Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (38)

37.

Обядът им заедно като семейство бе не по-малко удоволствие от нощта, която прекараха заедно. Джошуа пристъпи срамежливо към Джесика, когато баща му го заведе в стаята й, преди да слязат в трапезарията.

— Татко каза, че си ми майка.

Джесика пое ръцете му в своите. Гласът й прозвуча тихо и нежно.

— Това не означава, че не можем да бъдем добри приятели.

— И татко твърди същото, но първо искам да ми бъдеш майка. Нямам нищо против, че ще ми казваш какво да правя. Приятелите ми разправят, че майките им казвали какво да правят, защото ги обичали.

— Самата истина — потвърди Джесика.

— Нали ще ми четеш, както досега?

— Докато не те науча сам да четеш. Тогава ти ще ми четеш.

Джошуа вдигна поглед към високия си баща.

— Нали вече може да я прегърна?

— Според мен няма да се счупи — каза Сайлъс и намигна тайно на Джесика. Тя не обърна внимание на намека и се наслади на прегръдката на малките ръце, обвили врата й. Как се случи това чудо да стане съпруга на красивия мъж до нея и майка на обичливото дете, което бе обикнала истински? Разумът я възпираше да се радва на това замайващо щастие, което се градеше на несигурните основи на брака й, но поне за момента щеше да послуша съвета на Сайлъс и да не пита какво се беше случило — какво ставаше — между тях. Чувстваше се желана, знаеше, че някой има нужда от нея. Щеше да се порадва на това ново, невероятно усещане, докато съществуваше.

Бъбреха весело, докато слизаха шумно по стълбите, хванати за ръце, и влязоха в трапезарията като нормални родители с детето между тях. Избраха маса до семейството от кервана — Лоримър и Стефани Дейвис и сина им Джейк. Също като семейство Толивър, те бяха облечени като богати хора, а жената бе една от малкото съпруги на робовладелци, които бяха започнали да се сприятеляват с Джесика. С изключение на любопитството към новите отношения между Джесика и Сайлъс (спътниците им знаеха, че макар двамата да живееха разделени досега, бяха спали в една стая), семейство Дейвис ги посрещнаха като едни от тях — родители на синове, които си бяха поиграли добре заедно.

Джесика бе решила да изчака, докато Сайлъс реши да тръгне за бивака на кервана и едва тогава да му съобщи за сватбата на Лети. Не искаше нито секунда от времето им да бъде помрачено.

Моментът настъпи твърде скоро. Оставиха Джошуа и Типи да поспят. Единственият й бял дроб трудно издържаше на влагата в Ню Орлиънс. Сайлъс се беше сбогувал със сина си, когато го сложи да си легне. Джесика го изпрати на двора, където конят чакаше оседлан. Като истински съпрузи, двамата споделиха плановете си. Сайлъс щеше да се върне след ден за тържеството по случай рождения ден на Джошуа. Щеше да дойде с каруцата, последвана от още една, пълна с деца за празненството и да я остави за продажба. Вече бе намерил потенциален купувач, готов да му плати добра цена. Джесика щеше да организира с помощта на хотелския персонал обяда за рождения ден, а и бе приела предложението на Анри за разходка из Ню Орлиънс. Французинът искаше да им покаже магазина на баща си и почти завършения хотел „Сейнт Чарлс“, за който се говореше, че е най-големият в Съединените щати. Джошуа бе много развълнуван, че ще се повози на трамвай с приятеля си Джейк.

— Сайлъс, трябва да ти кажа нещо — реши се Джесика.

— Дано нищо не помрачи илюзията ми, че си щастлива.

— Не става дума за моето щастие, а за твоето. Брат ти и Лети са се оженили. Мама ми писа в писмото си.

Джесика притаи дъх. Следващите няколко секунди щяха да разкрият дали той все още обича Лети и скърби, че я е изгубил. Тя често се беше питала дали Сайлъс няма да се върне за Лети, ако тя все още е неомъжена, след като изпълни условията на договора и двамата се разведат.

— Нима? — подхвърли той незаинтересовано и спести на Джесика двата дена агония, през които тя щеше да се пита дали съпругът й не се изяжда от мъка. Пое ръцете й и ги целуна. — Пожелавам всичко най-добро на брат ми и съпругата му и се надявам различията между тях да се изгладят не по-зле от нашите.

Не каза нищо повече и лицето му си остана спокойно, когато й се усмихна, докосна шапката си и потегли. Джесика отпусна едната си ръка върху другата с надеждата да запази топлината от докосването му. Сайлъс сигурно го болеше, каза си тя, и сигурно се чувстваше предаден и натъжен, че се е получило така. Лети се бе откъснала от него завинаги, но пък тя беше тук, поне докато Сайлъс не изпълнеше условията на договора с баща й.

Сайлъс се радваше, че е сам и на много километри от лагера. Имаше нужда да остане сам, а също и от време да свикне с шока и последвалото го чувство. Значи Лети бе решила да се омъжи за Морис. Щом си представи красивата си, страстна и темпераментна бивша годеница, омъжена за брат му, който освен да цитира Библията не можеше да върже и две приказки, усети ужасна болка. Беше поразен. Кой беше споменал нещо за съвкупление с катър? Мили боже, къде й е бил умът на Лети, та да се омъжи за Морис?

Докато копитата на коня му чаткаха по пътя, Сайлъс осъзна нещо. То разсея тъгата за съдбата на Лети и чувството на вина за онова, което бе сторил. Бившата му годеница е знаела много добре какво прави, когато е приела предложението на Морис. Бе пожертвала красотата и тялото си заради тъпака, но бе спечелила „Куинскраун“, имение, което открай време обичаше. Сайлъс помнеше как се вълнуваше тя, че ще живее цяла година в имението, преди да заминат за Тексас. Дори тогава го бе проболо подозрението, че когато дойде време за тръгване, въпреки уверенията й, че е готова за приключения, нямаше да има никакво желание да изостави лукса и удобствата. Лети грейваше всеки път, когато я настаняваха в някоя от стаите на „Куинскраун“, и изглеждаше така, сякаш е попаднала на мястото си. „Куинскраун“ беше утешителната й награда, а Морис, когото харесваше, бе нелош заместител на отхвърлилия я мъж.

Майка му пък се беше сдобила със снахата, която мислеше, че е изгубила. Щеше да има внуци, които да прегръща и обожава. С изключение на една малка подробност, животът и бъдещето на момичето и семейството, което той остави, щеше да продължи по план.

Когато стигна в лагера, болката му бе потушена, ала чувството за вина продължаваше да го притиска. Мислеше за Джесика. Прииска му се да обърне коня и да се върне при нея, да я прегърне и увери, че бившата му възлюбена е била просто глава в започната от него книга, но върната недочетена на рафта. Той нямаше никакво намерение да посегне отново към нея. Старият му живот беше зад гърба, както и всички в него. Съмняваше се, че някога ще се върне в Южна Каролина, дори за да види майка си, която сега щеше да насочи цялото си внимание и обич към Морис, Лети и техните деца. По-малкият й син и внучето щяха да се превърнат в спомен, който само от време на време да посещава мислите й.

Джесика беше част от бъдещето му, каквото и да му готвеше то. Неизбежната сянка на робството бе надвиснала над щастието им заедно. Не биваше да допуска тя да развали сина му — техния син, а също и бъдещите им деца — с начина си на мислене. Робският труд беше особено важен, ако искаше да осъществи мечтата за „Съмърсет“, и той нямаше да позволи на съпругата си да му попречи да възпита наследниците им в убеждението, че начинът им на живот и опазването на наследството им зависят от него.

Когато Сайлъс слагаше Джошуа да поспи следобед, момчето го попита дали ще доведе Джозая, Ливай и Самюъл на рождения му ден. Те до един бяха синове на роби, към които той се отнасяше по същия начин като към Джейк Дейвис. Когато му обясни, че това не е възможно, синът му попита защо.

— Празненството е организирано за теб и приятелите ти — обясни Сайлъс. — Джозая, Ливай и Самюъл са негри.

— Защо като са негри да не могат да ми бъдат приятели? — учуди се Джошуа.

Беше много малък, за да разбере. Когато като момче играеше с децата на робите, и Сайлъс ги приемаше за приятели. Но по-късно под естественото въздействие на институцията, която го беше възпитала, той научи и прие разликата в положението им. Не се наложи да бъде специално обучаван, но тогава нямаше Джесика Уиндъм Толивър, която да шепне противоречивите си възгледи.

Засега обаче не си струваше да мисли над проблемите, които щяха да възникнат в бъдеще между него и Джесика и неминуемо щяха да окажат влияние върху брака им. По-добре да е благодарен, че препятствието, което очакваше, вече не съществува. Засега поне му беше достатъчно, че момичето, за което се беше оженил и което разцъфна в жена пред очите му, не го мразеше.