Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Did It With Love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

16.

Софи

Софи седеше на кресло достатъчно близо до останалите, за да се преструва, че следи разговора, без да се налага да се обажда. Слушаше Хари и Гордън, които обсъждаха покупката, току-що приключена от Хари. Подробностите вече бяха публично известни и Хари гореше от нетърпение да разказва за работата, отнела му месеци за планиране и създаване на стратегия.

Софи следеше повърхностно какво си говорят, но се правеше на заинтригувана, макар че през това време оглеждаше стаята. Очите й се спряха на съпруга на Джулия, Алекс. Преди миг Джулия бе изчезнала по коридора и сега Алекс седеше сам. Но изглеждаше напълно спокоен. Сякаш си седеше в собствената всекидневна и не забелязваше никого около себе си. Държеше чаша вино и се взираше в нея, погълнат от собствените си мисли.

На Софи й се струваше, че през последните месеци бе успяла да поопознае всички, с изключение на Алекс — което си беше странно, защото го намираше за най-интересен от цялата група. Бе забелязала как дори в голяма група хора се държи леко отвисоко. Като че ли не беше едно цяло с останалите. Беше успокоително да има още някой, който се държи така, както на нея й се искаше.

Точно затова си мислеше, докато го наблюдаваше. Когато той вдигна поглед към нея, нещо премина между тях. Очите им се срещнаха и тя усети как косъмчетата на ръцете й настръхват. Тогава усети нечий дъх в тила си, придружен от леко докосване, и подскочи, откъсвайки очите от Алекс.

— Вече не мога да целувам съпругата си, така ли? — попита Дийн и рязко се изправи, след като бе докоснал с устни шията й.

— Стресна ме — каза Софи.

— Нямаше да успея, ако не мяташе погледи по съпруга на Джулия.

— Не съм му мятала погледи. Просто… — Но млъкна. Какво всъщност правеше?

— Настръхнала си — забеляза той.

— Така ли? Сигурно ми е хладно.

Постави длан на бузата й.

— Гориш. И си зачервена. Да не би да се разболяваш?

— Не, нищо ми няма.

— Сигурна ли си? Не искам отново да се разболееш.

В гласа му имаше искрена загриженост и за нея си имаше основание. Софи напоследък не беше добре. Понесе тежко пролетта — Дийн работеше до късно, а тя се опитваше да се приспособи към новия си живот извън града. Но съпругът й настояваше, че всичко ще си дойде на мястото. Обаче грешеше.

През първия истински горещ летен ден тя най-накрая отиде до града. Първо се отби в книжарницата, където отново се почувства прекрасно. Сякаш се прибра у дома. Можеше цял ден да стои там, но си бе обещала, че ще си тръгне навреме, за да мине и през работата на Дийн. Когато пристигна там, откри, че той е излязъл за някаква среща. Асистентката му я пусна да го почака в кабинета, но мина час, а той все още не се бе върнал, затова тя си тръгна.

Оказа се, че страховете й от пътуването до града са били основателни, защото след него всичко отиде по дяволите. Отново изпадна в летаргия. Спря да готви, спря и да пише, дори спря да чете — освен книгите, които обсъждаха в литературния клуб, но и те изискваха огромни усилия. Когато я помолиха да предложи заглавие, избра „Невинен до доказване на противното“. Избра я, защото Джулия и Ашли — а което бе по-изненадващото, — и Сюзан не бяха я чели. Но също така и защото тя вече я беше чела толкова пъти, че нямаше нужда да я препрочита за обсъждането.

Седмици наред не ставаше от леглото преди обяд, а когато го правеше, си оставаше цял ден по халат. Ако Дийн не донесеше нещо за ядене вкъщи, поръчваха по телефона, защото хладилникът беше празен. И за първи път Софи отблъсна Дийн, макар и внимателно, когато започна да я целува по шията, което бе негласната му покана за секс. Случи се няколко пъти.

През цялото време Дийн бе изненадващо търпелив и нежен. Спря да я пита как върви писането. Освен това положи всички усилия, за да се прибира по-рано у дома, носеше й подаръци, които според него би трябвало да повдигнат духа й. Веднъж вечеря от „Жан-Луи“, един от най-добрите ресторанти в Гринич, друг път касета с любимия й филм „Диаболично“. Докато го гледаха, й масажира гърба. Отдавна бе разбрал, че тя не се интересува много от бижута, дори ушите й не бяха пробити, затова й донесе подписано първо издание на „Убийство в дома на свещеника“, първата книга за госпожица Марпъл на Агата Кристи.

Последният жест беше единственият, който предизвика у нея желаната реакция. Когато разопакова подаръка и видя какъв е, тя затаи дъх.

— О, Дийн — възкликна и запрелиства страниците така внимателно, сякаш се боеше, че ще се разпаднат.

— Харесва ли ти?

— Прекрасна е — отвърна тя тихо. — Много ми харесва. — Но когато харесваше подаръците му, обикновено му се хвърляше на врата, и както той обичаше да се шегува — буквално го задушаваше в прегръдките си. Този път само разлистваше книгата и прокарваше пръсти по подписа на заглавната страница.

След като и това не я накара да се почувства по-добре, той й предложи да отиде на лекар. Може би е добре да пие антидепресанти.

Тя поклати глава.

— Няма от какво да се срамуваш — каза й Дийн. — Такива неща обикновено са наследствени, а от това, което си ми разказвала, ми се струва, че майка ти е имала сериозни проблеми с депресията.

— Ще си помисля — отвърна тя.

— Един мой приятел ходи при страхотен лекар по същите причини. Мога да му се обадя и да взема…

— Казах, че ще си помисля — повтори Софи, но този път с тон, който сложи край на разговора.

Може би споменаването на майка й я бе уплашило и извадило от летаргията, но на другата сутрин, когато будилникът на Дийн иззвъня, тя не се претърколи настрани както обикновено и не се зави презглава. Не че мисълта да стане и да се изправи пред новия ден този път й беше по-приятна, но успя някак си да събере сили и да се вдигне. На следващия ден успя и да се облече. А на по-следващия дори отиде до супермаркета. Всичко изискваше неимоверно усилие — сякаш се опитваше да тича във вода, но въпреки това го правеше.

Дийн се зарадва. За него като че ли всичко си стана както преди. А тя се чудеше как е възможно той да не усеща разликата. Как може да не забелязва, че вече не е същата?

Успя да се насили да върши същите неща като едно време, въпреки че ги правеше машинално като програмиран робот. Все още обаче се опитваше да отбягва събиранията с други хора. Ходеше на срещите на литературния клуб, но отказваше да посещава партита. Измъкна се от последните две, за което на Дийн му стана неприятно, опита се да пропусне и това у Ашли, но Дийн настоя да я придружи.

— Няма никакво значение дали ще отида или не — каза му тя. — Няма да липсвам на никого.

— Самосъжаляваш се — обвини я той.

— Не, това е самата истина. Не ги обвинявам.

— Дори не ги познаваш — отвърна й Дийн. По гласа му разбра, че е раздразнен. — Мислиш, че хората са ти ясни. Нека ти кажа, че не е така. Не знаеш всичко и невинаги си права.

— Не искам да съм винаги права — каза тя.

— Тогава ела на партито и се стегни, по дяволите!

Тя се съгласи да отиде с него, макар че никак не й се ходеше. Дийн беше още приведен над нея и се правеше на загрижен.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита той пак.

Тя вдигна очи към него и отвърна:

— Не, не мисля, че съм добре.