Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (68)

67.

 

— Ги? — повтори Джесика. — Разбира се, че го помня.

— Идвах преди няколко години, но влязох в задния ви двор. Бях дошъл да ви уговарям да станете шпионин на съюзническата армия в случай на война, но прислужницата ви ме уведоми, че не сте у дома. Беше ден за пране.

Джесика си припомни смътно подигравателната забележка на Стефани Дейвис, че край задната порта се бил спотайвал непознат. „Не е от нашите“, бе казала тя в опит да подчертае, че човекът е аболиционист, дошъл да я въвлече в престъпната си дейност. Известно време след това Джесика се питаше какво точно е искала да каже. Поне веднъж подозренията на Стефани се бяха оказали точни.

— Нямаше да се съглася — заяви Джесика възмутено. — Симпатиите ми към каузата на аболиционистите не включват предателство срещу страната, която синът ми защитаваше.

— Ги ме беше предупредил, че ще стане така, и затова не се върнах. — Майорът се огледа. — Бих ви помолил да ме поканите да седна, но като знам в какво състояние са панталоните ми, ще изцапам столовете ви. Защо не отидем някъде, където няма да съсипя фините ви мебели?

— В кабинета на съпруга ми има кожени столове.

— Водете, ако обичате. Как е съпругът ви?

— Почина.

Потракването на ботушите по лъснатия под спря.

— Моите съболезнования — рече той с искрено съжаление. — Ги казваше, че е изключителен човек.

— Имате ли представа какво се случи с Езекил и съпругата му? — попита Джесика.

— Живеят в Масачузетс в една ферма за производство на млечни продукти. Горди родители са на близнаци.

— Ами Ги?

— Падна при Бул Рън.

Джесика извика от мъка.

— О, не! — Ги бе загинал в първата голяма битка по време на гражданската война.

Майорът я стисна за лакътя.

— Ще седнем ли? — предложи тихо той.

Джесика го поведе към кабинета и посочи стола пред бюрото на Томас, заменило старото писалище на Сайлъс, и се настани срещу госта. Майорът прокара възхитено ръка по гладката повърхност на боровото дърво.

— Каква прекрасна изработка — отбеляза той.

— Подарък за сина ми от Робърт Уоруик, приятел на семейството, изключително талантлив.

Майорът забеляза името „Джеймс Толивър“, изписано с дискретни букви в един ъгъл на бюрото.

— Доколкото знам, името на сина ви е Томас.

— Точно така — потвърди Джесика и се запита откъде майорът е запознат с този факт. — Джеймс е средното име на сина ми. Робърт имаше странната склонност да пише отзад напред. Така и не успя да довърши цялото име.

— Защо?

— Кавалерист от съюзническата армия го застреля в главата.

Майор Дънкан се почувства неловко.

— Изглежда, всеки от нас трябва да изкаже съболезнования на другия за жертвите от войната.

— Кажете ми, ако обичате, каква е целта на посещението ви, майоре.

Андрю Дънкан кръстоса крак върху крак и постави кавалерийската си шапка на коляното. По подметката на ботуша бе полепнала кал.

— Както сигурно знаете, не съм дошъл на гости. Хората ми ще поставят Хаубъткър под опеката на армията на Съединените щати…

— Евфемизъм за военно управление — прекъсна го Джесика.

Майорът наклони глава.

— Щом предпочитате, наречете го така, но ние сме тук, за да поддържаме реда. Ако не бъдем предизвикани, ще проявим уважение към всички хора и частната им собственост. Кражбите и грабителството са забранени. Ще бъдат наложени строги наказания на всеки под мое командване, който не се съобрази с правата си. Имате думата ми.

Джесика кимна.

— Звучи разумно, а и вие ми изглеждате като човек, който не си хвърля думите на вятъра, но защо ми се струва, че следва едно „но“?

— Но — продължи той — очакваме гражданите да ни сътрудничат — никакви подигравки, заплюване или други прояви на провокация към войниците ми. Те са се били смело във войната, също като вашите войници и… простете, че се налага да ви напомня… победиха. С други думи, мисис Толивър, не желая да бъдем саботирани, защото сме изпратени тук да поддържаме мира и реда и да се погрижим волята на Конгреса да бъде изпълнена.

Джесика вдигна недоумяващо рамене.

— Нямам никакво намерение да се подигравам, да заплювам или да провокирам по какъвто и да било друг начин войниците ви, майор Дънкан, така че не разбирам защо ми казвате всичко това.

Майорът се приведе напред.

— Тъй като не знаех, че съпругът ви е починал, дойдох да го поканя да се присъедини към приятелите си… — той погледна листа, който извади от вътрешния джоб на сакото и зачете: — Анри Дюмонт и Джереми Уоруик. Ги ми каза, че те са хора с огромно влияние в града. Надявах се да си осигуря помощта им, за да убедя някои… непокорни групи, че противопоставянето на присъствието ни ще доведе единствено до нови кръвопролития.

— Говорите за членовете на групите, които се наричат градски патрули.

— Точно така.

— Синът ни Томас пое задълженията на баща си, синовете на господата, които споменахте, вече имат свое влияние. Освен Джереми и Анри, мога да помоля и тях да разговарят с вас. Сигурна съм, че ще се съгласят с желанието ви да живеем мирно и спокойно.

— Ще ви бъда безкрайно задължен, мисис Толивър — отвърна Андрю и се изправи. — За съжаление, се налага да злоупотребя с търпението ви и да ви помоля за още нещо.

Започва се, помисли си Джесика и се намръщи. Майорът сигурно щеше да я помоли — да настоява — да се настани заедно с войниците си в къщата.

— Хората ми ще си направят лагер от другата страна на тази улица. Знам, че имате свободна стая над гаража за карети. Ще ви помоля да ми я дадете да я ползвам. Ще се погрижите ли да бъде приготвена?

Джесика въздъхна с добре прикрито облекчение.

— Щом настоявате, майоре.

— Настоявам.

Чу, че Присила се връща с бебето от гостуването при майка си. Върнън плачеше. Не бе спал. Джесика чу как снаха й я повика нетърпеливо, след като бе заварила група съюзнически войници на верандата.

— В кабинета съм, Присила — провикна се тя.

Младата жена се втурна в стаята и в първите секунди Джесика остана поразена от красотата й. От горещината и притеснението бузите й бяха поруменели, а сините й очи блестяха. Руси къдрици подскачаха около сърцевидното лице с безупречна като йоркширска роза кожа.

— Я! — ахна Присила и се закова на място, когато видя съюзническия офицер.

— Присила, мила, това е… — Джесика се обърна към майора и забеляза, че той е зяпнал снаха й, обзет от хипнотично страхопочитание. — Това е майор Дънкан — представи го тя. — Командир е на американския батальон, който ще се настани в Хаубъткър. Майоре, това е снаха ми, втората госпожа Толивър.

Присила, все още с недоволния Върнън на ръце, го погледна.

— Приятно ми е — промълви тя, замаяна също като майора.

Севернякът се овладя. Пристъпи напред и протегна ръка. Присила постави предпазливо пръсти в дланта му и той ги повдигна към устните си.

— Удоволствието е мое, мисис Толивър. Моля да ме извините, че се натрапвам в живота ви.

Джесика усети как я обхваща паника. Присила изтегли ръка и се обърна към Джесика, сякаш търсеше спасение, след като бе паднала в дълбоки води.

— Трябва да сложа Върнън да спи — разбърза се тя.

— Разбира се, момичето ми — каза Джесика. — Сигурна съм, че майорът ще те извини.

— С огромно нежелание — добави той и се поклони галантно, — но и с разбиране. Момченцето трябва да се наспи.

— Женен ли сте, майоре? — попита Джесика, след като Присила излезе от стаята.

— Не, госпожо. Аз съм отдаден на военната служба и работата не ми го позволява. — Сложи отново шапката си и Джесика го изпрати до вратата.

— Кога искате да се настаните?

— Утре сутринта, ако е възможно.

Джесика едва се сдържа да не изтъкне, че други къщи ще бъдат по-подходящи от едностайния апартамент, но предпочете да замълчи. Майорът можеше да реши, че стая в самата къща е по-подходящо място за него.

Затова повика Петюния и й поръча да организира почистването на стаята, след което се качи на втория етаж, за да се заеме отново с разхвърляните дрехи на Сайлъс. Усещаше по-осезаемо присъствието му, когато беше заобиколена от вещите му. Колко добре щеше да я успокои той, ако беше тук сега.

Физическото привличане, което усети между майор Дънкан и Присила, я притесняваше. Може би майорът, като пълнокръвен мъж, просто оцени красивата жена, а пък на Присила й стана приятно, че един хубав мъж е бил привлечен от нея, нещо, което определено й липсваше във връзката със съпруга й.

Бракът им бе станал болезнен за всеки, който наблюдаваше отстрани. Томас бе приел присърце думите на баща си и нямаше друг съпруг, който да се отнася с повече уважение към съпругата си. Показваше го доста неумело, а тя откликваше не по-малко вдървено.

Синът и снаха й пристъпваха един до друг като манекени, играеха ролята на съпрузи без топлота и спонтанност, и бебето бе единственото, което ги свързваше. По време на годежа двамата говореха да си построят дом в плантацията, но след това обсъждането замря. Когато Джесика попита Томас защо, той отвърна, че Присила предпочитала да живее в града, за да е близо до родителите си, а той не искал да остави майка си сама в къщата на Хюстън Авеню. Ако не беше Върнън, който пълзеше по пода на верандата след вечеря, гукаше и ги забавляваше, Джесика нямаше да издържи потискащата вечер в тяхната компания.