Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (94)

93.

Томас трепна, когато прочете името на подателя. Присила Удуърд Толивър. Писмото беше адресирано до него, не до Върнън. Беше се прибрал след тежък ден и както бе изморен, не му трябваше нов повод за яд. Какво ли искаше Присила? Още пари ли?

Отнесе плика в кабинета си, за да си налее чаша скоч с вода, преди да го отвори. По дяволите, хората, които си мислиш, че познаваш, умело те заблуждават и разочароват. Днес бе ходил при съседите си плантатори, за да им представи препоръчителния план на американския департамент по селско стопанство за намаляване щетите, нанесени от хоботника. За да се контролира броят на вредителите, трябваше да изгорят памуковите стебла незабавно след прибирането на реколтата и да разорат дълбоко земята, за да не позволят на бръмбара да презимува, но успехът зависеше от усилията на цялата общност. Хоботникът можеше да се пренесе в съседната плантация, така че, ако искаха планът да има успех и реколтата да бъде защитена, всеки фермер трябваше да предприеме мерките по едно и също време.

Томас остана шокиран от нежеланието на съседите си да участват. Джейкъб Ледбетър, собственик на „Феър Ейкърс“, плантацията между „Съмърсет“ и парцела на Толивър покрай река Сабин, се възмути.

— Всички пожари по едно и също време ще бъдат опасни за домовете и добитъка ни, ако вятърът задуха в нежеланата посока.

Джейкъб беше прав, но какъв друг избор имаха, ако догодина останат без реколта.

Другият му съсед, Карл Лонг, северняк от Минесота, който след войната на практика бе откраднал плантацията от дългогодишния приятел на семейство Толивър Пол Уилсън, дори се опита да го изнудва. Томас отпи огнена глътка скоч, за да отмие киселия вкус от предложението на Карл.

— Слушай сега, Томас. Купи плантацията ми и ако искаш, изгори всичко, все ми е тая. В проливен случай няма да се разберем. Не разполагам с достатъчно хора за онова, което предлагаш.

Томас гореше от желание да купи земята на Лонг, а също и „Феър Ейкърс“, но нито плантациите се продаваха, нито той имаше пари, за да ги купи. Беше обърнал гръб и на двамата. Майната му на Карл Лонг, но се налагаше да запази добри отношения с Джейкъб Ледбетър, ако решеше да гори полята на „Съмърсет“. Откакто се бяха заселили, семейство Ледбетър бяха позволявали на семейство Толивър да минават през имота им, за да отидат в парцела, който имаха на река Сабин. Там се намираха докът и фабриката за почистване на памук. Джейкъб можеше да затвори пътя, ако съседът му решеше да запази плантацията си за сметка на неговата.

Нямаше по-дървени глави от фермерските. Томас помнеше как преди войната баща му ги молеше, обясняваше, заплашваше ги с отцепването, но нито един собственик на земя не го послуша. Сега също не слушаха, макар да знаеха какъв ще бъде резултатът. Плантаторите бяха заровили глави в пясъка, сякаш не разбираха, че прехраната им е по-застрашена от мексиканския хоботник, отколкото от съюзническата армия. И отново, вероятно напразно, единственият път за семейство Толивър бе да се обърнат към тексаското законодателство, което да определи дати за изгаряне на памуковите стебла и царевичака.

Томас разкъса плика и извади една-единствена страница. В къщата цареше тишина. Същия следобед Джаклин и майка му бяха на сбирка на читателския клуб и оставаха за чай.

„Томас — пишеше Присила, — трябва да те видя час по-скоро. Много е важно. Може ли да те очаквам в неделя? Наистина е важно. Моля те, отговори ми с телеграма. Трябва да дойдеш, Томас. Времето е от съществено значение. Очаквам те.“

Томас сгъна замислено писмото. Неделя. След три дена. Не беше виждал Присила, откакто я настани в Хюстън преди осем години. Макар да бе поканена, тя не дойде на сватбата на сина си. Томас никога не питаше за нея, а пък Върнън никога не казваше нищо. Двамата с Дарла редовно ходеха в Хюстън, за да посетят майка му и баща й. Колкото и да беше странно, Присила и Барни Хенли се бяха сприятелили и вечер играеха карти. Върнън и съпругата му прекарваха приятно в Хюстън и не се оплакваха, че се налага да пътуват дотам.

Джаклин щеше да го накара да отиде. Никога нямаше да го каже направо, но според нея той бе длъжен да откликне на молбата на Присила. Отчасти и той беше виновен за разпадането на брака им, а бившата му съпруга не бе поискала абсолютно нищо през изминалите осем години. Съобразяваше се с условията на развода и незабелязано бе изчезнала от живота му.

Томас бе завладян от лошо предчувствие. Какво ли искаше Присила от него? Защо се беше разбързала толкова? Той изпитваше ужас от срещата с нея. Беше сигурен, че времето не е било благосклонно към нея, и се чувстваше виновен за тежката му ръка. Въпреки това не би заменил изминалите осем години, в които бе отдал обичта си на Джаклин, дори за най-чистата съвест на света. Обикваше съпругата си все повече и повече и на петдесет и девет съжаляваше единствено, че годините, които му оставаха с нея, бързо намаляват.

Звънна за слуга. Отзова се Саси и момичето му напомни колко бързо бяха отлетели годините и колко бързо продължаваха да летят. Саси вече беше на деветнайсет, сгодена и следващата година щеше да се жени. Та нали довчера щъкаше около майка си Ейми, тогава в началото на двайсетте.

— Саси, когато жена ми се върне, би ли я уведомила, че отивам до телеграфа — каза Томас.

Присила беше облечена в най-красивите си дрехи, но вече доста старомодни. Томас не обръщаше особено внимание на дамската мода, но дори той знаеше, че твърдите обръчи на полите са заменени с плисета, благодарение на мислещи жени като Типи. Присила го посрещна със студена усмивка и още по-студена ръка. Не изглеждаше добре и беше свалила килограмите, които Върнън бе споменал, че е натрупала.

— Чаша чай, Томас? — предложи тя и седна в мрачната си дневна на масата, подредена за следобеден чай, като го покани с жест.

— Не, благодаря.

— Тогава скоч с вода? — посочи Присила към шкафа, също както едно време, когато той се прибираше и си наливаше чашка преди вечеря.

Фамилиарният жест докосна позабравена струна.

— Ще си налея — съгласи се той.

Настани се в малката стая с кристална чаша в ръка, а тя с чашка от костен порцелан.

— Защо настоя да ме видиш, Присила? Смятам да се кача на късния влак за Хаубъткър.

Устните й потрепериха.

— Не съм и очаквала да останеш, Томас, само да дойдеш.

— Ето ме. Казвай какво искаш.

Тя се пресегна назад към библиотеката и извади кожено томче, твърде тежко за ръката й.

— Вземи — подаде му го тя. — Подарък за Върнън… подарък преди края.

Томас го пое и погледна златните букви. „Семейство Толивър: Семейна история от 1836 г.“ Стрелна я изненадано с поглед.

— Значи си я написала?

— Така времето ми мина по-бързо. Дано Върнън я запази, поне от приличие. Искам да знае откъде са корените му. Заглавието не е точно. Историческите факти стигат до самото начало на семейства Толивър и Уиндъм в Англия.

— Как успя да завършиш материала? Откъде намери всичко това?

— Освен от дневниците на майка ти ли?

Томас усети как лицето му пламва. Тя не бе подхвърлила забележката злобно.

— Не питах това, Присила — уточни той.

— Знам — отвърна тя по-меко. — Използвах историческия и генеалогичния регистър на Ню Ингланд. Там работят генеалози, които се свързват с различни източници тук и в чужбина за сведения и документи от различни места, като църковни регистри, архиви и надгробни камъни. Фотографиите са събрани от вестници и от албумите на семейства Дюмонт и Уоруик, които бяха така любезни да се разделят с тях, и разбира се, от майка ти.

— Тя ще остане силно впечатлена — каза Томас с дрезгав глас. Книгата бе умело съчетание от семейна генеалогия, карти, рисунки, анекдоти, история и факти, красиво подвързана. Сигурно са й били необходими няколко години, докато събере материалите и ги подреди. Той прокара с възхищение ръка по корицата. — Навярно си вложила всичките си пари.

Тя махна с ръка към стаята, която беше придобила износен вид с годините.

— Парите са без значение. Както сам виждаш, не харча много. В родословното дърво е оставено място за допълнения. Скоро ще се добави и ново име към дървото на семейство Толивър.

— Да — прочисти гърло Томас. — Дарла ще ражда следващия месец.

— Джереми III и Ейбъл също ще стават горди бащи, нали така?

— И те. Ако децата са синове, бащите се надяват момчетата да създадат същото здраво приятелство, с което са израснали те.

Присила се замисли. Томас разбра, че си припомня дните, когато бе свидетелка на специалното приятелство, което синът й имаше с потомците на тези семейства.

— Върнън, Джереми III и Ейбъл имаха невероятна връзка — съгласи се тя. — Дано и следващото поколение момчета бъдат благословени.

— Заради книгата ли ме накара да дойда, Присила? Ако е така, благодаря ти. Ще се отнасям към нея с огромно внимание. Сега трябва да вървя.

Той отмести стола си назад, но тя вдигна ръка, за да го спре.

— Има и още нещо, Томас. Повиках те главно, защото искам да ти кажа нещо.

Правилно беше заподозрял, че ще има и още.

— Казвай.

— Става въпрос за Реджайна, дъщеря ти.