Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (99)

98.

На Нова година, 1900, Джесика се зае сериозно да подреди материалите за историята на семействата, създали Хаубъткър. Структурирането на книгата щеше да й отнеме най-малко три месеца, а написването на текста още шест. Надяваше се да предаде ръкописа на издателя в началото на последното тримесечие, така че да има достатъчно време книгата да бъде обработена и предадена за печат и готова, за да я подари на трите семейства на ежегодното им събиране на Бъдни вечер.

Бюджетът й позволяваше да си купи пишеща машина „Ремингтън“ и да наеме машинописка и коректор. След като прегледа внимателно ограничения избор на специалисти от града, Джесика се спря на млада жена, която имаше нужда от допълнителни пари към секретарската си заплата. За поправяне на граматическите грешки тя нае репортер от вестник „Газет“ в Хаубъткър.

— Дарла си е изкарвала прехраната, като е коригирала ръкописи, преди двамата с Върнън да се оженят, мамо — бе я подсетил Томас. — Защо не се възползваш от услугите й?

Джесика го изгледа многозначително и той разбра погрешно намека.

— Добре, де — съгласи се той. — Тя чака бебе и има толкова много друга работа. Наистина няма време.

— Добре, че се сети — отвърна Джесика.

Джесика, секретарката и репортерът бяха весела група, на която Ейми с радост носеше кани чай и сладки два пъти в седмицата. През останалото време Джесика се затваряше с тетрадките си и излизаше от стаята единствено за да се храни.

— Времето май е много важно за майка ти — отбеляза Джаклин пред Томас. — Човек би казал, че „чува как времето препуска“ — цитира тя стихотворение на Андрю Марвъл, което с Джесика обичаха да четат заедно.

— Тя е почти на осемдесет и три — напомни й Томас. — Може и да е точно така.

— „Измина още един ден“ — промърмори Джаклин.

На Джаклин й липсваше компанията на свекърва й. Двете четяха заедно, работеха в градината и караха велосипеди, а сега Джаклин се чувстваше самотна. Томас прекарваше всеки ден в плантацията. Единствено дървеният материал бе по-търсен от памуковото семе и носеше повече приходи на Тексас, но и памукопреработвателната фабрика на семейство Толивър жужеше денонощно, за да посрещне търсенето на ценната суровина. Текстилни фабрики, които конкурираха северните, бяха построени в щата и из целия Юг, а „Съмърсет“ беше начело в производството на милионите бали памук, необходими всяка година, за да задоволят търсенето както в страната, така и в чужбина. Късметът на семейство Толивър започваше да се усмихва.

В началото на април, третия месец, който Джесика прекарваше на писалището си, Джаклин направи на Томас предложение, което щеше да промени живота й. На Дарла й оставаше още месец до раждането, но бременността й беше много трудна. През последните трийсет дена беше на легло, а Саси и другата прислужница не смогваха да изпълнят всички желания на капризната си господарка. Къщата под наем беше твърде малка, за да могат да настанят още персонал, затова Джаклин предложи цялото семейство да се пренесе при тях на Хюстън Авеню — „докато бебето се роди и Дарла отново си стъпи на краката“, бе казала Джаклин. Така Томас щеше да прекарва повече време с внука си, а на Ейми щеше да й е много приятно дъщеря й и четиригодишната й внучка Панзи да се върнат в дома на семейство Толивър.

Томас не беше склонен да се съгласи. Той не разбираше жените, но още от началото му стана ясно защо снаха му предпочита да живее на друго място, а не в семейния дом на съпруга си. Тя не бе от жените, които деляха онова, което си беше тяхно, а очевидно смяташе и съпруга си, и сина си, и къщата за единствено свои.

Томас обаче се тревожеше за нероденото бебе. Лошите настроения на майката и раздразнителността й, за които научи от Ейми, която пък беше разбрала от Саси, не се отразяваха добре на здравето и развитието на детето. Върнън трябваше да има още един наследник. Томас обичаше внука си Майлс, но момчето очевидно се бе метнало на семейство Хенли. Макар да беше още малък, и баща му, и дядо му бяха наясно, че той няма да е мъжът, който ще милее за „Съмърсет“.

Затова Томас се съгласи и няколко седмици по-късно семейството на Върнън Толивър се настани в отделно крило на голямата къща на Хюстън Авеню. Въпреки че не се чувстваше добре, настроението на Дарла се пооправи. След като нямаше домакински задължения, тя се успокои и зачака с нетърпение раждането на бебето. Таеше известни притеснения заради липсата на майчина обич към малкото човече, което растеше в утробата й и я караше да търпи какви ли не нежелани симптоми на бременността и промени в безупречното й доскоро домакинство. С Майлс не бе имала никакви проблеми.

В началото на май, след осем часа родилни мъки, Дарла най-сетне се отърва от товара си. Бе твърде изтощена, за да прояви радост, но разочарованието й от пола на детето стана очевидно както за всички от семейство Толивър, така и за прислугата, когато положиха в ръцете й Мери Реджайна Толивър. Бащата, дядото и прабабата застанаха край леглото, за да се възхитят на малката. Гъстата черна коса, зачатъкът на трапчинка на брадичката, изящната форма на главата, ръцете и краката издаваха, че е истинска издънка на семейство Толивър.

Джаклин бе застанала в основата на леглото и видя същия унес по лицето на съпруга си, както когато поглеждаше дъщеря си Реджайна на шестнайсетия й рожден ден преди много години. Томас нямаше да може да се раздели с това дете, дори ако родителите му се преместеха да живеят в другия край на града. Семейството на Върнън Толивър щеше да остане в този дом завинаги. Когато се нанасяха, Джаклин видя как Дарла преценява временното жилище в светлината на новото развитие в живота им. По-доброто финансово състояние на семейство Толивър и разрасналото се семейство налагаше да се преместят в къща, която отговаряше на положението и нуждите им. Какво по-подходящо място от къщата, в която съпругът й беше роден и която си беше негова? Джаклин се досети какво ще стане. Новото бебе щеше да определя правилата. Джаклин нямаше повече да бъде господарка на дома.

Опасенията й се сбъднаха. Тихо и подмолно, без да привлича вниманието на съпруга си и баща му, младата жена се зае ясно да покаже на Джаклин, че като мащеха, тя е узурпирала мястото на друга — истинската съпруга и майка, която сега беше мъртва. Бе напълно естествено Дарла, като съпруга на наследника на „Съмърсет“ и майка на наследниците му, да заеме полагащото й се място като господарка на къщата.

Джаклин беше на шейсет. Тя нямаше нито желание, нито сили да се изправи срещу жена, надарена с безкрайна решителност да властва над дома и семейството. Можеше да се обърне към Джесика, която веднага би обяснила на младата жена къде й е мястото, но вродената й тактичност не й позволяваше да предизвиква неразбирателства. Децата бяха под строгия контрол на майка си, затова Джаклин си създаде нови интереси, един, от които бяха пътешествията. Бе освободена от домашните отговорности, а тъй като съпругът й беше зает в плантацията по цял ден или пък се занимаваше с въпросите на градския съвет, Джаклин можеше да пътува по за ден с влака, за да посети музеи и художествени галерии, интересни места в Сан Антонио, Хюстън и Остин. Членове на читателския й клуб я придружаваха. Понякога идваха Биатрис и Пикси и тя много се радваше на компанията им.

В началото на септември 1900 година Джаклин помоли Томас да я заведе с влака до Галвестън, за да види просторната цветна градина, прочула се в цялата страна. Екскурзията бе извинение да се откъсне за няколко дена от жената, която бе проявила глупостта да покани в дома си. Дарла бе станала непоносимо тиранична с прислугата, най-вече със Саси. Пък и й беше трудно да наблюдава как снаха й открито проявява предпочитание към Майлс, докато Мери не спираше да плаче в люлката си, тъй като тя бе забранила да я вдигат. Двамата с Томас щяха да отседнат в скъп хотел на брега на Галвестън, построен за посетителите, които се стичаха от цялата страна, за да видят великолепните цветя.

Томас отказа със съжаление. Беше време за прибиране на реколтата и той не можеше да остави Върнън да се оправя сам. Може би майка му щеше да се съгласи да я придружи.

Джесика довършваше „Пепел от рози“, напомни му Джаклин.

Може би Дарла би могла да се откъсне за няколко дена, предложи Томас.

В никакъв случай, побърза да откаже съпругата му. Не можела да си представи, че Дарла ще остави децата. Щеше да замине сама, освен ако някоя приятелка от клуба не се съгласеше да замине с нея.

Накрая Джаклин замина за Галвестън сама. Не за пръв път заминаваше без придружител, нещо, което много тревожеше Томас. Преди да тръгне, тя отиде да се види с Джесика в стаята й и сърцето й се разтопи, когато видя набразденото лице, приведено над последните страници от ръкописа, който съдържаше шейсет и пет години от живота на семейства Толивър, Дюмонт и Уоруик в източен Тексас.

— Мислиш ли, че някой ще иска да прочете книгата? — попита Джесика.

— Само онези, които имат значение — отвърна Джаклин.

— Ти за колко време заминаваш?

— Не съм сигурна.

Джесика я погледна над тънките рамки на очилата с тъмни, мъдри очи.

— Достатъчно дълго, за да излекуваш онова, от което страдаш ли?

Джаклин се усмихна тъжно. Нищо не убягваше на Джесика.

— Не мога да замина за чак толкова дълго. Ще пусна телеграма за датата на завръщането си.

— Ще ми липсваш — призна Джесика.

Томас я откара на гарата и я настани в купе първа класа. Поуспокои се, когато кондукторът пое ангажимент да я наглежда, а приятел в Галвестън обеща да я посрещне на гарата и да я заведе до хотела.

Тя така и не изпрати телеграма. На осми септември, докато всички трийсет и седем хиляди жители на Галвестън си вършеха работата под синьото небе, ураган набираше сили в Мексиканския залив. Силата му щеше да бъде определена като най-съкрушителното природно бедствие, поразявало Съединените щати. Стихията връхлетя рано следобеда, докато Джаклин пиеше с наслада чай в стаята с палмите в крайбрежния хотел в Галвестън, където се бе регистрирала. Хотелът бе първото препятствие на пътя на бурята.