Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (24)

23.

Нещо измъчваше Джереми. Сайлъс четеше в душата на приятеля си като добре позната книга. Единствено Джереми от целия род бе наследил чертите на патриарха на семейството, които напомняха за гръцки бог (Лети го наричаше Хелиос), и лицето на приятеля му — със златна кожа, изваяно и красиво, бе открито като слънчев ден, рядко помрачавано от облаци. Днес обаче нещо бе накарало облаците да се скупчат.

— Какво ти е, Джереми? — попита Сайлъс, когато приятелят му го последва до стаята му в „Куинскраун“. След вечеря семейството и прислугата си бяха легнали.

Помоли се наум Джереми да не е решил да ускори заминаването си, за да помогне на тексасците в революцията им. Преди време бе споменал нещо подобно.

— Кейлеб Мартин може да ти помогне да организираш и поведеш кервана не по-зле от мен — бе подхвърлил Джереми, — и ще се видим на мястото, където ще пресечем Ред Ривър.

Дядото на Джереми беше участвал в Американската революция преди шейсет години и докато беше жив, не позволи на децата и внуците си да забравят причините за войната с Англия. Идеята, че всеки гражданин има определени права по рождение в собствената си страна, им беше внушавана усърдно, най-вече на представителите на семейство Толивър, които дълбоко в сърцата си все още чувстваха привързаност към роялисткото си минало. Джереми не можеше да си намери място заради наглостта на мексиканското правителство да обложи с данък заселниците в Тексас, които нямаха свое представителство, и да налага неочаквана и доста спорна политика и закони с помощта на военна сила.

— Аз няма за кого друг да се грижа, освен за себе си — бе обяснил тогава. — Трябва да помогна на тексасците. Тази война е и наша.

Сайлъс бе използвал всички разумни доводи, за да убеди Джереми, че засега тексасците могат да минат и без опитната му ръка на стрелец. Много от записалите се в кервана му го бяха направили заради прочутия кураж на Джереми, заради трезвата му мисъл и изключителна интелигентност. По същата причина хората на Сайлъс разчитаха на него. Скандалът около брака му навярно бе очернил почтеността му, но не и лидерските му умения. Единодушното мнение бе, че ако някой е в състояние да ги заведе до Тексас, то това са Джереми Уоруик и Сайлъс Толивър. Нямаше обаче да е същото, ако един от двамата бъде заменен с Кейлеб Мартин, силен, непреклонен човек, но с непроверени възможности, който не разполагаше с жизненоважната информация, която Сайлъс и Джереми бяха събирали и разучавали повече от година. Какво щеше да стане, ако Сайлъс не можеше да води кервана през целия път?

Джереми бе признал, че е мислил единствено за себе си, когато се е поколебал дали да не покани Кейлеб на своето място, ала днес, толкова близо до датата на заминаване, Сайлъс се запита дали старото желание на приятеля му не го е завладяло отново.

— Извинявай за късния час, но Томахок пристигна преди малко и донесе най-ужасните новини, които можем да си представим — започна Джереми.

Томахок Лейси, индианец мускоги, чието племе живееше в Джорджия, бе един от двамата разузнавачи, които Джереми беше наел да му донасят сведения за Тексас. Когато единият се връщаше, другият поемаше на път, така че водачите на кервана научаваха предварително колкото е възможно повече за опасностите, които ги очакваха.

— Казвай — подкани го Сайлъс и го прие в малкия хол, където бе разтворил нова карта на бюрото си, първата топографска карта на Тексас, изготвена от някой си Гейл Бордън, топограф в колонията на Стивън Ф. Остин.

— Бригадите на Санта Ана са се разделили покрай Рио Гранде — започна Джереми и постави пръст върху рисунката на реката, която служеше като граница между Тексас и Мексико. — Според Томахок войниците са няколко хиляди, водят стотици каруци, карети, мулета, коне. Сигурно гледката е потресаваща. Той казва, че се канят да пресичат на различни места и по различно време през следващата седмица, за да се съберат от тексаската страна на Рио Гранде. Санта Ана лично води армията и ще пресече с батальона си на място, наречено Ларедо, на юг. Възнамерява да превземе Тексас и да потуши въстанието, както е направил с щатите сепаратисти в Мексико.

Сайлъс усети как по гърба му пробягва тръпка. Схвана какво се опитва да му каже Джереми, когато спомена „щатите сепаратисти“. Санта Ана нямаше намерение да проявява милост към колонистите от английски произход, както не бе проявил и към бунтовниците в мексиканските щати, противопоставили се на опита му да свали правителството и да се провъзгласи за диктатор на страната. По време на дългия път към Тексас той и армиите му бяха упражнявали терор из провинциите, откъснали се от управлението му, като бе горил селища, избивал добитък, изнасилвал жени и изклал всички бунтовници и семействата им, както и общностите, които все още не се бяха установили. Шепа оцелели бяха занесли новините за жестокостите му в Тексас и бяха предупредили жителите за повсеместното клане и на насилията, които ги очакваха, когато генерал Антонио Лопес де Санта Ана и мексиканската му армия пресекат Рио Гранде.

Сайлъс веднага се замисли за Джошуа и Джесика.

— Значи няма пленници, никаква милост за жените и децата?

— Така се говори. Всеки с оръжие и семейството му ще бъдат третирани като пирати, които не заслужават милост.

— Мамицата му! Как само ми се иска да го вържа за топките и да го опека на бавен огън — процеди ядно Сайлъс и веднага усети какви глупости говори. Като типичен представител на рода Толивър, той прокара пръсти през косата. — Какво ще правим сега? Поемаме, докато все още можем да хванем прилива, или ще се откажем? В такова пълноводие сме днес^[1], Джереми. Каруците ни са заредени. Ако отложим дори с месец, течението може да се обърне.

По устните на приятеля му затрепка усмивка.

— Ти и твоят Шекспир. Същата работа като Морис и Библията. — След тези думи стана по-сериозен. — Остави го ти пълноводието. Готов ли си да рискуваш живота на Джошуа и… на съпругата си?

— Новината ме кара да ти предложа нов маршрут, над който мислех от известно време — рече Сайлъс и обърна картата към Джереми.

Едно време си имаха любима маса в „Дивата гъска“, където проучваха карти и обсъждаха плановете си над чаши бира, но това беше преди безчестното поведение на Сайлъс да се превърне в основна тема в пивницата. Напоследък бяха започнали да се срещат в библиотеката на „Куинскраун“, което съвсем не беше най-подходящото място, тъй като Елизабет и Морис знаеха каква е причината двамата да се срещат.

— Ами ако се спуснем до Ню Орлиънс и прекосим река Сабин, за да влезем в Тексас — предложи Сайлъс. — Отклоняваме се от пътя, но предимството е, че там е по-лесно да се прекоси Мисисипи, в добавка ще имаме достъп до по-евтиния и по-удобен воден транспорт, какъвто липсва в град Шърв горе на север. В Ню Орлиънс има фериботи, саловете предлагат същата услуга и бизнесът им процъфтява.

Сайлъс посочи устието на реката на картата.

— Можем да прекосим Сабин тук, при естуара, и да тръгнем през блатата, през боровите гори на север, след това да завием на запад към нашите парцели. Ако прекосим там, където възнамерявахме — той посочи място по-нагоре на картата, — може да се натъкнем на армията на Санта Ана. Той се е отправил към източната част на територията, където са разположени най-големите селища.

— Като влезем в Тексас от юг, ако този луд е завзел територията, ще имаме най-голям шанс за отстъпление — прецени Джереми.

— Точно така.

— Харесва ми. Команчите няма да са чак такава заплаха.

— Трябва още утре вечер да свикаме събрание, за да информираме всички за промяната в маршрута и да ги уверим, че независимо от всичко заминаваме — предложи Сайлъс.

Джереми се обърна, за да си налее чаша бренди.

— Какво има? — попита Сайлъс и нави картата, докато приятелят му се настаняваше пред камината. — Все още ми се струваш… стреснат от новините.

— Не за себе си, Сайлъс, знаеш го много добре, не и заради хората, които са ни поверили съдбата си. Държим ги в течение за рисковете, които ще поемат, за цената, която може да им се наложи да платят, но има и други, които нямат представа за опасностите… които са напълно неподготвени да се справят с тях.

Сайлъс седна до него, също с чаша бренди в ръка.

— Говориш за Джесика, разбира се.

— Признавам. Изобщо нямам намерение да казвам на когото и да е какво да прави със съпругата си, но ми се струва, че трябва да научиш Джесика да се защитава, ако се наложи. Тя дори не знае как се зарежда оръжие и как се стреля.

— Ти пък откъде го знаеш?

— Срещнах я, когато беше излязла да поязди. Между другото, трябва да остави кобилата си у дома. Красивото й конче е прекалено нежно за пътя до Тексас и едва ли ще издържи вързано за задната част на каруцата.

Сайлъс с изненада установи как го прободе непознато чувство, когато Джереми прояви интерес към доброто на Джесика. Не беше ревност, със сигурност не беше, но му стана неприятно.

— Ще уведомя баща й, че трябва да бъде научена да стреля, а също да й сложат оръжие в багажа. Освен това ще настоявам Джингъл Бел да остане. Нека Карсън се разправя с нея, когато й съобщи.

Сайлъс нарочно подхвърли така фамилиарно името на коня, за да отбие, поне донякъде, намека на приятеля си — макар да беше точен и в него да нямаше и капчица злонамереност, — че пренебрегва съпругата си.

— Какво друго искаше да обсъдим?

— Единствено, че тя би искала да научи повече за очакващото я. Каза ми, че чете вестници и е наясно какво се случва в Тексас, но не е информирана колкото нас. Джесика знае за общите срещи, както и че съпругите са поканени. Тя се чувства… изолирана.

— Само ще я зяпат, ако присъства. Трябва да ми благодари, че й спестявам неудобството. Няма защо да се бои за живота си, нито пък ти се притеснявай за нея. Повярвай ми, Карсън ще се погрижи да й осигури всички удобства — Сайлъс отпи глътка бренди и продължи: — Имам намерение да оставя Джесика и Джошуа на хотел в Ню Орлиънс, в „Уинторп“, докато не стане безопасно да дойдат при нас.

Джереми изви пясъчнорусата си вежда.

— Ясно. Още една причина за промяна в маршрута. — След като отново отпи, подхвърли небрежно: — Ами ако Джесика откаже да остане в Ню Орлиънс? Това момиче е доказало, че няма нищо против да се сблъсква с неприятности.

— Не тя иска да избегне неприятностите, Джереми, ами аз — уточни Сайлъс.