Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (56)

55.

Случаят с Езекил беше повратен момент в живота на Сайлъс. Тогава за пръв път прие негъра като човешко същество, а робите му придобиха индивидуалност. Опита се да се съпротивлява на новите усещания, но сякаш силна ръка го бе стиснала за брадичката и го насилваше да погледне с нови очи на робството, да го види такова, каквото е в действителност. С прости думи, това бе система, одобрена от закона, която принуждаваше една група хора да работят за друга, без да им се плаща за труда. Когато осъзна истината, Сайлъс разбра, че греши.

Така да бъде, беше си казал той. „Съмърсет“ не може да просъществува без робския труд, но „Съмърсет“ трябва да просъществува. Скоро след това накара Джаспър, надзирателя си, да информира робите, че не иска да се обръщат към него с „господарю“, а по име. Те решаваха дали да е малкото име, или фамилията. Явно бяха постигнали единодушно решение, защото от този ден насетне всички роби се обръщаха към него с мистър Сайлъс, избор, който му достави удоволствие, тъй като в него имаше повече добро чувство, отколкото в официалното „мистър Толивър“.

Той започна да въвежда дребни промени в плантацията. Като награда за верността и упорития им труд, Сайлъс даде на най-усърдните работници по четири хиляди квадратни метра земя, за да отглеждат свой памук. Когато дойдеше времето да се претегли добивът, на тях им се плащаше, като се изваждаше сумата, която дължаха на Сайлъс за семе и като минимален наем за използването на животните и машините. Сайлъс беше безупречно точен в отношенията си с тях и с течение на времето разбра какви са предимствата, освен че успокои съвестта си. Тези роби имаха нов статут сред своите, работеха по-усърдно за господаря и по всичко личеше, че ако бъдат освободени, няма да си тръгнат. А и къде щяха да отидат? Къде щяха да намерят работа? Кой щеше да им осигури храна, жилище, лекар и дрехи, както тук? Мистър Сайлъс бе свестен и добър. На него можеше да се има доверие, че няма да ги стъпче.

Сайлъс разбра за всичко това от надзирателите си и управителя и въведе нови промени. Изслушваше работниците, вместо да ги наказва. Съпрузите имаха право да останат с жените си през последните дни от бременността им, а жените работеха по-малко време от мъжете. Сайлъс махна коритата, в които хранеха малките деца в общия двор. Синовете и дъщерите на робите му не бяха прасета. Поръча на дърводобивна фирма „Уоруик“ да направи дълги маси с пейки, на които децата да се хранят, при това с нормални прибори. Бяха взети допълнителни мерки за безопасност, здраве и хигиена. Бяха построени тоалетни. Бараките на робите се поддържаха чисти. Широкополи сламени шапки бяха поръчани, за да заменят мокрите кърпи, които охлаждаха главите на робите под жаркото слънце, раздадени бяха ръкавици, за да защитят ръцете на онези, които работеха с брадви, триони и машини. Беше отделено място за гробище на робите, високо над нивото на водата. Ограда от ковано желязо, скрита под червена пираканта, ограждаше мястото, гробовете се отбелязваха с кръстове, на които бяха написани имената на мъртвите и датите им на раждане и смърт.

Сайлъс охлаби юздите на робите, но не и хватката си. Продуктивността на „Съмърсет“ бе най-голямата му грижа. Годината напредваше и стана ясно, че губернатор Сам Хюстън ще изгуби битката с тексаските отцепници. Поддръжниците на тази гледна точка — Сайлъс беше един от тях, — че Съединените щати могат да продължат напред без Тексас, докато Тексас не можеше без Съединените щати — бяха освиркани от късогледите луди глави, които предпочитаха да разрешават възникналите проблеми с прибързани и необмислени действия.

През октомври 1860 година Сайлъс бе готов да приеме идеята на Джесика да даде възможност на робите да обработват земята като арендатори — това бе единственият начин да оцелеят след премахването на робството. Този план представи на Томас. За да осигури работна ръка, на която може да се разчита, обясни Сайлъс на сина си, който не пропускаше нито една негова дума, трябваше да даде на бившите роби мотив да останат в „Съмърсет“. На всички глави на семейства смяташе да предложи да наемат парче земя, като продължи да им осигурява дом, храна и защита, семена за посев, машини и животни, за да обработват земята. След като приберат реколтата и я отнесат на пазара, Сайлъс щеше да даде на някогашните си роби половината от продажната цена за реколтата им, след като приспадне цената на онова, което бяха използвали през годината.

Планът имаше и недостатъци. Очевидното, разбира се, беше, че печалбата на „Съмърсет“ ще се дели.

— Майка ти го нарича „споделяне“ на приходите — обясни Сайлъс на Томас и устните му се извиха в крива усмивка. Производството на памук — изцяло зависимо от капризите на майката природа и всякакви бедствия, които можеха да го съсипят — зависеше от ръката, която обработваше земята, а когато не бяха заплашени от камшик, нямаше гаранция, че наемателите ще работят необходимите часове, за да накарат земята да им се отблагодари. Притегателната сила на Севера — обещанието за работа, за по-лесен живот и по-добри условия, по-голямото уважение, засвидетелствано към членовете на черната раса — несъмнено щеше да привлече мнозина. Имаше опасност слабите години да обезкуражат работника. Той можеше да си тръгне по всяко време и да остави реколтата на полето да гние.

Ако обаче „Съмърсет“ издържеше, докато нацията и пазарите отново се стабилизират и приходите станат сравнително добри, плантацията щеше да процъфти отново. С течение на времето нови машини щяха да облекчат проблема с колебливите работници и недостига на работна ръка и — стига късметът да му се усмихнеше — може би щяха да спечелят достатъчно пари, за да купят съседните плантации, които според Сайлъс щяха да банкрутират в мига, в който робите получеха свободата си.

Такива бяха тревогите и надеждите за бъдещето. За да подготви Томас за неизбежното, Сайлъс му разкри, че е решил да увеличи броя на семействата роби, на които да предложи земя, за да отглеждат памук. На любимците си, които вече се бяха доказали, щеше да даде още. Надяваше се към края на войната да разполага с работна сила от свободни роби, които предпочитат да приемат наема на земя при господар, на когото имат доверие, вместо да поемат към нови земи и работодатели, които не познават.

— Те обаче няма да знаят какво си намислил, докато подходящият момент не настъпи — отбеляза Томас.

— Така е. Искам първо да вкусят какво е да ти плащат за труда, вместо цялата печалба да отива в ръцете на собственика. Това е добра подготовка за времето, когато ще получат възможността да наемат земята, която са обработвали като роби.

— Кога възнамеряваш да въведеш тези промени?

— Веднага, още днес — заяви Сайлъс. Той разгърна навит на руло свитък и го показа на Томас. Беше карта на „Съмърсет“, разделена на парцели е имена. — Прегледай я и ми кажи дали си съгласен с разделението на земята и дали одобряваш семействата, които съм избрал като най-подходящи за изпълнението на плана.

Томас разгледа картата и кимна одобрително.

— И аз бих избрал същите. Виждам, че си отделил за синовете на Джаспър по четири хиляди квадрата на всеки.

— Трябва да ги задържим при нас, когато настъпи моментът, а знам със сигурност, че Джаспър предпочита момчетата му да си останат у дома. Първо ще отидем при него и ще му съобщим добрата новина. Какво мислиш за плана, сине?

— Забележителен е и е единственият шанс на „Съмърсет“ да оцелее, ако онова, което предвиждаш, наистина се случи. — Томас нави картата и я подаде на баща си. — Имам само един въпрос, татко. Наемателите ще имат ли шанс да купят земята, която им е дадена да обработват?

— Не и докато съм жив — отсече Сайлъс, — и се надявам това да не стане и докато ти си жив. В договора, който ще подпишем, ще напиша ясно, че не им се предлага подобна възможност. Когато може да си позволи да купи земята, наемателят ще има право да си купи животни и машини, всичко, от което има нужда, за да я обработва, вместо да ги наема от мен. Докато съм жив, единствено хора от семейство Толивър ще притежават земята на „Съмърсет“.

— И докато аз съм жив, татко — обеща Томас. — Имаш думата ми.

Сайлъс усети как стомахът му се свива, когато чу тези думи да излизат от устата на сина му.

— Да вървим сине.

Джаспър изпадна във възторг, когато Сайлъс го попита дали иска още земя, за да засади памук.

— За мен ли ще бъдат?

— Ще ги обработваш като твои, за да изкараш повече пари — обясни Сайлъс.

Усмивката на Джаспър стана по-широка. Той бе баща на две момчета и едно момиче. Петюния беше най-голямата му дъщеря и беше любимка на Джесика. Седемнайсетгодишното момиче бе родило дъщеричка Ейми, сега на четири. Съпругът й се беше удавил, когато лодката му се преобърна в близкото езеро по време на риболов.

— Мистър Сайлъс, единствено мога да кажа „да“ — отвърна Джаспър. — Сполай ви, сър. Вий сте най-щедрият господар на света.

— И още нещо — продължи Сайлъс. — Поговори с жена си, ако сте съгласни и Петюния няма нищо против, двамата с мис Джесика бихме искали тя да дойде с дъщеря си да живее при нас. Както знаеш, Мади почина наскоро и мис Джесика е убедена, че Петюния ще бъде чудесна икономка, а и присъствието на малката в къщата ще ни радва.

— Тя направо ще фръкне от радост, когат й кажа, мистър Сайлъс. Ама много сте добър с нас.

Сайлъс и Томас яхнаха конете и потеглиха към останалите „най-работливи“, за да им съобщят за новите парчета земя. Сайлъс погледна Джаспър от седлото. Колко години бяха минали, откакто Джесика, смелата му жена, се бе опълчила на баща си и бе спасила Джаспър от зла съдба. Чернокожият се беше отплатил с вярност, преданост и отлична служба за семейството й. Бе готов да даде и живота си за нея. Беше добър приятел на Джошуа, наставник на Томас и мъдър посредник между Сайлъс и робите му. Беше добър човек, който заслужаваше свободата си, но според новия план Джаспър щеше да изживее живота си, без да усети кой знае каква промяна, докато за Сайлъс щеше да е много по-различно, и той се надяваше робът да не забележи. За разлика от преди чернокожият и господарят щяха да попаднат в едни окови, да станат равноправни партньори в опазването на „Съмърсет“.