Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (55)

54.

От гърба на коня, спрян на любимото му място в плантацията, Сайлъс оглеждаше напуканата от сушата почва в „Съмърсет“. Оттук не виждаше всичките 12 140 569 квадратни метра, но пред него се разгръщаше гледка, която му даваше възможност да се порадва на кралството си. В миналото ширналите се поля го изпълваха с такова въодушевление, че понякога, когато беше сам, изкрещяваше от възторг. Друг път идваше с коня дотук, за да се наслади на спокойствието и тишината, от които имаше нужда. Днес земята пред погледа му не му донесе обичайната радост, докато наблюдаваше как безкрайните редове памучни насаждения изгаряха пред погледа му. Днес не намираше спокойствие на своя хълм Гилеад и нямаше да намери още дълго.

Беше краят на октомври 1860 година.

— Тъжна гледка, нали, татко — обади се Томас, яхнал породистия си кон.

— В много отношения — съгласи се Сайлъс. Томас преживяваше съсипаната реколта много по-тежко от него. Синът му не бе виждал чак толкова много атаки на майката природа, стоварили се върху човешкия труд като баща си, и сегашната му се струваше по-жестока от когато и да било досега. Най-неочаквано Сайлъс се сети за Морис. Брат му би придал апокалиптично значение на съсипията пред очите им, вероятно заимствана от Откровение, и сигурно щеше да е прав. Сушата през ужасното лято можеше да бъде приета като предвестник на приближаващия Страшен съд.

Годината започна спокойно, но това се оказа измамно усещане. Никога досега плантаторите и фермерите от източен Тексас не бяха виждали насажденията си толкова зелени, избуяли толкова нависоко, така пълни с обещания за богата реколта. Март дойде с достатъчно дъждове и слънце, а ветровете, най-страшният враг на фината, рехава почва и семената, засадени точно под повърхността, бяха изненадващо приятни. Всички ликуваха, но когато април и май минаха без капка дъжд, надеждата за умерена реколта започна да се топи и бе напълно унищожена през нетърпимата юнска жега, която изгори сухата земя, докато не остана и един стрък памук, жито, овес и царевица под поривите на горещите прашни ветрове — предвестници на унищожението, което със сигурност щеше да порази Тексас и южните щати, ако се откъснат от съюза.

— Сигурно мислиш, че отцепването е неизбежно, нали, татко? — попита Томас, сякаш прочел „най-съкровените му мисли“, както казваше Джесика.

— Сигурен съм, колкото и че все някога ще завали дъжд.

— И след това война ли ще има?

— След това ще има война.

Сайлъс вече не можеше да отрича очевидното. Ако се отделят, войната неизбежно щеше да последва. Сенаторът от Илинойс Ейбрахам Линкълн бе номиниран за кандидат на републиканците за президент и по всяка вероятност щеше да победи. Той бе заявил пределно ясно позицията си още в реч, изнесена през юни 1858 година пред Конгреса, в която изтъкна, че „къща, разделена и опълчила се срещу самата себе си, не може да издържи. Убеден съм, че правителството няма да устои, ако страната остане наполовина поробена и наполовина свободна“. Като президент на Съединените щати, Линкълн се бе заклел да не допуска компромиси по въпросите за робството и да не признава законността на отцеплението.

— Всичко е ясно, сине — продължи Сайлъс. — Югът ще се отдели, независимо дали администрацията на президента Линкълн одобри или не. Лудите глави от Юга никога няма да понесат централно правителство да се намесва в правата, които имат тук, а хора като дядо ти и тексаските плантатори, създали републиката, биха предпочели да умрат, вместо да се откажат от начина на живот на предците си. — Сайлъс пое дълбоко хладния есенен въздух и за пръв път усети облекчение след лятната жега, но той само усили тревожните бодежи в гърдите му.

Томас и този път прочете мислите му.

— Защо си толкова сигурен, че ще има война?

— Републиканците аболиционисти са твърдо решени да освободят робите в тази страна, а Линкълн ще направи всичко по силите си, за да опази страната непокътната. Югът вярва, че има законно право да пази робството и конституционно право да се отдели. Различните гледни точки ще доведат до смъртоносен конфликт. Войната е неизбежна и Северът ще победи.

Томас се намести на седлото и баща му веднага разбра, че е неспокоен.

— Защо?

— Защото има всичко, което Югът и Тексас нямат.

Сайлъс перна с ръка нахалната муха, която жужеше около главата му и не му даваше възможност да се наслади на бриза, изсушаващ потта по лицето му.

— Те имат индустрия, железници, фабрики, разполагат с огромна човешка сила благодарение на имигрантската вълна от Европа. Югът пък има малки градчета, никакви пътища, почти никакви имигранти и малко фабрики — все фактори, които ще са против нас във войната със Севера.

— Какво ще стане тогава?

Сайлъс пусна юздите на коня, за да може животното да отскубне няколко стръкчета трева. Винеше себе си, че Томас, на двайсет и три, не бе по-добре информиран за експлозивната гражданска ситуация, надвиснала над бъдещето и живота му. Томас не проявяваше интерес към въпроси извън отглеждането на памук. Не пропускаше и ред от „Кълтивейтър“, нюйоркско издание за фермери, и поглъщаше всяка статия във вестниците за най-новите изобретения на селскостопанска техника, информация за селскостопански машини, но не обръщаше почти никакво внимание на текущите политически събития. Сайлъс не виждаше причина да го обременява с мрачни прогнози, които може и да се окажат погрешни. Въпреки мъдрия съвет на Джесика, дори когато сядаха да вечерят, единствената възможност да обсъдят някой въпрос като семейство, той избягваше да говори за разрастващия се конфликт.

— Какво може да направи Томас по въпроса? — бе попитал жена си.

— Когато е предупреден, все едно е въоръжен — бе отвърнала тя.

— Въоръжен ли? С какво?

— С план да спаси плантацията от разрухата, която ще внесат промените, когато започне войната.

Сайлъс наблюдаваше как прериен сокол се спуска да сграбчи гущер, който бързаше да се скрие — много уместен образ на настъпващата криза, помисли си той.

— Линкълн ще освободи робите и с плантаторската система ще бъде свършено — отвърна той на сина си. — С начина на живот, който познаваме, ще е свършено.

Младежът се загледа в далечината и стисна типичната за семейство Толивър челюст. Беше пораснал висок, с широки рамене, мъж във всяко отношение, но Сайлъс не можеше да се отърси от спомена за него като слабо момче, мило, доверчиво, невинно за света, който се ширеше отвъд „Съмърсет“. Сайлъс се винеше и за това.

— Трябва да благодариш на себе си, че живее за плантацията и е готов да умре за нея — бе отбелязала Джесика. — Нали тъкмо такава преданост искаше от сина си?

— Да, но не за сметка на всичко останало.

— Трябва да научи, също както и ти, че любовта е нещо повече от земята и отглеждането на памук — настоя тя.

Сайлъс също умееше да чете мислите на сина си. Томас си представяше „Съмърсет“ — неговото наследство, земята на баща му, единственото занимание, за което бе роден — разорена и съсипана.

— И какво ще ни остане? — попита Томас.

Сайлъс очакваше въпроса и той бе причината да накара сина си да се срещнат днес на това усамотено място, където да помислят заедно. Ако войната пламнеше, Томас щеше да замине да се бие. Нямаше да се възползва от законното си право да наеме друг на свое място. Имаше това право като единствен син на богат човек. Тъкмо тази увереност не позволяваше нито на Сайлъс, нито на Джереми, нито на Анри да заспят, и всички те работеха до късно в кабинетите си, за да не мислят, а съпругите им ги очакваха будни в леглата. Понякога Сайлъс оставаше без дъх, докато си представяше сина си насред разразила се битка, уязвим за вражески куршуми, за удар с нож, плен, мъчения, смърт. Храната засядаше в гърлото му, избиваше го пот, кръвта нахлуваше в главата му, спираше да говори по средата на изречението, когато си представеше злините, които можеха да сполетят единственото му дете на бойното поле.

Предсказанието на майка му вечно нахлуваше в съня му.

— Трябва да му осигурим и друга причина, освен нас и него самия да остане жив — бе настояла Джесика.

— Каква? — бе попитал Сайлъс, впил уморените си от безсъние очи в жена си.

— Трябва да опазиш голямата му любов за него.

— „Съмърсет“?

— Знаеш какво трябва да направиш, за да я запазиш, Сайлъс.

— Да, благодарение на теб, Джесика.

И така, след отдавнашното предложение на Джесика, Сайлъс бе съставил план за спасението на „Съмърсет“, когато гръбнакът, необходим за оцеляването й вече нямаше да съществува. Плантацията — сигурността, която да очаква сина му, — щеше да го накара да се прибере жив и здрав. Мечтата за нея бе довела Сайлъс в Тексас. И тази мечта бе винаги пред него. Тя му бе вдъхвала кураж. Освен това му беше дала мъдрост, с която да посрещне пречките, застрашаващи живота му, беше му дала търпение и разум и не му беше позволила да се остави на ужаса и отчаянието. Представата за земята, която щеше да нарече своя, му бе дала основание да живее.

Това искаше да осигури на Томас. Сайлъс не желаеше да превърне сина си в страхливец — сигурността му бе на първо място, — но искаше да повлияе на момчето да прояви разум, да се вслуша в него, да не прекалява, да не поема ненужни рискове, които биха попречили на завръщането му на мястото, което обичаше. Бе толкова малък и незначителен пред лицето на войната, когато паниката и отчаянието — и най-обикновената храброст — вземеха надмощие, но друго не можеше да даде на сина си. Освен това трябваше да остави съдбата на Томас в ръцете на Бога.

— Тъкмо затова те повиках днес тук, Томас, да обсъдим начините да спасим „Съмърсет“. Да поговорим. — Слезе от коня и отиде под сянката на червения дъб. Двамата седнаха на земята и Сайлъс започна да обяснява.

Томас го изслуша внимателно.

— Това ли е единственият начин?

Сайлъс кимна.

— Няма друг. Плантаторите от източен Тексас ще се задавят, като чуят плана ми, но подозирам, че всички до един ще го използват, за да спасят поне отчасти начина на живот, който познават.

— Господ да благослови мама и милостивото й сърце, което се разтапя пред робите — подхвърли Томас.

В смеха на Сайлъс прозвуча горчивина.

— Амин. Господ ми е свидетел, че ако не беше майка ти…