Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (34)

33.

Загрижените преселници се събраха, за да чуят какво ще каже лекарят. Джереми помоли хората да се отдръпнат от обърната кофа, на която щеше да седне Джесика за прегледа. Доктор Фонтено нареди превръзката да бъде махната извън задушната каруца, за да има повече място да работи и от страх топлината да не предизвика ново кървене.

Единствено Сайлъс, стиснал в ръка ветрило, за да пропъжда мухите и комарите, а също Джереми и Анри Дюмонт, който внезапно се бе превърнал в един от тях, останаха да чуят преценката на доктора за раната. Лекарят бе уведомен какви мерки е взел Томахок и споделяше увереността на разузнавача, че превръзка турникет ще затвори раната, без да се налага прилагането на по-драстични мерки.

— Вашият приятел индианец се оказва прав — каза доктор Фонтено с възхищение.

Джесика спокойно можеше да пътува, но той предложи да отложат тръгването с още ден-два, за да бъдат напълно сигурни.

— Дотогава — обясни той на Джесика — плътта ще се е събрала, стига превръзката да е стегната. Знам, че усещате главата си като в менгеме, мисис Толивър, но това е неизбежно зло преди разкъсаната кожа да заздравее.

— Не е чак толкова неприятно, колкото невъзможността да се изкъпя и да си сменя дрехите — оплака се Джесика и сведе поглед към изцапаната пола на памучната рокля. Чувстваше се още по-мърлява и неугледна в присъствието на Анри Дюмонт с безупречно чистите му градски дрехи. Французинът прояви деликатност и с нищо не показа, че е забелязал вида й. Когато ги запознаха, той се поклони над ръката й с галантността на придворен, на когото представят кралска особа.

Но всъщност спечели сърцето й, когато възкликна искрено при запознанството с Типи:

— Вие сте прелестно създание! Как сте, дете мое? Моля ви кажете ми веднага кой е създал великолепната рокля, с която сте облечена.

— Аз, господине — отвърна Типи с реверанс и усмивка, която озари цялото й лице. — Много мило, че забелязахте.

— Мило ли? Та всеки би забелязал.

— Типи е виртуоз с иглата и конеца, да не говорим, че е истински гений в измислянето на модел и ушиването му — уведоми го Джесика, впечатлена, че той е забелязал умелата изработка на семплата муселинова рокля на Типи.

— Нима? — ахна Анри и огледа чернокожата с огромен интерес.

Насъбралите се изръкопляскаха бурно, когато Джереми им предаде казаното от лекаря, а Джошуа се стрелна напред да прегърне Джесика.

— Позволете ми да ви преведа до „Уинторп“ по най-късия път — предложи Анри на Сайлъс, — защото там мадам ще бъде облекчена от поне едно от неудобствата. Познавам добре хотела. Във всяка стая има вана. Собствениците са дългогодишни клиенти на магазина на татко и лични приятели. Хенри и Жизел Морган. Те ще обсипят съпругата ви с внимание.

Джошуа обгърна свойски раменете на Джесика и също се включи в разговора.

— О, Джесика не е съпруга на татко. Тя ни е просто приятелка, нали така, Джесика?

Възцари се тежко мълчание. Сайлъс пое дълбоко дъх, Джереми забоде поглед в краката си, Типи вдигна очи към небето, а Анри и доктор Фонтено се спогледаха и веждите им се стрелнаха към средата на челото.

Джесика все още седеше. Тя разсея неловкото мълчание, като прегърна Джошуа и го привлече до себе си.

— Със сигурност съм твоя приятелка, малко войниче и ще остана такава завинаги — докосна го тя по носа. — Върви сега да събереш приятелите си и аз ще ви почета.

Сайлъс се зарадва на двата дена забавяне, преди да остави съпругата и сина си в „Уинторп“. Щеше да остане в лагера цяла седмица, да се отбива от време на време до хотела, за да се увери, че те са добре, а след шест дена възнамеряваше да потегли отново. Мрак обгърна душата му. Неописуемо облекчение щеше да е да знае, че синът му и Джесика са на безопасно място и няма да се сблъскат с ужасите, които ги дебнеха по пътя напред. Подробностите за адските мъчения на Джон Паркър и отвличането на внучката му караха всички глави на семейства в кервана да потръпват. Въпреки болката от раздялата, бе решил да не ги взема със себе си, макар че те щяха да му липсват болезнено. Освен че щеше да се чувства самотен, поемаше и риск, като ги оставяше. Беше създал връзка със сина си, която месеците на раздяла щяха да отслабят. Малкият ставаше на пет след три дена, а на тази възраст момчето се нуждаеше от баща. Джошуа беше нежно дете, привързваше се лесно, но дълбоко и се чувстваше ужасно, когато се откъснеше от новите си приятели. Лети все още му липсваше, както баба му и чичо му и той често питаше:

— Кога ще ги видим отново, татко?

Сайлъс не му беше казал, че възнамерява да го остави в Ню Орлиънс, и трепна, когато си представи болката на детето, щом научи, че ще остане, макар и с Джесика, неговата „приятелка“.

Джесика. Как успя това момиче да се вмъкне под кожата му? Как и защо една аболиционистка се беше влюбила в него, а и той в нея? Нима бе толкова непостоянен, та бе забравил болката, която му донесе раздялата с Лети, и сега страдаше заради друга — момиче, което почти не познаваше — защото щяха да минат месеци, може би година, преди да я види отново. Щяха ли времето и раздялата да излекуват Джесика от чувствата към него? Щеше ли тя да чете дневника си след време и да се пита как е било възможно да се влюби в него?

За кратко се замисли дали да не купи земя за плантация в Луизиана, но тук цените бяха високи, щеше да вземе по-малко декари, а той не желаеше да загърби идеята си за империя в Тексас, която бе на първо място в мислите му. Представата за необятната, ширнала се пред погледа му земя го тласкаше напред и той не биваше да обмисля жертви, които биха го отклонили от пътя.

Въпреки това си остана потиснат през двата дни преди да откара Джесика и Джошуа с нейната каруца до Ню Орлиънс. Заедно с Джереми обсъди с Анри и главите на многобройните семейства подготовката за предстоящото пътуване и през всичкото време стрелкаше Джесика с поглед. Тя се възстановяваше чудесно. През последната нощ, след като остана буден почти до зори, Сайлъс целуна Джошуа по главата. Бе разрешил на сина си да остане да спи навън, край огъня. Сайлъс изля пред него сърцето си в нощната тишина. „За твое добро, баща ти трябва да те остави, момчето ми, а също и твоята приятелка. Ще се върна, за да ви взема и да ви отведа у дома в «Съмърсет», но първо трябва да оставя на приятелката ти спомен, който да не й позволи да ме забрави.“

В деня на заминаването Джесика се остави на опитите на Типи да я изкъпе в каруцата, но не чу почти нищо от бъбренето на прислужницата. Жалко, че превръзката нямало да й позволи да си сложи боне, тъй като не можело да се направи почти нищо с косата й, докато не се измие, нареждаше Типи. Тя щяла да й направи мрежичка за коса и да изглади най-хубавата й всекидневна рокля, за да я облече в Ню Орлиънс. И наистина изплете красива лента за коса, която скриваше превръзката, идея, положила началото на модна тенденция. Типи нямаше търпение да чуе мнението на мистър Дюмонт — мосю Дюмонт — за лентата. Той бе силно впечатлен от шивашките й умения — бе му показала якето от еленска кожа, което уши като подарък за рождения ден на Джошуа.

Най-сетне Типи въздъхна примирено.

— Не чуваш и дума от онова, което казвам — оплака се тя, но знаеше за кого мисли господарката й. — Джеси, мистър Сайлъс има право да ви остави с Джошуа в Ню Орлиънс, така че се примири и престани да се тормозиш.

— Знам — съгласи се Джесика. — Голяма егоистка съм, щом съм готова да рискувам и твоя живот, и живота на Джошуа заради желанията си. Просто се страхувам, че Сайлъс ще… забрави за мен, докато сме разделени. Точно сега отношенията ни… има прогрес в отношенията ни.

Вчера, след като Сайлъс заяви, че смъртта й ще бъде загуба за него, Джесика се запита дали е чула правилно. След като я остави, тя се огледа за Типи, не й достигаше дъх от нетърпение да сподели с нея всяка казана дума, да преповтори и анализира тона на всичко изречено, да премисли израженията, нюансите, но неочакваният прилив на кръв в главата й, запулсирала при мисълта за възможността — прекрасната възможност — Сайлъс Толивър да я обича, я замая.

И потърси опора в каруцата, а Сайлъс доведе доктор Фонтено. Съпругът й бе изръмжал стреснато, след това я сграбчи за раменете и огледа загрижено лицето й, попита разтревожено дали не й е станало зле.

— Не, аз просто… изведнъж останах без дъх — бе отвърнала тя и се бе вгледала замаяно в уплашените зелени очи.

— Много добре знаеш — натърти Типи — какво трябва да направиш, ако искаш да останеш в мислите на мистър Сайлъс, докато го няма за един господ знае колко време.

— Нямам абсолютно никаква представа. Ти как мислиш?

Типи наклони глава на една страна и очите й блеснаха многозначително.

— О, Типи, не мога да направя подобно нещо — изчерви се Джесика. — Аз… дори не знам как да подходя и какво да направя. Нямам опит с подобни неща.

— Просто си припомни как майка ти убеждава баща ти да направи почти всичко, което пожелае, и ще ти дойде отвътре.

— Страх ме е Сайлъс да не ме отблъсне.

— Мен пък ме е повече страх да не пропуснеш шанса си — сряза я Типи. — Много победи са били изгубени от страх.

Когато Типи спомена страх, Джесика си каза, че приятелката й не се колебае да се извиси към царството, където се реят ангелите, и изпъна гръб. Типи, разбира се, беше права. По-добре да познаеш поражението, след като проявиш кураж, вместо да разчиташ на сигурното и да се таиш от страх.

Но да прелъсти Сайлъс? Та тя нямаше никакви умения в правенето на любов, как да се справи? Къде? Кога? Ами какво ще каже Джошуа, когато научи, че баща му и „приятелката му“ са съпрузи? Много победи са били изгубени от страх. Това бе самата истина, но още един факт също бе истина. Тя, Джесика Уиндъм Толивър, не беше страхливка.