Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (78)

77.

 

Томас погледна стъписано съпругата си.

— Искаш аз да отида и да взема шапката ти от шапкаря? Онзи дамски магазин ли? Ами аз дори не знам как изглежда?

— Шапката или магазина?

— Шапката. Магазинът е на първата пряка от кръговото, нали?

— Точно така. И това не е шапка, мили. Това е декоративна панделка и не е нужно да знаеш как изглежда. Мисис Частейн, шапкарката, знае.

— Защо не изпратиш слуга?

— Заети са да ми помагат за тържеството. Томас, моля те, имам нужда от панделката днес, за да може Реджайна да я пробва и да се направят поправки, ако не става. Изненада е. Поръчах я миналия месец към роклята й. Ще бъде съвършен завършек.

— За Реджайна ли е? Защо не каза веднага?

Присила въздъхна с досада.

— Достатъчно е да кажа, че е за Реджайна, и ти си готов на всичко. Не ти казах, защото не можеш да пазиш тайна от момичето.

— Тя измъква всичко от мен.

— Единствено защото намекваш, че знаеш нещо, което тя не знае.

— Мисис Частейн ли каза? С нея ли трябва да говоря?

— Тя е собственичката на магазина. Ще чака някой да вземе панделката. Трябва да я е приготвила и няма да ти се наложи да се бавиш.

— Какъв цвят е? За панделката питам.

— Светло лятно зелено със златист оттенък.

— Сигурно е красива. Ще подчертае лешниковите очи на Реджайна.

Присила се изправи рязко от бюрото си в дневната, огромна, гравирана мебел, заменила елегантното писалище на Джесика.

— Скъпи, моля те, имам нужда от панделката колкото е възможно по-скоро. Чакат ме поне десет задачи днес, за да довърша подготовката за празненството, и искам да проверя дали панделката става, когато Реджайна се върне от урока по пиано. Всички до един от списъка с гости ще дойдат. Никой няма да пропусне събитието.

— Стига да идват, за да отпразнуват рождения ден на дъщеря ни, а не от любопитство да огледат къщата — подхвърли Томас.

Присила притисна ръка към сърцето си, за да покаже, че е ужасена от подобна мисъл.

— Разбира се, че всички идват за рождения ден на Реджайна. Не съм променила къщата повече от останалите на Хюстън Авеню — подчерта тя. — Никой не идва, за да се впечатли от промените.

— Аха — отвърна Томас, протегна крака и стана. — Значи, просто трябва да вляза и да взема панделката.

— Ще бъде опакована и готова.

— Дано няма изложени дамски долни дрехи.

— Отиваш в шапкарски магазин, Томас.

Денят беше приятен за разходка в града и Томас остана доволен, че може да излезе от къщата, която вече не приличаше на дома от момчешките му години. С изключение на апартамента на майка му, съпругата му беше променила напълно къщата, и горния, и долния етаж, дори кабинета му, докато той беше по работа в Галвестън. Почти всичко в слънчевата къща от детството му с бели корнизи, сини стени, кремави канапета и столове, копринени завеси в зелени пастелни тонове бе заменено с мрачните цветове от викторианската ера. Дори имената им — „кърваво бургундско“, „зелен мъх“, „пепел от рози“, „сенчесто сиво“, „есенно кафяво“ — потискаха Томас. Масивни, натруфени мебели, тъмно дърво, прекалено много витражи, стени, покрити с дамаски, плътни тъкани, украсени с пискюли, ширити, набори и мъниста бяха заменили изтънчените, светли и много по-елегантни мебели на майка му.

— Къщата прилича на тъп музей — оплака се Томас на Арман, когато декораторът приключи работа.

— Приятелю, жена ти поиска да е така — отвърна Арман.

Бяха минали почти двайсет и седем години, откакто къщата бе обзавеждана, а Томас не искаше да разбутва гнездото на осите, като откаже на Присила „да промени някои неща“.

— Да прави каквото иска, Томас, не мисли за мен — бе отвърнала майка му, когато я попита за разрешение. — Вие ще живеете тук дълго след като мен ме няма.

Думите й го натъжиха и той не успя да се отърси от това чувство. Майка му беше на шейсет и седем. Всеки ден усещаше липсата на баща си. Джереми и Анри се опитваха да го заместят, но и те остаряваха. Колко ли щеше да му е мъчно, когато си отидат. Той си имаше приятели — Джереми младши, Стивън и Арман, а най-хубавото бе, че имаше децата си, разбира се, но любимата му дъщеря скоро щеше да се омъжи, а след време и Върнън и Дейвид щяха да напуснат дома и той щеше да остане сам с Присила.

Притиснат от тези мисли, той влезе в малката сграда, в която бе изпратен, наречена просто „Шапкарски магазин“. Магазинът не съществуваше отдавна. Онова, което знаеше за него, бе чувал от Арман, който сега управляваше универсалния магазин. Шапкарският му беше конкуренция за шапките, но Арман махваше пренебрежително с ръка, сякаш се опитваше да перне досадна муха.

— Има предостатъчно бизнес за всички, а мисис Частейн предлага модели, каквито аз нямам. Жената е вдовица от войната. Съпругът й е бил убит при Манасас. Няма деца. Очарователна жена. Желая й много успех.

Сребърно звънче оповести, че влиза. Томас едва бе усетил приятния аромат и женствеността на обзавеждането, когато иззад дантелените пердета в дъното на магазина се показа жена.

— Добър ден, сър. Какво ще обичате?

Говореше с дълбок контраалт. Гласът й бе най-красивият, който някога бе чувал. Томас не можа да повярва, когато усети, че целият настръхва.

— Ъъъ, мисис Частейн.

— Да.

— Аз съм… Томас Толивър и… изпратиха ме да взема нещо за съпругата ми.

Жената се усмихна. Томас усети напрежение под сърцето.

— Знам кой сте, мистър Толивър. — Тя бръкна под щанда и извади малко пакетче. — Това е за вас. Вече е платено. Дано дъщеря ви го хареса.

— Ами аз… сигурен съм, че много ще се зарадва. — Не можеше да проумее какво му става. Разговаряше свободно с най-богатите и влиятелни, известни и ерудирани хора, както и с други с печална слава, а ето че плетеше език в присъствието на собственичка на шапкарски магазин, която нямаше никакво значение за света, освен да бодне някое перо на шапките си.

— Искате ли да видите какво жена ви е купила за дъщеря ви? Доколкото разбрах, тя иска да е изненада.

— Така каза. Да, много бих искал да го видя.

— Тогава ще ви покажа.

Тя постави пакета на щанда и с плавни, сръчни движения развърза панделката.

— Какво ще кажете? — попита и вдигна розетките в зелено и златно, които съпругата му беше описала.

Томас огледа внимателно изящния дизайн.

— Същият цвят като очите на дъщеря ми.

— Лешников, поне така ми казаха.

— Точно така, лешник.

— Не са чисто зелени като вашите.

— Не, не са. Нейните са с особен цвят.

— Разбрах, че е червенокоса.

— Да, като майка ми.

— Този цвят ще подчертае прекрасно червената й коса.

Томас си каза, че трябва да й подаде панделката, да я остави да я опакова отново.

— Как… как се прави? — попита той.

Жената пое творението си.

— Ето така — рече тя и му показа с движения. — Тази панделка придържа косата назад и обрамчва лицето. На дъщеря ви ще й стои прекрасно. Да я опаковам ли отново?

— Да, благодаря.

Томас наблюдаваше как се движат ръцете й, костната им структура бе фина като костен порцелан. Все още носеше златна халка на пръста си. Подаде му пакета.

— Заповядайте — рече тя с усмивка, която накара сърцето му да потръпне. — Нямам търпение да видя снимка на дъщеря ви с изненадата на светските страници в неделния вестник.

— Имам по-добра идея — въодушеви се Томас. — Защо не дойдете на празненството на дъщеря ми, тъкмо лично ще видите произведението си. Ще се състои утре вечер в седем. Сигурен съм, че дъщеря ми много ще се зарадва, пък и ще има възможност да ви благодари лично.

— Много мило, но… какво ще каже мисис Толивър?

— Майка ми ли?

— Не. Съпругата ви.

— А, и тя ще ви се зарадва.

— Ще ми позволите ли да обмисля поканата ви, мистър Толивър?

— Да, разбира се. — Томас посегна към опакования пакет. — Между другото, казвам се Томас.

Тя подаде ръка.

— Джаклин — представи се жената.

Той стисна нежно пръстите й.

— Джаклин. Моля ви, помислете сериозно над поканата.

— Може би. Довиждане… Томас.

Той докосна шапката си.

— До утре вечер, надявам се.