Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (46)

45.

Семейството на Карсън Уиндъм — по настояване на Юнис — бе довело Уили Мей, за да може тя да види дъщеря си, така че Джесика с голямо удоволствие устрои празник в дома на семейство Толивър веднага след като родителите й си заминаха за Южна Каролина.

— Отсега насетне, Типи, скъпа приятелко, си свободна — заяви тя и подаде на Типи документ, който удостоверяваше, че вече не е робиня. — Тъй като изпълних условията в договора на татко, той вече не може да ме заплашва, че ще продаде майка ти.

Типи сгъна листа и го пъхна в корсажа на роклята си. Дрехата не беше от скъпа материя като на клиентите, нито кройката беше модерна. Въпреки че Типи беше вече съдружник — макар и тайно — в новия магазин на Дюмонт, не беше разумно да се показва добре облечена като белите дами, за които шиеше. Тя получаваше заплата и дял от печалбата на магазина. Живееше в малка къща, собственост на Анри, на същата улица, където бе и магазинът. Двамата с Бес и трите им деца много уважаваха чернокожата жена.

— Благодаря ти, Джесика, скъпа моя приятелко — каза Типи и снежнобялата й усмивка потрепна, защото цялото семейство Толивър знаеше, че документът до гърдите й не означаваше, че е свободна. Той нямаше да я защити от продажба на търг, ако я хванеха извън границите на общността, където хората знаеха за привилегированото й положение. Цветът на кожата й, независимо от забележителния й талант натежаваше, както и при всеки друг негър, определяше, че тя трябва да се крие в сенките, когато е заобиколена от бели.

— Нали ще помагаш на жена ми да избере цветовете и тъканите за новата ни къща? — попита официално Сайлъс, както винаги, когато разговаряше с нея.

— С удоволствие, мистър Сайлъс — отговори Типи и направи реверанс.

Строежът на къщата на Хюстън Авеню започна през лятото. Джесика избра място, от което се виждаше цялата улица, сега вече застроена с впечатляващи къщи, собственост на проспериращи търговци и плантатори, на чиито съпруги им бяха омръзнали тежките задължения в дом насред полята с насаждения и наглеждането на робите. Семейство Уоруик си бяха построили дом като средновековен замък, наречен Уоруик Хол, близо до шатото във френски стил на семейство Дюмонт, което издаваше слабостта на Анри към изящните градини в родината му. До тях семейството на Лоримър Дейвис живееше в квадратна къща с колонада във внушителния федерален стил, а до тях се строеше сграда в италиански стил, собственост на плантатор. Семейството на Сайлъс Толивър се спря на гръцкия неокласицизъм, характерен за Пътя на плантациите.

Бе необходима почти цяла година, докато разкошната триетажна къща бъде завършена на малкото възвишение над останалите домове. Елегантното фоайе с огледало в златна рамка от пода до тавана, където висеше и портретът на херцога на Съмърсет, просторните стаи с високи тавани, забележителното извито стълбище, мраморните камини и кристалните полилеи, изящните фризове, изпипаните корнизи и рамки на прозорците привличаха вниманието на всички. Сайлъс и Джесика отвръщаха с напрегнати усмивки на често изказваното мнение, че щастието определено се е усмихнало на семейство Толивър.

През пролетта, година след завършването на къщата, Джесика наблюдаваше как Джереми разговаря с чернокожи, донесли обработени греди и дъски, от които щеше да бъде построена беседка и решетка за катерливи рози, които тя планираше за източната страна на новата къща.

— Искам да седя в беседката на ранното утринно слънце и да наблюдавам как розите ми се събуждат — бе казала тя на Джереми.

Негрите бяха бивши роби, които Джереми бе освободил скоро след като пристигнаха в Тексас. Беше дал свободата на всичките си роби, но макар и свободни, малцина си бяха тръгнали. За свободните не бе безопасно да се лутат в чужбина. Онези, които останаха, работеха на заплата в дърводобивна компания „Уоруик“. Разчитаха и на жилища в сграда на фирмата, известна като Холоус.

Действията на Джереми никак не се харесаха на останалите робовладелци и те заплашиха да бойкотират дърводобивна фирма „Уоруик“, но скоро стана ясно, че той има предостатъчно поръчки извън района и се справя добре и без техните. Освен това хората харесваха Джереми и милата му съпруга, а неудобството да купят и превозват обработен дървен материал от много километри бе твърде тежка работа.

Джесика изтъкна пред Сайлъс успешното начинание на Джереми робите му да станат надничари, а той отвърна с напрегнат глас:

— Да не би да предлагаш да плащам на негър, в когото съм инвестирал хиляди долари?

— Дай му възможност да изработи парите, които си вложил в него, и едва след това му плащай заплата.

— Не мога да си позволя да плащам заплати.

— Тогава му дай дял от реколтата, която събере. И до това ще се стигне, Сайлъс — бе заявила Джесика, готова да отстоява мнението си. — Ако стане война, Югът ще изгуби. Северът ще освободи робите и единственият начин, по който ще можеш да събираш памука, е като дадеш възможност на нашите негри да получат справедлива част от печалбата.

— Няма да има никаква война — изсумтя Сайлъс и отказа да чуе и дума повече по въпроса за непрекъснато растящото недоволство на Севера към Юга заради робството. Изтъкна, че техните роби били щастливи. Пеели, докато работели в полето. Никой в цял Тексас не можел да се похвали с по-добре облечени и настанени роби, които можели да разчитат и на лекарска помощ. Всяко семейство си имало градина, овошки и дървета, които дават ядки, имали си крави, а в съботите и неделите почивали. Той не разделял семействата. Напомни на Джесика, че останалите плантатори недоволствали, че давал лош пример, но въпреки това изпълнявал всички желания на робите за удобства и безопасност, така че не искал повече и дума да чува по този въпрос.

Джереми отпрати хората, изтупа ръце от прахта и отиде при Джесика на верандата с коринтски колони и изглед към Хюстън Авеню, наскоро павирана с червени тухли, изпечени от местна червена глина. Беше април 1848 година.

— И така, мис Джес, как са розите? — попита той, свали шапка, седна до нея и протегна дългите си крака.

— Ще ти кажа, след като ги пресадя от „Съмърсет“ — отвърна тя иронично на шеговития въпрос.

Джереми се разсмя.

— А, да. Съпругът и синът.

— Не се тревожа за „Ланкастър“ и „Йорк“.

На Джесика й беше приятно да си побъбри с Джереми, поредното хубаво нещо да живее на тази улица в града. След Типи, Джереми беше най-добрият й приятел. Чувстваше се свободна да сподели с него какво ли не, много повече, отколкото с Бес и Камилия или Сайлъс. Странно, че съпрузите им не ревнуваха от тази връзка, което правеше приятелството им още по-приятно. Откакто семейство Толивър дойдоха да живеят на Хюстън Авеню. Джесика и Джереми често сядаха да си поприказват.

— Не е ли време да ги пренесеш? — попита той. — Докато не го направиш, няма да чувстваш къщата като дом.

— И розите, също като Сайлъс и Томас, са по-щастливи там.

— Ще бъдат щастливи и тук, Джес. Къщата е великолепна.

— Сам го каза. Това е къща, още не се е превърнала в дом. Доколкото е възможно, ще бъда щастлива тук, но не и Томас. Той обича да е с приятелите си, „Съмърсет“ обаче му липсва, а откакто надзирателят живее в старата дървена къща, Томас може да се прибере единствено на Хюстън Авеню.

— Нали това беше идеята?

Джесика му отправи тънка усмивка. Джереми долавяше настроенията на хората.

— Иска ми се синът ми да се отделя от плантацията поне за по няколко часа на ден… и от плантацията, и от баща си — добави искрено тя.

Джереми изви вежда.

— То е все едно и също.

— Поне ще опитам — настоя тя. — Изпълних обещанието си към Сайлъс и не съм казала и дума пред сина ни за възгледите си, но не мога да твърдя същото за примера, който му давам. И слепец щеше да види какво правя. Все пак Сайлъс е съгласен с мен, че на единайсет момчето има нужда от по-стабилно обучение от онова, което двамата можем да му дадем. Искам Томас да има избор и сам да реши какво да прави с живота си. Как ще разбере какви са възможностите, ако няма шанс да се изучи? Може да се спре на медицина или право, да стане журналист или учител.

— Това е чудесно, Джес, но как е възможно подобно нещо да стане в Хаубъткър?

— Сайлъс се съгласи да му вземе частен учител.

— Ясно — изви вежда Джереми. — И таиш надеждата учителят да постигне онова, което ти си се съгласила да не правиш.

Джесика се усмихна. Джереми за пореден път бе прочел между редовете. Джесика беше направила тъкмо това, когато получи писмо от Ги Хендли в отговор на нейното на обявата му в „Хюстън Телеграф“ и „Тексас Реджистър“. В обявата той се описваше като „преподавател по хуманитарни науки, който обръща специално внимание на класическата литература“. Джесика хареса думата „хуманитарни“. В писмото си Ги Хендли обясняваше, че е родом от Вирджиния и е завършил колежа „Уилям и Мери“. Бил работил като частен учител на децата на известен земевладелец в Хюстън, докато работодателят му не загинал във войната между Америка и Мексико. Вдовицата се преместила при семейството си в Луизиана, но той предпочитал да остане в Тексас. Щял да се радва да дойде в Хаубъткър на интервю в ден и час, определени от нея.

— Ще дойде утре с дилижанса — обясни Джесика, — и много се надявам Томас да хареса и него, и начина му на преподаване. Никак не се зарадва, когато му съобщих, че по половин ден ще учи.

— Би трябвало и ние да направим същото с децата си — каза Джереми, изправи се и вдигна шапка. — Училището ще заработи чак догодина, а е малко вероятно да привлечем талант като Сара Конклин.

Джесика вдигна поглед към него и потръпна, когато забеляза многозначителния проблясък в очите му. Да не би забележката за Сара да бе поредният намек, с който той искаше да покаже, че е прозрял мотивите й да наеме Ги Хендли? Все едно Джереми бе прочел писмото на учителя и бе видял малкото кръгче, което служеше за точка в края на писмото. Липсата на нормален препинателен знак не би означавало нищо за Джесика, но в писмата на Сара Конклин тя бе забелязала подобно кръгче. Единствено онези, които знаеха, че кодовете са форма на тайно общуване между членовете на Тайната железница, биха обърнали внимание на съвпадението. Да не би Ги Хендли, преподавателят, когото се надяваше да наеме за сина си, да бе аболиционист?