Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (13)

12.

— Уили Мей, трябва да направим нещо с беседката. Изглежда оголяла като оскубана кокошка, няма дори една клонка да отбележи празника. Аз ще събера украса, а ти намери някой да ти помогне и повикай Типи. Въображението й ще ни свърши добра работа, а ние ще отидем да видим какво ще излезе.

Уили Мей беше сигурна, че пребледня също като престилката си.

— Веднага ли, мис Юнис?

— Сега е най-подходящият момент. Искам всяко кътче, всяко ъгълче да излъчва празнично настроение, преди сестра ми да пристигне от Бостън вдругиден. Там са истински пуритани по отношение на Коледа. Искам да се порадва на малко цвят, докато е тук, а тя много обича да чете в беседката. — Юнис замълча. — Какво има? Зяпнала си ме така, сякаш ме виждаш за пръв път.

— А, защо… няма нищо, мис Юнис. Просто усещам странно гъделичкане по гърба, нищо повече.

— Просто тръпка, Уили Мей. Къде е дъщеря ти?

— Горе е, с мис Джесика. Господарката тъкмо се върна от езда и Типи й помага да се преоблече за обяд.

— Джеси може да се оправи и сама. Би ли отишла да съобщиш на дъщеря си, че искам да я видя?

— Добре, мис Юнис.

Уили Мей излезе забързано от стаята и пое нагоре по стълбите. Леле боже, добри ми господи! Беглецът беше все още в беседката. Какво да правят? Персоналът в кухнята приготвяше обяда, слугите в най-скоро време щяха да започнат да притичват от кухнята към Голямата къща, за да сложат масата, от която се виждаха беседката и бараката, която използваха за склад.

Щеше да е напълно невъзможно да измъкнат момчето и да го скрият другаде, без някой да види.

Сърцето й биеше толкова бързо, че Уили Мей се уплаши да не изхвръкне от гърдите. Спря пред вратата на Джесика, за да си поеме дъх и да овладее разпилените си мисли. За да защитят Типи, двете с мис Джесика не й бяха казали нищичко за избягалия и плановете си да му помогнат да се спаси. Уили Мей изпадаше в унес от мисълта какво ще се случи, ако някой разбере, че помагат на беглец, и сметне, че и Типи е участвала. Благодари на бога, че господарката й даде основателна причина да я отпрати от стаята, така можеше да поговори насаме с мис Джесика.

— А, здравей, Уили Мей — поздрави Джесика и се обърна от огледалото. — Какво те води тук? — Беше облечена с дълга до коленете ленена камизола, а Типи връзваше корсета й, който щеше да подчертае тънката й талия, когато облечеше роклята за обяд. Бяла пелерина — дантелена наметка, която щеше да покрие буфан ръкавите — бе метната върху шезлонга. Дантелата беше украсена с червени и зелени панделки, за да се угоди на господаря, на когото му беше приятно да вижда жените в къщата да носят Цветовете на сезона. Нямаше друга къща на Пътя на плантациите, така пищно украсена като „Уилоушайър“.

— Майка ви иска да види Типи — съобщи Уили Мей.

Типи прекъсна работата си.

— Какво не е наред, мамо?

— Всичко си е наред, дете. Върви да видиш какво иска мис Юнис.

Типи пусна връзките на корсета и се вгледа в очите й.

— Нещо не е наред. Усещам го.

Уили Мей погледна изпитото лице на дъщеря си, костната структура, която също както и останалата част на тялото изглеждаше крехка като на врабче, и както всеки друг път усети сърцето й да се свива като мокър парцал. Стисна с пръсти заострената фина брадичка на Типи.

— Хайде, върви — подкани тихо тя. — Всичко е наред. Трябва да поговоря с мис Джеси.

С наполовина завързан корсет, част от панделките провисваха, Джесика се обърна към икономката в мига, в който момичето излезе.

— Типи е права. Нещо наистина не е наред, нали, Уили Мей?

— Не мога да излъжа децата си — призна Уили Мей. — Става дума за майка ви. Тя иска да украси беседката за Коледа и има намерение да се заеме веднага. Така каза. Затова повика Типи. Какво ще правим?

— Боже — простена Джесика. — Точно сега ли?

— Точно сега. Иска да събера помощници, докато тя вади украсата.

Джесика потри чело и се замисли за миг, след това смъкна корсета и дръпна роклята.

— Ще ти кажа какво ще направим — рече тя и се опита да се пребори сама с бухналата пола. — Върви след мен, Уили Мей, и се съгласявай с всичко, което кажа. Разбра ли?

— Разбрах — кимна икономката, макар да нямаше никаква представа с какво се съгласява, докато помагаше на Джесика да закопчае роклята. — Ама, мис Джесика, нали знаете, че не сте с подходящо бельо?

— Че кой ще ме види? — изсумтя Джесика и се понесе към коридора като кораб, отправил се в морето с пълна пара, последвана от Уили Мей. По средата на стълбите, полата й очертала краката заради бързането, Джесика на няколко пъти се провикна високо:

— Мамо!

Юнис дотича веднага. Двете с Типи ровеха в един шкаф под стълбите в кухнята, където прибираха украсата за Коледа.

— Мили боже, дете — възкликна Юнис, когато видя дъщеря си на края на балюстрадата, любопитно ококорената Типи надничаше зад гърба й. — Трябва ли да пищиш като банши?

— Мамо, ти дори нямаш представа какво е банши.

— Напротив. Това е женски дух от ирландския фолклор, който сяда под прозореца и вие, за да извести, че някой в дома ще умре. — Юнис изсумтя. — Може и да не съм учила, но съм научила някои неща от Лети Седжуик, защото съм си отваряла ушите, млада госпожице. Казвай какво има.

— Мамо, Уили Мей ми каза, че си решила да украсиш беседката, но ако го направиш, ще съсипеш изненадата ми.

Юнис я погледна недоумяващо.

— Каква изненада?

Джесика не обърна никакво внимание на слисания поглед на Уили Мей.

— Ако ти кажа, няма да бъде изненада, нали така?

Юнис се вторачи в икономката си.

— Ти знаеш ли за какво става въпрос?

— Да, знае, нали, Уили Мей? — избърза да отвърне Джесика вместо нея. — Щяхме да пазим тайна. Добре, добре де, ще ти кажа — заяви тя с измъчена физиономия, сякаш някой извиваше ръката й. — Двете с Уили Мей решихме да украсим беседката сами, без помощта на Типи, за да ти докажа, че и аз имам усет към декорациите. Реших да проявя повече интерес към домакинските занимания и си казах, че украсата на беседката за Коледа ще бъде чудесно начало.

Юнис остана с отворена уста. Минаха няколко секунди, преди тя да успее да заговори. Погледът й се спря на провисналата пола на Джесика.

— Къде са фустите?

Момичето сведе поглед.

— Толкова бързах да те предупредя, че не ми остана време да ги облека. Сега вече съгласна ли си да ни оставиш двете с Уили Мей да се заемем с беседката и да не се месиш? Много ми се иска да покажа нещо на леля Елфи за тази Коледа.

Юнис кимна, без да крие съмнението си.

— Ами… добре, Джеси. Сигурна съм, че баща ти ще остане доволен, но… — Тя погледна измъчено икономката. — Нали ще внимаваш да не направи прекалено голяма каша?

— Обещавам, мис Юнис — закима Уили Мей.

— И няма да надничаш — нареди Джесика. — Ще закачим чаршаф, за да сме сигурни, че не любопитстваш. Нали така, Уили Мей?

— Така — примири се Уили Мей.

Скутър съобщи на помощниците си, че трябва да отскочи до града, за да вземе колелото малко по-рано от планираното. Според него имаше вероятност следобед да завали, а той не искал каруцата да затъне в калта. Разреши им да изядат неговата порция за обяд. Нямало да му остане време за ядене. Помоли ги да обяснят на господаря, ако пита.

Нямаше никакви изгледи да вали и скрити зад чаршафа, опънат около беседката, Джесика и Уили Мей се опитваха да превърнат постройката в чудото на сезона, което да отговаря на празничното великолепие на Голямата къща, създадено от творческия ум на Типи и изпълнено под нейно ръководство. Късно следобед Карсън отиде със съпругата си да провери резултата от работата на дъщеря си и похвали Джесика.

— Шпионче, двете с Уили Мей сте надминали всичките ми… очаквания.

Вечерта, когато Карсън легна до жена си, той прошепна на ухото й:

— Имаш ли нещо против да накараш Типи да отскочи утре до беседката и… малко да пооправи.

— Прочете мислите ми, скъпи — отвърна Юнис.