Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Did It With Love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

19.

Детектив Питърс

— Ама че странна работа — каза детектив Питърс, докато се отпускаше на стола си в участъка. Голямата стая беше почти празна, но подредените в редица бюра бяха затрупани с документи, чаши за кафе и самозалепващи се листчета. На човек му се струваше, че всички изведнъж са станали и излезли.

Беше вечер и повечето колеги си бяха тръгнали. Детектив Питърс току-що се бе върнал от местопрестъплението. Стоя там цял ден заедно с екипа си, извърши всички процедури. Започнаха със заснемане на видео на „влизането“, след това направиха стотици снимки, за да документират как заварват мястото. После дойдоха криминалистите, които методично претърсиха земята сантиметър по сантиметър, оставиха пространството покрай тялото за най-накрая. Патоанатомът прегледа трупа и всички се прехвърлиха вътре. Съпругът оказваше съдействие и ги остави да претърсят и къщата. На финала опаковаха и сложиха етикети на всичко по-интересно — въжето, металния сгъваем стол, отпечатъци от пръсти и от двата предмета, отпечатъци от стъпки около местопрестъплението. И всичко това трябваше да бъде надлежно документирано. Отне цял ден.

— И какво му е толкова странното? — Полицай Хамил приседна на ъгъла на бюрото на Питърс. Хамил беше нощна смяна и бе пропуснал цялата лудница. — Не може да е по-странно от случая миналия месец, когато съпругът се ядосал на жена си, убил котката й и я сготвил за вечеря.

Питърс си сортираше записките, но се спря.

— Откраднал е идеята от Шекспир, да знаеш. Но при Шекспир става въпрос за деца. И мисля, че преди той да го опише, същата история я има в някакъв старогръцки мит.

— Значи е имитатор? — предположи Хамил.

Питърс изсумтя.

— Ще ме довършиш, момче.

— Стига де, шегата си я бива — каза Хамил. — Както и да е, на мен ми се стори много хитро от негова страна. Травмирал е бедната женица. Май е стигнала до нервен срив. А той се отърва само с назидание.

— Добре де, имаш право. Това беше най-странният случай. Но за днешния като казвам странен, имам предвид зловещ. В смисъл, че нещо не ми се връзва.

— Как така?

Питърс въздъхна само като си спомни.

— Значи — викат ни. Намираме труп, по всичко личи, че е самоубийство. Една жена се обесила. Но го е направила в предния двор. По принцип хората не се бесят на публични места, а в мазето или на тавана. Не отпред на двора. И когато пристигаме на престъплението — какво намираме? Тя още си виси там, поклаща се на вятъра пред очите на всички съседи, които се бяха насъбрали на улицата. В известен смисъл това беше много добре за нас. Местопрестъплението беше недокоснато. Никой не се бе приближавал на по-малко от два метра до тялото. Но що за съпруг ще остави така жена си? Напомни ми за Дивия запад, където някога са бесели хората и са ги оставяли да си висят за назидание. Досегашният ми опит показва, че ако някой мъж намери съпругата си да виси обесена в предния двор, веднага се втурва да я сваля. Чист инстинкт. Повечето казват, че мислели как, ако я свалят, може би имат някакъв шанс да я спасят. Обикновено тя е мъртва от часове, но въпреки това съпрузите като насън я откачват от въжето, сякаш животът й зависи от това. А какво прави този мъж? Не само, че я оставя да си виси, ами и най-хладнокръвно държи останалите настрани, за да „запази местопрестъплението непокътнато“. Това би било логично, ако в някакъв етап от живота си се е обучавал за полицай. Но той казва, че не е.

— Може би има баща полицай?

— Не — отвърна Питърс. — Та се питам — защо първата му реакция е да запази местопрестъплението?

— Наистина не се връзва — съгласи се Хамил. — Особено когато всичко изглежда като самоубийство. Тогава няма нужда да се пази местопрестъплението. Искам да кажа, че го правим само при съмнение, че не е. Затова предполагам, че е подозирал нещо друго.

— Точно така — подчерта Питърс и удари с длан по бюрото. — И аз така си мисля. Но когато го разпитвахме, той заяви, че и през ум не му е минавало — поне не в самото начало, — че не е самоубийство. А това ни връща към първия въпрос: защо му е да пази местопрестъплението?

— Защото кучият син я е убил и се опитва да го пробута за самоубийство — каза Хамил. — Това е очевидно.

— Така си мислиш ти. Но ако я е убил и се опитва да го представи за самоубийство, защо не се помъчи да се държи по-нормално? Защо не се втурна и не я свали от клона пред свидетели? Тогава щеше да изличи или зарази уликите, които може по невнимание да е оставил.

— О… да — призна Хамил.

— Не ми се връзва.

— И какво предполагаш?

— Нищо. Самоубийство в двора към улицата е определено странно. Има и нещо друго — не можахме да свалим никакви отпечатъци от стола, който намерихме под трупа. И по жертвата нямаше. Сякаш всичко е било избърсано нарочно. Но от това не следва нищо. Не изключва възможността да се е самоубила.

— Може и да е нещо автоеротично — предположи Хамил. — И това обяснява защо го е направила в двора към улицата. Може да се възбужда да прави разни неща на публични места, може да е ексхибиционистка.

— Ти направо написа сценарий за нов епизод от „Закон и ред“.

— Идеята си я бива. Какво ще кажеш? Направо виждам заглавията във вестниците.

— Я стига! Когато нещо прилича на самоубийство, то обикновено е точно това. А ако става въпрос за убийство, обикновено го е извършил съпругът. Всичко е съвсем просто. Но хората гледат „Закон и ред“ и все си представят някакви заплетени интриги. Някакви огромни мистерии.

— Понякога наистина има такива — настоя Хамил.

— Разбира се, и някой винаги печели лотарията, но шансът е едно на един милион. Знаеш ли какво? Въпреки всички странни неща се обзалагам, че патоанатомът ще стигне до заключението, че е самоубийство, и ще се приключи веднъж завинаги.

— За кога е насрочена аутопсията?

— За утре или вдругиден. Не съм сигурен.

— Ще присъстваш ли?

— Да, разбира се. Трябва да пазя уликите.

— Хей, Питърс! — Един полицай си подаде главата през вратата. — Шефът иска да те види.

— Благодаря. Идвам веднага. — Стана и направи гримаса. — Време е да кажа на шефа, че представа си нямам за какво става въпрос.

Питърс влезе в кабинета на началника и го завари приведен над множеството документи на бюрото му. Хората си мислят, че животът на полицаите е пълен с приключения, но нямат никаква представа каква огромна бумащина им се налага да отмятат. Колкото и високо да се издигаш в йерархията, няма спасение от нея.

Началникът вдигна глава, остави писалката и посочи на Питърс стол да седне.

— Разкажи ми за този случай — каза.

Питърс представи общо взето същите факти, които бе изложил и пред Хамил. Началникът го изслуша, без да го прекъсва. Биваше го в това — оставяше хората си да разкажат цялата история и чак след това задаваше въпроси. Проговори, когато се убеди, че детективът е свършил.

— Значи мислиш, че наистина може да е самоубийство? — попита.

— Не знам, шефе. Странно е, откъдето и да го погледнеш.

— Да се надяваме, че криминалистите ще ни дадат нещо, за което да се хванем. А междувременно трябва да внимаваме. Предполагам, че местните вестници вече са ти се обадили.

Питърс кимна.

— И какво им каза?

— Че прилича на самоубийство.

— Добре. Самоубийството не се котира особено в медиите. Ако надушат, че може и да е убийство, ще ни се изсипе целият медиен цирк на главата. Богата и красива омъжена жена, елитен квартал, зловещи обстоятелства. Таблоидите ще го излапат като топъл хляб. Но подобен медиен интерес вреди на разследването — усмихна се иронично началникът. — Да не говорим за вредите върху репутацията на участъка, ако не арестуваме незабавно някого и не му повдигнем обвинение. Та в общи линии, искам от теб да работиш по случая все едно е убийство, но без да даваш вид, че го смятаме за нещо по-различно от самоубийство.

Питърс направи физиономия.

— Знам, че заповедта е тежка. Но на наша страна е фактът, че хората, които трябва да разпитваш, са приятели и съседи на мъртвата, а е много малко вероятно някой жител на Гринич да продаде ексклузивна история на „Нешънъл Инкуайърър“ Сигурен съм, че няма да искат да говорят с репортери. Ще се пазят имената им да не се появят в пресата, и то свързани с нещо подобно. Това ще ни помогне.

— Ами ако наистина изглежда като убийство? — попита Питърс.

— Бих искал поне засега да си мълчим по този въпрос. Най-добре е да обявиш, че разследваш убийство, когато можеш да кажеш, че си арестувал някого. Не искам още една Марта Моксли[1]. Не трябва да изпускаме медийното отразяване на случая, но — и тук началникът вдигна ръка, — ако това вреди на разследването ти, искам да дойдеш и да ми кажеш. В края на краищата, работата ни е по-важна.

— Добре, шефе — съгласи се Питърс. — Ще се постарая.

— Няма да те оставя без помощ.

— Каква помощ?

— Тази сутрин ми се обадиха от прокуратурата. Един от детективите им е поискал да работи заедно с теб. И преди си е имал работа с няколко подобни случая и според мен може дори да има информация или опит, които да са ни полезни. Не разбрах всички подробности, но мисля, че идеята е добра. Така ще компенсираме липсата на хора, а ще ни помогне и с пресата, да не говорим, че ще подготви по-добре случая за съда.

— Кой детектив? — попита Питърс, като премяташе наум няколкото свои колеги от прокуратурата, които познаваше. Бяха много нагазили в политиката и по-скоро щяха да му пречат, отколкото да помогнат на разследването.

— Детектив Акерман. Познаваш ли го?

Питърс кимна.

— Отлична разкриваемост, нали така?

— Точно така.

— Не съм чувал нищо за него от известно време.

— Май е имал някакви лични проблеми. И затова се позагубил известно време. Но с този случай се връща в играта.

Бележки

[1] Марта Моксли — петнайсетгодишно момиче, убито през октомври 1975 година в Гринич, Кънектикът. Заподозрени са двама младежи от клана Кенеди, но случаят остава неразкрит до 2000 г. Тогава единият от тях, Майкъл Скакел, получава 20-годишна присъда за убийство. Историята става световноизвестна, по нея са написани книги и е сниман филм. — Б.пр.