Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (90)

89.

 

— Виждаш се с нея, нали? — прозвуча глас от сенките в нишата срещу стаята на Томас.

Той се завъртя. Нишата се използваше за подноси за чай и кафе. Като деца, Дейвид и Реджайна си играеха тук на криеница и това бе първото място, на което се търсеха.

— Май си свикнала да ме шпионираш, Присила — отбеляза Томас и пъхна ключа.

Тя пристъпи напред от сенките и се показа в коридора, осветен от аплик. Беше почти полунощ. Томас си каза, че има нещо зловещо в шумоленето и проблясването на роклята й на светлината на единствената свещ. Беше отслабнала за двата месеца след смъртта на дъщеря си и лицето й изглеждаше измъчено. Томас съчувстваше на болката й, но единствено като родител, който споделя мъката й заради смъртта на общото дете. Нямаше никакво желание да я утешава като съпруг. Мъката на Присила бе още по-силна, тъй като се беше издала, че е прочела дневниците на майка му. Томас вече не се питаше откъде е научила ужасните неща за семейството му, които самият той не знаеше. Вече не се интересуваше, че тя ще го нарани. Болката му бе прекалено силна.

— Не шпионирам — отвърна Присила. — Оказа се, че трябва да стоя пред вратата на съпруга си, за да говоря с него. Можех да чакам и в стаята ти, но ти си я заключил.

— Имам основателна причина, не смяташ ли? — попита Томас. — Ще говорим утре сутринта. Късно е и съм уморен. Върви да си лягаш.

По бузите на Присила изби руменина, но тя стисна зъби.

— Ще говорим сега. Искам да знам дали е истина.

— Кое?

— Виждаш се с Джаклин Частейн.

— Ако под виждане имаш предвид, че я зървам понякога в града, да, така е.

— Чух, че миналата неделя си я закарал с каретата.

— Предложих да я закарам, когато отиваше на църква. Беше твърде горещо за разходка.

— Колко удобно, че си я срещнал тъкмо в неделята, когато бях прекалено депресирана, за да отида на църква.

— Мисли каквото искаш, Присила. — Томас отвори вратата. Разговорът му беше омръзнал.

— Не те ли интересува какво говорят хората? — попита тя. Томас влезе в стаята и я дръпна след себе си. Не искаше острият глас на жена му да се понесе чак до апартамента на Джесика в другия край на коридора. Затвори вратата.

— Какво казват, Присила, или просто това е поредното ти празно предположение?

— Къде беше тази вечер?

— Играх карти с Джереми младши, Арман и Филип. Филип се е прибрал в отпуск.

— Значи не си бил с нея.

— Никога не съм бил с нея.

— Не ти вярвам.

— Твое право.

— Къде ходиш, когато не си у дома, в плантацията или в градския съвет?

— Я да видим какво остава. Сигурно в дома на някого от приятелите, с които сме близки от деца.

— Прекалено много време прекарваш с тях.

— Така излиза.

— Защо оставаш толкова време в плантацията? Мислех, че Върнън се занимава с всичко там.

— Да, занимава се, но има нужда от мен.

— Настроил си го срещу мен.

— Ти сама си го настроила срещу себе си, Присила. Бил е пред вратата на стаята у семейство Макорд и е чул всяка дума от дрънканиците ти.

Както обикновено, войнствеността на Присила се стопи. Тя се обгърна с ръце.

— Томас… аз… аз… както сам каза, тогава бях разстроена. Как иначе? Дъщеря ми беше издъхнала. Не знаех какви ги говоря. Не съм отговорна за казаното.

— Прочела ли си дневниците на мама?

— Не! — натърти разпалено Присила и лицето й пламна. — Всичко, което казах, е от слухове. Семействата дават много поводи за клюки. Би трябвало да знаеш.

— Знам — кимна Томас, — и ако това може да те успокои, аз също съм се питал… дали ръката на провидението не е отговорна за трагедиите в семейство Толивър заради жертвите, които двамата с татко направихме заради плантацията, но това се случва единствено в моменти на отчаяние. Не вярвам на подобни суеверия нито за миг. Брат ми падна от кон, смъртта на сина ни и дъщеря ни, неспособността на мама да износи други деца не е нещо по-различно от загубата на Дюмонт, чиято дъщеря загина в урагана, или на семейство Уоруик, чийто син бе застрелян от съюзнически офицер по време на войната. Млади жени умират при раждане всяка година. Случилото се с Дейвид можеше да стане с всяко момче, отишло да играе край езерото.

Колкото и да бе необичайно, Присила мълчеше. Странна светлина озари очите й.

— Спомена, че и ти си правил жертви за „Съмърсет“. Какви са тези жертви, Томас? Аз ли съм една от тях?

Томас долови надеждата й, че ще отрече. Обърна й гръб и започна да разкопчава жилетката си. Как само му се искаше да не му беше задавала този въпрос. Присила беше родила децата му. Ако не друго, то поне бе любяща майка.

— Кажи ми, Томас, искам да знам.

Той свали копчетата за ръкавели.

— Да, Присила, ти беше жертвата, която направих за „Съмърсет“.

Последва мълчание, както след гръм. Томас остана с гръб към нея, тъй като не искаше да види мъката, която й бе причинил.

Присила заговори с неочаквано спокоен глас.

— Искал си наследник, в случай че те убият във войната, а никоя друга, освен мен, не ти е била под ръка навремето. Нали така?

— Точно така. Мислех, че ще се справим добре.

— И заради жертвата, която си направил, като си се оженил за мен, две от децата ни са мъртви.

— Не вярвам в подобни неща.

— Аз обаче вярвам. И майка ти вярва. Излъгах те, Томас. Прочетох дневниците й.

Томас се врътна към нея тъкмо навреме, за да види сълзите от болка, които напълниха очите й. Той се опита да смекчи реакцията си. Беше съсипал с един замах съмненията, които тя хранеше за причината той да се ожени за нея. Подозренията бяха едно. Да знаеш със сигурност — съвсем друго. Все пак остана учуден, че след всички тези години Присила все още таеше надежда, че той се е оженил за нея по любов.

— Съжалявам — каза. — Подведох те, но се надявах децата ни и животът, който ти осигурих — живот, който очевидно ти допада, — да са достатъчно добра компенсация. Знам, че те лиших от някои удоволствия и радости, които щеше да познаеш, ако… изпитвах различни чувства към теб или ако се беше омъжила за друг, но защо, за бога, прочете личните дневници на мама? Да не би да искаше да събереш информация за историята на семейство Толивър, която пишеш?

Тя извади кърпичка от ръкава на роклята, винаги готова за емоционално заредени моменти, които понякога идваха без предупреждение. Томас също винаги имаше кърпичка в джоба на палтото си за неочаквано нахлули спомени и загуби.

Присила попи очи, след това пъхна демонстративно кърпичката в ръкава си. Повече нямаше да плаче за него, това говореше жестът.

— Мога да използвам и това извинение, но ми омръзна да лъжа — рече тя. — Ти никога не лъжеш, затова ще се опитам поне веднъж да кажа истината, да видим дали ще ти хареса. Прочетох дневниците на Джесика, за да разбера дали ме подозира, че съм имала връзка с майор Андрю Дънкан.

Томас я зяпна, шокиран, останал без думи.

Присила го погледна невинно.

— Да, Джесика ме подозираше. Подозираше каква е истината. Открих мислите й по този въпрос в дневника от 1866 година.

— Присила… ти… имала ли си връзки?

— Имала съм, разбира се, така че не мисли, че съм стигнала до тази възраст, без да изпитам удоволствията, от които ти си ме лишил.

Спомен за красив червенокос офицер, който живееше в апартамента над гаража за карети, изтръгна Томас от шока. Това беше точно преди двайсет и една години.

— Така и не си забелязал — подсмихна се Присила и очите й заблестяха доволно. — Дотолкова си отдаден на свещената си плантация и толкова безразличен към мен, та нито веднъж не обърна внимание на отношенията ни с Андрю, но майка ти видя всичко. Защо мислиш, че винаги държеше Реджайна на една ръка разстояние?

Лицето на Присила изплува пред него.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че Реджайна е…

— На майор Андрю Дънкан ли? Точно така.

Томас се олюля назад, сякаш някой го бе залял с киселина.

— Така — продължи Присила. — Сега ще понесеш по-леко мъката по Реджайна и няма да се чувстваш виновен, че не си ми обръщал внимание.

— Лъжеш, Присила. Казваш го, за да ми го върнеш, за да ме нараниш…

— Предупредих те, че знам неща, които наистина ще те наранят, нали?

— Реджайна беше моя дъщеря! Моя!

— От кого тогава е взела червената коса, луничките и бялата кожа?

— От мама!

— Или от майор Дънкан. Никога няма да разберем със сигурност, нали? — Присила пристъпи напред и погледна Томас, стиснала дребните си зъби. — Обичах те, Томас. Желаех те. Не ме интересуваха нито парите, нито семейното име, нито компенсациите, които ми подхвърляше. Да, имах известни… задръжки, когато се оженихме, но с топлотата и нежността на любовта ти можех да ги преодолея, както стана с Андрю. Той ме върна при теб променена и ти се наслаждаваше на тази променена жена години наред. — Тя погали предната част на ризата му. — Ще ти бъде необходимо известно време, за да се приспособиш към истината, Томас, но ще продължим както досега и най-добре да не чувам, че имаш нещо общо с Джаклин Частейн. Дължиш ми вярност.

Томас отблъсна грубо ръката й.

— Ще започна постъпки още утре — заяви той.

Присила наклони любопитно глава.

— Какви постъпки?

— За развод. Ще те обвиня в прелюбодеяние.