Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (40)

39.

В края на седмицата всичко бе готово и керванът от Уилоу Гроув можеше да потегли към Тексас. Хората бяха купили провизии, бяха поправили каруците, бяха се снабдили с лекарства и муниции. Купиха и плоскодънни лодки, подходящи за пренасяне на товари, и салове, за да могат да прекосят река Сабин, уредиха и ферибот за онези, които бяха по-предпазливи. Вторият разузнавач, нает от Джереми, се бе появил след месеци проучвания на новия път до чернозема. И по него щяха да се сблъскат с трудности, докато минават през блатата и гъстите борови гори на източната граница на новата република, но пък бе много по-безопасен. Команчите все още вилнееха и представляваха непрекъсната заплаха за заселниците, но засега воюващите племена си стояха на север от територията, към която те се бяха отправили.

Сайлъс успя да продаде каруцата си и добави още пари към спестяванията, а Хърман Глоувър му остави сума, напълно достатъчна за предстоящите разноски. Денят на заминаването дойде. Джереми се появи в града, за да се сбогува с Джошуа и Джесика, понесъл увитите в зебло рози. Тя се съгласи да се грижи за тях, както и за розите на Сайлъс, докато двамата пътуват.

— Щом ти ги оставям, Джес — бе обяснил Джереми, — значи със сигурност ще се върнем, за да ги вземем.

— В такъв случай направо ще треперя над тях — обеща тя.

Едва дишаше от болка и тревога.

Анри също присъстваше на разговора и се учуди.

— Обръщате неестествено много внимание на тези на пръв поглед сухи съчки. Бихте ли ми казали защо?

Сайлъс му обясни.

— Невероятно — отбеляза Анри, без да крие колко е впечатлен, когато Сайлъс приключи разказа си за семейства Уоруик и Толивър, донесли символите на родовете си в Новия свят. — Сега за пореден път ще бъдат засадени в един нов свят, който очаква да бъде покорен.

— С Божията помощ — кимна Сайлъс.

— Бог ще помогне — обади се Джесика с глас, който не търпеше възражения.

— В противен случай, готов съм да се обзаложа, че Господ ще трябва да отговаря пред Джесика — ухили се Джереми.

Джошуа бе разбрал предишния ден, че баща му ще отсъства няколко месеца, за да създаде дом за тях в Тексас.

— Сега искам да приемеш новината като мъжле — бе казал Сайлъс на сина си. — Вече си на пет години.

— Добре, сър — бе отвърнало момченцето, изпънало гръб като войник пред баща си, облечено във все още голямото му яке, с насълзени очи и треперещи устни. По-късно, когато баща му не гледаше, той зарови глава в скута на Джесика и се разхлипа.

Настъпи моментът за последното сбогуване. Сайлъс прегърна съпругата и сина си, след това ги привлече от двете си страни.

— Ще се върна веднага щом е безопасно и ще пиша — рече той с дрезгав глас. — Ще намеря начин да ви пращам писма, дори да се наложи да взема назаем Томахок от Джереми, за да ви ги донесе. Джошуа, ти помниш ли какво ти казах?

— Да, татко. Ще се грижа за мама.

— Да си казваш молитвите и да внимаваш как се държиш. Не забравяй, че си от рода Толивър.

— Няма, татко.

— Би ли отишъл при Джейк, докато кажа нещо на Джесика?

— Добре, сър.

Джесика беше навела глава, както правеше винаги, когато не искаше хората да видят, че всеки момент ще се разплаче. Сайлъс обаче вдигна брадичката й с върховете на пръстите си. Тя знаеше, че през идващите месеци ще го помни застанал край магнолията, черната му коса очертана на фона на тъмнозелените листа и восъчнобелите цветове, с горящи като смарагди зелени очи. Каза си, че не бива да запаметява всяка подробност от лицето и изражението му, за да не си въобразява нереални неща.

— Джесика — заговори той, — никога досега не съм изпитвал към друга чувствата, които изпитвам към теб.

— Не разбирам… нищо не разбирам. — Отказът й да разкрие чувствата си придаде твърдост на думите й. — Знам единствено, че…

— Какво знаеш? — попита той, а въпросът прозвуча нежно като полъха на ветреца, който рошеше немирната му коса.

— Знам, че искам да се върнеш.

Той прокара пръсти по заздравяващата рана, която ги беше събрала в момент на надежда и отчаяние.

— Радвам се. Продължи да пишеш в дневника си, аз също ще започна да пиша. Когато се върна, всеки ще прочете написаното на глас и така няма да сме пропуснали нито един ден заедно. Няма да пропусна как синът ми — нашият син расте. Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Тогава ще тръгна щастлив. Ще ме целунеш ли?

— Да.

Под сянката на магнолията той наведе глава, Джесика вдигна лице и двамата се целунаха. След това Сайлъс се отдръпна от нея с поглед, който тя щеше да запази в спомените си. Преди да се качи на коня, той помаха на Джошуа, който му махна в отговор.

— Лоримър — повика Сайлъс спътника си с остър, делови тон, — да потегляме за Тексас.

Стефани и Джейк, Джесика и Джошуа ги наблюдаваха как се отдалечават. Типи се промъкна зад тях, безшумна като сянка, и никой не продума, докато ездачите не изчезнаха от погледите им.

— Типи, трябва да намерим големи ведра — нареди Джесика, — ще насадим розите в пръст и ще направим всичко по силите си, за да ги опазим живи.

Както вървят розите, така ще се справят Сайлъс и Джереми, помисли си тя.

Беше първи юни 1836 година.