Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (61)

60.

 

— Знаеш, че не я обича.

Джереми изви русите си вежди.

— Защо го казваш, Джес?

— Майката усеща подобни неща. Чувството е напъпило, но не е разцъфнало.

— Може да разцъфне, както стана при вас със Сайлъс.

— Може. Той се жени за нея, за да осигури наследник на „Съмърсет“.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Присила наясно ли е?

Джесика сви рамене.

— Не знам.

— Тя обича ли го?

— Струва ми се, че го обича. Момичето е невероятна романтичка. За нея Томас е изключително изгодна партия — красив, от известно семейство, с кралска кръв, а това я очарова. Вижда го като рицар в бели доспехи, дошъл да я спаси от простолюдието, откъдето най-вероятно би бил съпругът й. Твърди, че няма търпение да роди деца и това доставя огромно удоволствие на Томас. Взаимното уважение и одобрение, връзката, започнала в детството, може да станат чудесна основа за стабилен брак.

Джереми запали пурата си.

— Така е — измърмори той.

— В някои отношения, изключвам, че е руса красавица — продължи Джесика, — Присила ми напомня за Лети. Онзи ден каза на Томас: „Провалът е просто опит по пътя към успеха“. Съвсем в стила на Лети.

— Каквато беше навремето — уточни Джереми. — Мислиш ли, че Сайлъс е забелязал приликата?

— Сайлъс забелязва единствено памука, а синът му е същият.

Разговорът се водеше три седмици след обявяването на войната. Джереми, който искаше да види братята си преди Съединените щати да блокират южняшките пристанища, бе посетил семейната си плантация в Южна Каролина и бе донесъл новини от Пътя на плантациите. Днес бе дошъл да разкаже на Джесика за семейството й. Тя остана ужасена, когато разбра, че баща й страда от болест на сърцето, а здравето на майка й не е никак добро. Майкъл се бе възползвал от възможността да се освободи от военна служба, а предвидливият им баща възнамеряваше да се възползва от блокадата като начин за изгоден износ на памук и по-голямата част от „Уилоушайър“ беше засята, за да има какво да продават на войската на Конфедерацията.

— Изпращат ти много обич, Джес — предаде накрая Джереми.

Джесика бе пронизана от болка, когато си припомни по-щастливите дни с родителите си. Нямаше никакво желание да се върне в родния си дом. Последното и единствено посещение на родителите й, пренебрежителното отношение на майка й към Типи, която така и не уведоми навреме за смъртта на Уили Мей, я бяха отказали от желанието да се вижда с тях. Сега вече никога нямаше да ги види. По всяка вероятност и Майкъл, ако оцелееше след войната.

— Ами семейство Толивър? — попита тя.

— Не мога да кажа нищо хубаво — продължи Джереми. — Елизабет е много болна, което е напълно естествено за човек на осемдесет и една. Морис е остарял и е станал нещо като любител проповедник. Посвещава голяма част от времето си на „божиите деяния“, както сам се изразява. Сайлъс ще се разстрои, ако види в какъв вид е плантацията.

— Няма ли синове, които да помагат?

— Май са наследили небрежността на баща си, разчитат на надзирателите, а според братята ми те са най-обикновени мързеливци. Щом прозвучал първият изстрел, момчетата хукнали да се запишат в армията на генерал Лий в Ричмънд.

— Ами дъщерята?

— Мила е като майка си, но за съжаление прилича на Морис и няма нито един ухажор. Изглежда, писано й е да остане стара мома.

— Ами… Лети?

— Лети… тя е изгубила чара си. Останах шокиран, когато видях колко е изхабена. Задълженията и тревогите й са много. Елизабет има нужда от непрекъснати грижи, прислугата не е от особена помощ, защото Морис не изисква дисциплина. Управлението на плантацията е паднало на нейните плещи. Къщата се разпада, няма пари, за да се възстанови старият блясък. Морис е натрупал дългове и няма начин да се измъкнат, а Лети, разбира се, се е поболяла от тревога за синовете си.

Джереми замълча, когато видя как Джесика трепна сякаш някой я беше ощипал.

— Да продължавам ли?

— Още ли има?

— За съжаление, да. Брат й, който завърши Уест Пойнт и когото тя обожаваше, е предпочел да остане в армията на Съюза. Станал е враг.

Джесика поклати тъжно глава.

— Мъчно ми е за нея. Ами баща й? Жив ли е още?

— Починал е миналата година след дълга битка с туберкулозата.

— Боже. — Джесика отпи глътка чай. Колкото и да й беше мъчно за нещастията на Лети, Сайлъс не биваше да научава. Щеше да се почувства виновен — а той наистина беше виновен — и чувството му за вина щеше да затвърди убеждението, че проклятието съществува, че отмъстителният Бог е решил да го накаже.

Тя разтвори ветрилото си, дълбоко замислена. През отворените прозорци не влизаше никакъв полъх. Лятната жега бе започнала отново. Седяха в дневната, където бе придумала Джереми да не казват нищо на съпруга й. Той бе изпълнил тайната си мисия. Беше се погрижил да продаде къщата на леля й и вещите, след което бе депозирал малко съкровище в бостънска банка на нейно име. Съобщи й колко щастлива е Типи в Ню Йорк, а Сара Конклин продължаваше аболиционистката си дейност в Бостън.

— Бил си в Бостън? — бе попитал изненадано Сайлъс при завръщането му. — Защо? Мислех, че си ходил в Ню Йорк.

— Трябваше да се погрижа за бизнеса на приятел — бе обяснил той.

Джесика остави внимателно чашката чай.

— Джереми, приятелю, като изключим новината за здравето на Елизабет, трябва ли да разказваш на Сайлъс онова, което каза на мен?

Джереми я погледна скептично.

— Какво искаш да направя, Джес?

— Ти си човек със забележителен усет, проявяващ разбиране. Трябва ли да ти обяснявам как ще приеме Сайлъс новината за състоянието на Лети?

— Да не би да искаш да премълча за положението в „Куинскраун“? Той със сигурност ще попита, а аз трябва да му кажа истината.

— Цялата ли?

— Коя част предлагаш да изключа? Дори да не спомена Лети, той ще се сети как й се е отразило недалновидното отношение на Морис и глупостта му.

— Трябва ли изобщо да му споменаваш, че си ходил в „Куинскраун“?

— Да не би да искаш да го излъжа?

— Не. Моля те да не му казваш нищо, освен ако не попита.

— Защо, Джес? Минали са повече от двайсет и пет години, откакто Сайлъс и Лети бяха… близки. Тя сама е избрала леглото на Морис. За добро или лошо, трябва да остане в него.

Прекъсна ги тихо почукване на вратата и Петюния надникна.

— Моля да ме извините, мис Джесика, но кой сервиз да извадя тази вечер?

— „Челси“ — отвърна Джесика.

— Къде да настаня доктор Удуърд и госпожата?

— Доктор Удуърд ще бъде от дясната ми страна, а съпругата му от лявата на мистър Сайлъс.

— Ами мистър Томас и мис Присила?

— Един срещу друг. Няма значение кой от коя страна на масата е, стига да се виждат.

Петюния се изкиска.

— Добре, мис — каза тя и излезе.

Джесика обясни.

— Довечера сме поканили родителите на Присила, за да отпразнуваме официално годежа. Сайлъс не може да си намери място от радост, че Томас ще се жени. Надява се по това време догодина да има внуче.

— Аха. И да осигури наследник на „Съмърсет“.

Джесика въздъхна.

— Ако Томас не се върне от войната, надявам се единствено да не съжалява по-късно.

Както обикновено, докато мислеше над мотивите на Томас да се ожени, Джесика си припомни наздравицата, която майка й вдигна, когато двамата със Сайлъс бяха в библиотеката на „Уилоушайър“. Тя изрази надежда да намерят нещо, което да обичат извън условията в договора. Бяха намерили. Нещо обаче подсказваше на Джесика, че Томас и Присила няма да намерят.

Стана, беше неспокойна, беше й твърде топло в широката утринна рокля, за да седи. Който бе измислил двупластовите ръкави, подобни на пагода, каквито се носеха напоследък, трябваше да бъде застрелян, помисли си тя с раздразнение и се запита дали да разкрие пред Джереми тайния страх на Сайлъс от проклятието, надвиснало над рода Толивър.

— Не ме разбирай погрешно, Джес, но хората се женят и поради много по-низки причини от зачеването на деца, които да наследят резултатите от усилията на родителите им — рече той.

Джесика замаха трескаво с ветрилото.

— Нямам нищо против да се оженят. Просто не тая кой знае какъв оптимизъм за бъдещото им щастие. Мисля за момичето. Тя може и никога да не познае тръпката да подпали сърцето на съпруга си. — Погледна Джереми с тъжна усмивка. — Това е едно от най-прекрасните неща, които една жена може да преживее.

Джереми избегна погледа й и перна пепелта, паднала от пурата му върху коляното. Ако някой попиташе свежата му като цвете жена, тя би казала, че светът й е съвършен. Беше омъжена за богат, красив съпруг и бе майка на три не по-малко красиви, интелигентни и отговорни момчета. И четиримата се отнасяха към нея като към кралица. Тя живееше във великолепен дом с прислужници, които се отзоваваха на всяко нейно желание и бързаха да го задоволят. Тя беше ли изпитала някога тръпката да подпали сърцето на съпруга си? Според Джереми не беше. Единствено дребната, спретната жена, седнала пред отворения прозорец на утринното слънце, притежаваше силата да го стори — дори и днес. Джереми поклати глава. Не красотата го бе привлякла към нея — Джесика имаше съвсем обикновено лице, въпреки че времето бе придало очарование на чертите й. Луничките бяха изчезнали, кожата й бе станала лъскава като фин порцелан, на чийто фон изпъкваха тъмните очи, жизнени и игриви и на четиресет и шест, също както и на осемнайсет. Фигурата й бе запазена и нямаше нужда от корсет, който да подчертава тънката й талия, а въпреки че първите сребърни нишки вече се бяха промъкнали в лъскавата къдрава коса, завита на кок на врата, тя бе запазила оттенъка на червените есенни дъбови листа.

— Клатиш глава, Джереми — рече Джесика. — За какво мислиш?

— Мисля, че за пореден път ще ме убедиш да измамя Сайлъс.

Бухналата пола се полюшна, когато тя се отпусна отново на стола.

— Не искам да го мамиш, Джереми, а да го защитиш.

— Тогава ми обясни разликата.

Бе нелепо, помисли си тя, но признанието на Сайлъс след кошмара, който бе сънувал призори, бе посяло семенце в ума й, който обикновено не обръщаше внимание на подобни глупости. Не биваше да позволява на семенцето да покълне. Опита се да опише всичко в дневника си, но не постигна успех, а като сподели с Джереми, можеше да смаже малкото семенце завинаги. Погледна го, толкова сигурен в себе си, в света около него, в мястото, което си бе извоювал.

— Джереми, ти вярваш ли в проклятия? — попита тя.