Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Did It With Love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

20.

Детектив Акерман

Акерман седеше на бюрото си и се взираше напрегнато в листа пред себе си, стиснал молив в ръка. Точно в този момент Трейси седна на ръба на бюрото му и каза:

— Ще правя кафе. Искаш ли?

Акерман вдигна глава.

— Разбира се. Ако не те затруднява…

— Никак даже — увери го тя.

Трейси си падаше по детектив Акерман. Всъщност повечето от жените тук си падаха малко или много по него, но Трейси беше нова и все още хранеше някакви надежди, че флиртуването й може да даде някакъв резултат. Останалите жени се бяха отказали.

Акерман беше свободен мъж, но сравнително от скоро. Жена му го бе напуснала само преди осем месеца. Тръгна си, както каза, защото й омръзнало да обира огризките. Уморила се да е винаги на второ място, и то далеч след работата му. Преди развода професията беше целият му живот. По ирония на съдбата, след като тя си тръгна, на него сякаш изведнъж спря да му пука за работата. За щастие шефовете проявяваха разбиране към положението му. Оставиха го да „помага“ по други случаи, за да има възможност да си поеме дъх и да се възстанови. Изглежда започна да се съвзема през последните два месеца. Започна отново да се шегува и да проявява интерес към нови случаи. Тогава и жените от работното му място започнаха да проявяват интерес към него. Мислеха си, че щом отново започва да се увлича от работата, ще погледне и към други неща, но засега никоя не бе успяла да си уреди среща с него. Едно от момичетата дори се опита да го покани, но той внимателно й отказа. Всички го смятаха за загубена кауза. Ала Трейси бе убедена, че ще успее да му привлече вниманието. Опитваше по класическия начин — през стомаха.

— Дори ще видя дали не мога да ти намеря поничка с желе — подхвърли тя.

— О, не. Ще е прекалено нагло от моя страна да те моля и за това.

— Обаче не е ли прекрасно, че няма нужда да ме молиш? — засмя се Трейси, стана от бюрото му и тръгна към кухнята.

Акерман погледа няколко секунди след нея и се върна към задачата пред себе си. Когато Трейси се появи отново, той бе потънал в работа и дори не я забеляза, докато не постави чаша кафе и поничка пред него.

Вдигна очи.

— Помислих, че си изпаднал в транс — каза Трейси. — Дори не ме чу, нали?

— Наистина, извинявай. Сигурно съм се съсредоточил. Благодаря ти. — Взе поничката и отхапа.

— Няма защо. Имаш нужда от гориво за мозъка, ако искаш да се съсредоточиш добре. По какво работиш? Някой случай? — И тя кацна отново на ръба на бюрото и се приведе, за да надникне в листовете пред него. И се разсмя на видяното. — Виждам, че имаш много важна задача.

— Наистина е трудна — оплака се Акерман.

— Кръстословицата ли? Ако това е трудна задача, искам твоята работа тогава.

— Мислиш, че е лесна?

— Разбира се. Колко трудна би могла да бъде?

— Добре. — Той взе листа и го вдигна към нея, за да види какво е попълнил. — Пето отвесно. „Вода в пръст“. Пет букви.

— О, това е лесно. Кал.

— Това са само три букви — изтъкна Акерман.

— О! — Тя млъкна и се замисли. — Ами калта тогава. Така пасва.

— Пасва, но не е правилно.

— И какъв е според теб отговорът, умнико?

— Мехур.

Тя погледна надолу към кръстословицата.

— Защо… о, да… — И се засмя. — Разбирам. Пръст като пръст на ръката. Много е подмолно. Изобщо не се сещаш на пръв поглед. Решаваш, че е пръст като земя.

— Точно това му е трудното — каза той и потупа с молива условията на кръстословицата. — Голямото предизвикателство е, че понякога искат очевидния отговор. А понякога — по-малко очевидния. Не е лесно да бъдеш повратлив и да изследваш всички възможни тълкувания, а след това да ги нагласиш така, че да се засекат с останалите отговори.

— И какво, ако не си добър на кръстословици? Това значи ли, че не си достатъчно умен?

— В никакъв случай. Казват, че има ребусен тип мозък. Вместо да следват логическите връзки, хората от този тип мислят в много посоки, нарича се разпределено мислене. Не че е глупав, но човек с нормален ум не може да мисли в много различни посоки. Все едно да накараш алигатора да скача. Те просто не могат да се движат така.

— И как се познава дали имаш ребусен тип мозък?

Акерман се облегна назад на стола си и се замисли.

— Май мога да ти дам пример. Ето ти една задача, да видим как ще се справиш. Става ли?

Трейси кимна.

— Добре. Имаме сграда на двайсет етажа с два асансьора. Много от хората, които работят в нея, се оплакват, че трябва да чакат дълго асансьорите. Как би оправила ситуацията?

Трейси помисли една минута, като барабанеше с токчето си по стената на бюрото му. След това каза:

— Предполагам, че ще направя така — единият асансьор да работи само за първите десет етажа, а вторият — за етажите от единайсети до двайсети. Така ще става по-бързо и хората няма да чакат толкова дълго. — Кръстоса ръце и го погледна, доволна от отговора си.

— Абсолютно логично решение на задачата — съгласи се Акерман. — Но знаеш ли какво биха предложили хората с ребусни умове?

— Какво?

— Да се поставят огледала във фоайето, за да може работниците да не забелязват колко дълго чакат, докато се оглеждат и си оправят прическите.

— Но… това е абсурдно решение. Даже изобщо не е решение.

— Но работи.

— Ала пак трябва да чакат толкова дълго за асансьор — заспори Трейси.

— Вярно, но проблемът е, че се оплакват. Ако им дадеш някакво занимание, ще им се струва, че чакат по-малко, и ще престанат да се оплакват. Което решава проблема.

— Наистина ли работи?

— Като с магическа пръчица — увери я Акерман. — И е доста по-евтино от препрограмирането на асансьорите.

— Не виждам какво общо може да има това с разкриването на убийства — подхвърли Трейси малко злобничко.

— Нима? Ами полезно е да можеш да огледаш една ситуация от различни ъгли.

— И това ли правиш по цял ден?

— Не — усмихна се Акерман. — Правя го, когато чакам да ми изпратят по факса информация за случая. И май по всичко личи, че вече е пристигнала — каза той, като погледна през рамо към Марджи, една от секретарките, която вървеше към него с папка.

— Ето ти информацията, която чакаше — оповести Марджи и му подаде папката, като хвърли поглед към Трейси.

Трейси бързо стана от бюрото му.

Акерман взе папката и я отвори. Прегледа част от доклада, след това започна да рови из снимките. Почти ги бе разгледал, когато една привлече вниманието му. Взира се дълго в нея. След това вдигна поглед към Трейси и Марджи и каза:

— Това е той. Чакам този миг от десет години.