сълзи.

Беше силен и невъздържан плач, какъвто си позволяваше само когато е сама. Вдигна толкова шум, че привлече вниманието на Бо и Хектор. Те заподскачаха край нея, очевидно разтревожени от странните звуци, които издава. Нюфаундлендът Бо дори сложи лапи на коленете й и се опита да се покатери върху нея, сякаш беше малко кученце. Тя се разсмя през сълзи, докато го отблъскваше.

— Какво ми е? — попита се на глас, като се поовладя. Взе салфетка и си издуха носа. След това взе още една и си избърса лицето. — Нищо ми няма — каза твърдо. — Държа се глупаво. Всичко ще бъде наред.

Взе книгата и зачете.