Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Did It With Love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

67.

Софи и Дийн

Софи седеше край кухненската маса с отворена книга и чаша червено вино пред себе си, когато чу вратата на гаража да се отваря. Миг по-късно Дийн се появи. Тя дори не вдигна поглед от книгата.

Той постоя малко на вратата. После попита:

— Няма ли поне да ме поздравиш?

Софи го погледна.

— Здрасти — каза набързо и отново се върна към книгата.

Дийн се намръщи. Остави си куфарчето, взе си чаша и седна при нея на масата. Протегна се за бутилката, за да си налее, но беше останала само една глътка.

— Сама ли го изпи? — учуди се.

Тя сви рамене.

— Ядосана си заради днешния ден, нали? Но аз те предупредих, че ще излизам.

— Мислех, че говореше за утре — отвърна Софи и обърна страницата.

— Не е вярно. Същия разговор водихме и преди. Бъркаш дните. И защо не ме изчака? Джени ми прати съобщение на пейджъра, но когато се обадих, ти вече си беше тръгнала.

— Исках да се прибера.

— И какво беше толкова важно, че не можеше да почака?

— Нищо — отвърна тя. — Бях уморена.

— Е… как мина денят ти в града?

— Добре.

— Как са всички в книжарницата? Сигурно са се зарадвали да те видят.

Софи сви рамене.

— Предполагам.

Той направи още един опит.

— Мирише хубаво. Какво има в тенджерата?

— Виж сам.

Дийн стана, отиде до печката и вдигна капака на голямата тенджера.

— Сготвила си любимото ми ядене.

— Чилито беше най-бързата вечеря, за която се сетих — обясни Софи. — Нямах много време.

— Тръгнала си от града в два часа. Тогава се обадих на Джени.

— Приготвянето на вечеря отнема време — изтъкна тя. — Трябваше да напазарувам, да се върна и да нарежа всичко. После да сложа ориз. Да настържа сиренето. Не е като да щракна с пръсти и храната да се появи, макар така да ти изглежда.

— Можехме да си поръчаме, ако си уморена.

— Добре, следващия път няма да си правя труда.

Дийн се опита да я успокои.

— Не това имах предвид. Обожавам твоето чили. Знаеш ли какво? Да си извадим още една бутилка. Да отворя ли монтраше?

— И какъв е поводът?

— Имаме ли нужда от повод?

Дийн изчезна по посока на мазето и се върна с бутилка в ръка.

— Да отидем ли да поседнем във всекидневната?

— Не, искам да остана тук и да наглеждам чилито — отвърна Софи.

Той остави бутилката на масата. Занесе празната чаша на Софи на плота и се върна с тирбушон и две чисти чаши.

— Има ли нещо, което те тревожи? — попита я, докато обелваше фолиото и започваше да навива тирбушона в корка.

— Всъщност, да — каза тя.

Дийн беше навил тирбушона докрай. Извади тапата и наля щедро количество в двете чаши. Бутна едната към нея, взе своята и седна насреща й. Чакаше я да продължи, но тя мълчеше. Накрая наруши мълчанието:

— Ако нещо не е наред, трябва да ми кажеш. Аз не мога да чета мисли.

Софи го погледна право в очите и попита:

— Имаш ли любовница?

Дийн тъкмо вдигаше чашата, за да отпие, и за малко да се полее с вино. Но успя все пак да разлее по масата.

— Какво?! Не. Нямам. Разбира се, че нямам. Защо ми задаваш този въпрос?

— Защото мисля, че имаш.

Той остави чашата си и попи разлятото със салфетка.

— И какво изведнъж те наведе на тази мисъл?

— Не е изведнъж, мисля си го от известно време — подчерта тя.

— Скъпа, ако си се измъчвала от тази мисъл, защо не ми каза?

— Защото знаех, че или ще ме излъжеш и ще кажеш, че нямаш любовница, или ще си признаеш, че имаш, и ще ми съобщиш, че я обичаш и искаш да си с нея. А нито една от тези възможности не ми харесваше.

— А възможността да ти кажа, че се въобразяваш — как ти изглежда? Тези ненормални събития напоследък разпалват въображението ти. Всичко е наред, скъпа. Гарантирам ти. — Протегна отворена длан през масата и зачака и тя да протегне своята, за да я хване.

Тя обаче остави ръката му да увисне във въздуха.

— Дийн — каза с равен глас. — Знам всичко.

Той бавно прибра ръката си. Вътрешната борба се изписа на лицето му, опитваше се да реши дали да продължи да се преструва. Но само още един поглед към Софи му бе достатъчен, за да разбере отговора на този въпрос.

— Ами ако ти кажа, че всичко е една огромна грешка? — започна той тихичко. — Да, права си, има нещо такова, но едва ли мога да го нарека връзка. Почти нищо друго не сме правили, освен да се целуваме. И истината е, че не ми пука за нея.

Софи бе свела поглед към виното си и въртеше столчето на чашата между пръстите.

— Тогава защо?

— Не знам. Просто… се случи. Признавам, че флиртувах с нея. После тя го взе на сериозно и аз не успях да измисля как да се измъкна. Затова продължих.

Софи вдигна очи, обзета от внезапен гняв.

— Глупости! Можел си да спреш във всеки един момент. Но не си, защото тя е щяла да вдигне шум и ти си се страхувал, че това ще разруши прекрасния ти животец, който искаш да водиш тук.

— Исках да дойдем в Гринич заради нас двамата. Да започнем отначало. Да имаме деца.

— И кога щеше да стане това?

— Не знам. Малко е трудно да се появят деца, когато ти не искаш да се любиш с мен — отбеляза Дийн.

— И очакваш да го правя, докато си имаш любовница?

— Казах ти, че нищо не се е случило между нас. А като се замисля, се сещам, че ти спря да спиш с мен преди всичко това да започне. Така че не можеш да се оправдаваш, че страниш от мен, защото имам връзка с Присила.

— Моля?

Софи въздъхна.

— Ще продължаваш ли да се правиш, че не знаеш за какво ти говоря?

Той се наведе напред и постави разтворените си длани върху масата, за да подсили ефекта от думите си — или за да запази равновесие.

— Но аз наистина не знам за какво говориш — заяви.

— Говоря за любовницата ти преди Присила.

— Кълна се, че преди Присила не съм имал връзка с никоя друга.

Тя го погледна настойчиво в очите, докато той отмести поглед.

— Дийн, мислех, че си решил да си честен с мен. Мислех, че най-накрая ще ми кажеш истината.

— Истината ти казвам. Ти си просто несигурна параноичка — обвини я Дийн, който реши да смени тактиката и да мине в настъпление. — Винаги си била такава.

— Може би си прав — призна тя. — Но може би имам основателни причини за това.

— Всички винаги се възползват от горката Софи — баща ти, мащехите ти, сега и аз. Така ли е? Струва ми се, че прекалено много си се вживяла в ролята на жертва.

— Прав си. Аз наистина съм жертва — каза Софи.

— И чия е вината?

— Моя е вината, че ме превръщат в жертва. Но не казвай, че съм виновна и задето ме мамиш.

Той се облегна назад и вдигна очи нагоре, сякаш се молеше да му стигне търпението. След това заговори отново, този път бавно като на дете.

— Софи, не съм те мамил, това с Присила е нищо. И свърши. В момента нямаме връзка. Това е всичко. Не е имало други.

Софи бръкна в джоба си и после протегна ръка. В дланта й имаше диамантена обеца.

Дийн се намръщи.

— Какво е това?

— Намерих я, когато се изнасяйте от стария апартамент в града — обясни Софи. — На мен дори не са ми пробити ушите.

— Е, и? Това ли ти е доказателството, че ти изневерявам? Виж колко е голяма, сигурно е с цирконий. Може би е на чистачката.

— Хм. А как ще обясниш факта, че Джулия Стоу е притежавала абсолютно същата диамантена обеца?

Той отговори прекалено бързо.

— Може да има много обяснения. Кой ли няма диамантени обеци. Не е чак толкова невероятно, че Джулия си е загубила едната обеца, а някой друг е загубил своята в нашия апартамент.

— Те са от един и същ чифт. И двете имат диаманти от 34 карата, монтирани в платина, и се продават в „Тифани“.

— Това не означава, че са от един чифт — възрази Дийн. — Колко ли такива чифта продават всяка година? Сигурно хиляди.

— Много си добър с „Бръснача на Окам“. Винаги го прилагаш върху моите теории. Но ми се струва, че в тази ситуация най-очевидното обяснение е Джулия да е загубила обецата си в нашия апартамент. В спалнята ни.

— Но това е било преди да се преместим тук — отбеляза Дийн. — Защо да е очевидно?

— Били сте любовници. Тя се е преместила тук и ти си я последвал. Много просто.

— Това не е очевиден факт, а параноя. Това е най-голямата конспирация, която някога си измисляла.

— Сигурна съм, че полицаите могат да изследват обеците в лабораторията си. Могат да сравнят следите от кожа по тях и да определят дали са били носени от един и същ човек.

Пусна обецата на масата и я бутна с палеца си.

Дийн заби поглед в диаманта и процеди:

— Нали не мислиш сериозно да губиш времето на полицаите с това?

— Не — каза тя, взе обецата от масата и я върна в джоба си. — Няма да им губя времето с това.

След като обецата изчезна, сякаш магията бе развалена. Дийн се отпусна на стола си.

— Слава богу. Започвах да си мисля, че наистина откачаш.

— Както и да е — продължи Софи, сякаш не го чу. — Това няма да има тежест в съда, защото не мога да докажа, че съм я намерила в нашия апартамент. Защитата може да заяви, че съм взела обецата от Алекс, а сега твърдя, че съм я открила у дома, още повече че не съм казала и не съм я показала на никого.

— Това е лудост — въздъхна Дийн. — Нямам нужда от защита.

Софи продължи, без да губи инерция.

— Няма нужда да доказвам, че двете обеци са от един и същ чифт, за да те улича в изневяра. Защото имам това. — Софи се отблъсна със стола си назад, стана, отиде до чекмеджето до телефона и извади един кафяв плик. Върна се с него и го остави на масата пред Дийн.

— Какво?… — Дийн наведе поглед към плика, после го вдигна към Софи, но тя се обърна и отиде да си налее вино. Чу го как пое рязко дъх при отварянето на плика. Когато се обърна пак към него, той ровеше трескаво в купчина листове.

— Влизала си в служебния ми имейл днес от офиса? — изуми се той. — Как успя?

Тя обиколи масата и седна срещу него.

— Използваш една и съща парола за всичко — обясни му. — С нея влизахме на страницата си на сайта на банката, в сметката си за мобилния телефон, дори я ползвахме като код за алармата на къщата.

— Не мога да повярвам, че си го направила. — Гласът му кипеше от гняв.

— Сигурен ли си, че това е позата, която трябва да заемеш, Дийн? — попита иронично Софи. — Смяташ да се правиш на гневен, задето съм ти влязла в пощата?

Той въздъхна дълбоко и каза извинително:

— Права си. Съжалявам. Съжалявам.

— Значи вече признаваш, че сте имали връзка?

— Да — потвърди той. — Да, имахме… нещо помежду си.

— Имахте ли все още нещо помежду си, когато започна флирта с Присила?

Дийн сведе поглед към купчината листове. Не бе успял да прегледа всичко — и очевидно не помнеше какво е писал в мейлите и какво не е.

— Ще трябва да си откровен с мен — настоя Софи.

— И двете не означаваха нищо за мен. Бяха просто случайни забежки. Извърших нещо ужасно, знам. Но тогава ми изглеждаше безобидно. Може би защото никога не съм забравял колко много означаваш за мен. Знаех, че никоя жена не може да повлияе на това.

— В такъв случай значи си излъгал Джулия, когато си й писал, че ще ме напуснеш заради нея?

— Да, излъгах я. Никога няма да те напусна. Знаеш го. Бих направил всичко, за да те задържа.

— Всичко ли?

— Всичко — закле се Дийн.

— Дори да убиеш Джулия?

— Боже, не! — Дийн трепна, сякаш някой бе вдигнал ръка, за да го удари.

— Значи не си я убил, защото се е разстроила от флирта ти с Присила и е заплашила да ми разкаже всичко?

— Не, не беше така. Софи, чуй ме. Не съм убил Джулия. Кълна се.

— Както се закле, че не си имал връзка с нея ли? И както се закле, че ще ми бъдеш винаги верен? Така ли се кълнеш?

— Не, не така — каза безпомощно Дийн.

— Не мисля. Затова ли не искаше да говоря с Алекс? Защото си се страхувал, че ще разбера? Между другото, как успя да се изплъзнеш на частния детектив, когото той нае?

Дийн не отговори.

— Дийн — подкани го тя. — Искам истината.

— Подкупихме го — смотолеви Дийн.

— И сигурно още му плащаш?

Дийн кимна.

— Нима си смятал да му плащаш до края на живота си? Защото, доколкото разбирам, докато те държи в ръцете си, трябва да продължиш да му плащаш.

— Знаех, че няма да е завинаги, само докато скъсам с Джулия.

— А после?

— После щях да ти разкажа всичко.

— И си мислел, че ще ти простя?

Той се поколеба, но после си призна.

— Да. Мислех, че ще ми простиш. Това между нас е много силно. Бях сигурен, че една глупава връзка не може да го промени. Мислех си, че ме обичаш силно.

— И си бил прав — кимна Софи. — Наистина те обичах много силно. И вероятно щях да ти простя. Но не стана така, нали? Виж как трябваше да науча.

— Защото си давах сметка колко зле ще изглежда. Боях се, че няма да ми повярваш… няма да повярваш колко много те обичам — поде умолително той и отново се пресегна през масата. Този път не изчака тя да сложи ръка в неговата, а направо я стисна здраво за дланта. Ала Софи не отвърна на жеста му.

— Толкова много те обичах — прошепна тя.

— Знам, че ме обичаше. Но и сега не е прекалено късно. Двойките минават през трудности. Знам, че е необходимо време, за да заздравеят раните, но хората успяват да останат заедно и след изневяра.

Софи внимателно издърпа ръката си от неговата.

— Ами убийството? — попита тя.

— Софи, кълна се…

Софи вдигна ръка, същата, която току-що бе издърпала.

— Моля те да не се кълнеш повече. Защо ме проследи предната нощ на игрището за голф?

— Аз…

— Искам истината — припомни му Софи.

— Добре.

— Добре?

— Права си. Аз бях.

— Но защо?

— Моментно хрумване. Видях те да се разхождаш и си помислих, че бих могъл да те сплаша малко.

— Какво правеше на игрището за голф?

Дийн не отговори веднага.

— О, разбирам. Имал си среща с Присила, така ли?

Той кимна.

— Но защо си искал да ме сплашиш?

— Помислих си, че след това ще спреш да се занимаваш с този случай. Страхувах се, че може да откриеш нещо.

— Нещо?

— За изневярата ми. Само за това. Защото знаех колко зле ще изглежда и може така да обърка нещата, че Алекс да не бъде осъден.

— Значи си се тревожил само за тържеството на справедливостта, така ли? А не че може някои други истини да излязат наяве?

— Да.

— Какво облекчение — въздъхна престорено Софи. — Значи нямаш нищо против да отида в полицията с това? — И тя бутна плика, който все още лежеше отворен на масата пред него.

Дийн сведе поглед, затвори плика и постави ръцете си отгоре, сякаш искаше така да запази съдържанието му.

— Софи, животът ни ще бъде съсипан, ако отидеш в полицията. Няма причина да го правиш. Миличка, моля те, помисли си пак. Кълна се… — Но се спря, когато видя изражението й. — Ще изкупя вината си. Само ми обещай, че няма да ходиш в полицията.

— Не мога — поклати глава Софи.

— Моля те. Заради мен. Заради нас.

— Казах ти, че не мога да ти обещая такова нещо.

— Искаш да кажеш, че не искаш.

— Не, искам да кажа, че не мога — уточни Софи.

— И защо?

Тя го погледна в очите и каза:

— Защото вече бях там.