Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (30)

29.

Сайлъс остави счетоводната книга. Почти не беше разполагал с време да събере разписките от началото на пътуването. Обичаше да пресмята, когато е сам в каруцата и всички са си легнали, но едва заел се със сметките, все някой се сещаше да го повика и пита за нещо. Наля си малко бренди в чаша и се отпусна, за да се наслади на усещането. Засега разходите около пътуването не бяха надвишили бюджета му, при това, без да се налага да се лишава от провизии и материали. Сега се намираха на територията на мускогите, но той не съжаляваше, че купи допълнителни муниции и букаи, които използваха, за да държат животните наблизо и да се предпазят от кражби в случай на нападение на индианци. Щеше да има предостатъчно възможности да е доволен от покупката по-късно в Тексас. Спестяванията в сметката му се състояха от парите за изгорените каруци и тях трябваше да харчи особено внимателно. Не бе необходимо Карсън Уиндъм да знае за излишъка или за спестените от бъдещи депозити пари. Ако на Сайлъс му се налагаше да нагласява разписки, за да отговарят на плащанията на тъста, той щеше да го направи. Не се срамуваше от тази измама.

Икономиите, които правеше, щяха да се отразят благотворно и на Карсън, защото зет му възнамеряваше да му изплати всеки цент, който му беше дал, за да го отърве от дъщеря му.

Сайлъс нямаше представа как ще го направи, но щеше да започне, като продаде каруцата си в Ню Орлиънс и пътува с Джереми до Тексас, а вече бе измислил и начини да ограничи разходите си където и когато може, и да пази спестяванията си, като използва парите на Карсън, за да сложи началото на „Съмърсет“. Голямата къща трябваше да почака, докато бъде в състояние да плати за нея от джоба си, но нямаше намерение да жертва земята и обработването й заради Джесика, гордостта си или по каквато и да било друга причина, като предсказанието на майка си, което така и не беше забравил. „Ако сключиш този брак поради изтъкнатите причини, в Тексас ще те последва проклятие.“

Глупости на търкалета. Проклятия нямаше, но дори да съществуваха, той щеше да премахне това, като освободи Джесика. Щеше да отделя от печалбата от памука и да прибавя сумите към непрекъснато нарастващия капитал, дори да купува по-малко роби и земя, отколкото възнамеряваше, чак до деня (надяваше се да настъпи до пет години), когато щеше да напише чек на омразния си „благодетел“, с който да покрие всички разходи, за които си беше продал душата — а пък дъщеря му Джесика щеше да получи свободата си. Тя щеше да е все още млада. Можеше да се премести на Север и да живее с леля си, да изповядва аболиционистките си идеи колкото й душа иска, а баща й нямаше да може да й каже и дума. Това бе най-малкото, което Сайлъс можеше да направи за нея.

Всичките му планове обаче зависеха от това да пристигнат живи и здрави в Тексас и да започнат работа.

Щом освободеше Джесика, тя можеше дори да се омъжи за Джереми. Бе очевидно, че той искрено й се възхищава.

— Не съм я чул нито веднъж да се оплаче или размрънка, Сайлъс — изтъкна наскоро приятелят му.

— Ако има човек, пред когото да се оплаче, то това си ти, Джереми — отбеляза Сайлъс.

— Само защото не се възползваш от възможността да си до нея. Джесика се интересува единствено от теб, Сайлъс. Ако й обърнеш малко внимание, веднага ще разбереш.

— Бих го направил, но се страхувам, че ще ме заплюе в лицето — бе отвърнал нещастно Сайлъс. Интересувала се била само от него. Джереми губеше умението си да преценява хората, след като мислеше, че малката аболиционистка изпитва нещо друго, освен неприязън към него.

— Знаеш ли, че пише дневник? — попита Джереми. — Жените доверяват всичко в дневниците си. Защо не надникнеш в него и сам не се увериш?

— Защото ме е страх от онова, което ще прочета.

— Прочети дневника, Сайлъс.

Макар Джесика да се държеше със студено безразличие, Сайлъс бе започнал да й се възхищава. Съпругата му искаше да се труди наравно с останалите от кервана и намираше начини да го стори. Вечер забавляваше децата, като им четеше от книжките на сина му. Първоначално единствено Джошуа се сгушваше до нея края огъня, но постепенно и други деца започнаха да сядат около тях. Както можеше да се очаква, Джесика му вгорчаваше живота, когато даваше знак и на децата на робите да се приближат. Имаше, разбира се, и недоволни.

— Да кажеш на жена си, че четенето е само за белите деца — разсъска се съпругата на един плантатор пред Сайлъс.

— А защо не й кажеш ти?

Никой обаче не смееше да се опълчи на младата, самоуверена, властна фигура, седнала пред огъня, и смесените сбирки продължиха.

Когато видяха, че Джесика пише дневника си, седнала на капрата на каруцата, мнозина от неуките отидоха при нея с молба да напише вместо тях писмо до дома и понякога, както денем, така и нощем, Сайлъс я виждаше с някого от нуждаещите се, приведена над дъската, да пише онова, което човекът диктуваше. За да успокои болни деца, тя им даваше бонбони за смучене и пуканки, ядки, сушени плодове, които майка й бе настояла да вземе, а веднъж Сайлъс я чу да казва на Типи:

— Предлагам да не ядем от сладките в тази торба. Да ги запазим за децата.

Пролетта настъпи, когато керванът навлезе в територията на индианците мускоги, и за да разсеят напрежението около лагерния огън, Джесика и Типи показваха на младите момичета как да плетат удивителни венци от цветя от пурпурна вистерия, див рожков и бял кучешки дрян, които се срещаха в изобилие из гората. Освен това, без да очаква нищо, без да покаже и следа от нежелание, съпругата му предлагаше меката материя от роклите си за превръзки, когато някой от кервана се наранеше. Един ден дойде и неизбежното — наложи се Сайлъс да й съобщи, че трябва да остави един от сандъците си с дрехи край пътя.

— Няма значение — съгласи се тя. — И без това е почти празен.

Съпругата му посрещаше всяка опасност, лишение и неудобство с кураж и решителност и му напомняше за Лети, но начинът, по който се държеше със сина му, спечели огромната му благодарност. За Джошуа тя беше специален приятел в игрите и Сайлъс забелязваше гордостта, с която момчето обикаляше лагера, стиснало ръката й, сякаш искаше да покаже на останалите деца, че и те са важни, но не колкото него. Джесика го успокояваше, когато му ставаше мъчно за дома или за Лети, разсейваше страховете му и го пазеше от опасности, но никога не се държеше властно като мащеха. Отнасяше се с него като с приятел. Когато Сайлъс я предупреди да не внушава на сина му антиробските си възгледи, тя отвърна:

— Обещавам да не казвам и дума по този въпрос, мистър Толивър, но не гарантирам за примера, който му давам.

И така, докато Сайлъс наблюдаваше как приятелството между сина му и мащехата укрепва, разстоянието между него и Джесика се увеличаваше. В края на втория месец той вече бе наясно, че забележителната млада жена, която бе негова съпруга единствено заради подписа на брачното свидетелство, не искаше да дели каруца с него. Постепенно състави план как да изплати всичко на Карсън Уиндъм и да я освободи. Беше подписал договор с него и щеше да го спази. Ако обаче върнеше на Карсън всичко, което му дължеше, Джесика нямаше да бъде длъжна да остане омъжена за него. Щеше да получи възможност да си изгради свой живот, да живее по начина, по който искаше, без намесата на баща й.

Допуши му се преди да си легне. След като вече бяха пресекли териториите, където живееха враждебно настроени индиански племена, той спеше в каруцата си заедно с Джошуа. За да не събуди заспалото дете, той излезе и отиде да запали пурата си от лагерния огън. Тогава мярна призрачна фигура да се отправя към потока. Беше жена, облечена в широка рокля с нещо бяло, метнато на раменете, и Сайлъс веднага позна плисналата по гърба й червена коса. Джесика! Господи, та нали й беше казал вечер да стои край лагерния огън. Дяволите да я вземат тази инатлива малка лисица! Тя не знаеше ли, че има хищни животни, не беше ли чувала за змии, за отровен бръшлян? Навсякъде около лагера дежуреха мъже, но Сайлъс пъхна пурата в джоба, извади бързо пистолета и тръгна след нея.

Тя имаше преднина, ала пристъпваше предпазливо, свещта й осветяваше пътеката, макар да не бе нужно, тъй като луната грееше ярко. Къде беше тръгнала и защо? Отиваше към потока и изглежда, знаеше пътя. Сайлъс я бе забелязал, че оглежда района, когато керванът спря следобеда. Привидението се скри в малка горичка и той забърза, тъй като не искаше да я повика и по този начин да привлече вниманието на някого от часовите, който можеше първо да стреля, а след това да задава въпроси. Настигна я на брега на потока и спря, когато разбра какви са намеренията й. Беше застанала с гръб към него и преди да успее да я извести за присъствието си, роклята — всъщност роба — се плъзна от раменете и се набра около глезените. Както беше гола, тя я вдигна и я разгъна върху един камък заедно с кърпата, която носеше, после духна свещта. След това, почти безшумно, се плъзна във водата.

Сайлъс остана поразен от красотата на тялото й под сребристата светлина на луната и се ужаси от опасностите, които дебнеха в потока. В същия миг се завъртя рязко, защото чу някакъв шум зад себе си. Един от часовите беше дошъл да провери какво става.

— А, вие ли сте, мистър Толивър? Да не би нещо да не е наред? Стори ми се, че чух шум.

— Аз съм, Джонсън. Не мога да спя. Реших да се поразтъпча след цял ден на седлото. Върви си на поста.

— Красива нощ.

— Така е.

— Е, приятна разходка.

— Лека нощ, Джонсън.

Изглежда, Джесика чу разговора. Сайлъс забеляза единствено червената й коса на повърхността, когато излезе на брега.

— Джесика! — изсъска той. Не смееше да повиши глас от страх да не привлече отново вниманието на стража. — Излез оттам, преди да те ухапе някоя змия.

Мократа глава на Джесика се показа.

— Махай се — отвърна тя и изплю водата, а окъпаните й в сребърно ръце махаха, за да се задържи на повърхността над тихото течение. — Аз… гола съм.

— Пет пари не давам дали си гола или не — прошепна той с дрезгав глас. — Излизай веднага оттам! — Обзет от бяс заради непослушанието и глупостта на момичето, той грабна робата и кърпата и ги задържа зад себе си. — Обръщам се и ти давам пет секунди, преди да дойда да те извадя. Разбра ли?

Тя не отговори, но откъм водата се разнесе плисък и няколко секунди по-късно момичето дръпна дрехите от ръцете му. Чу учестеното й дишане, докато се обличаше бързо.

— Исках само да се изкъпя, за бога — обясни Джесика. — Толкова отдавна не съм се къпала като хората, а днес беше ужасно топло и цялата лепна. Толкова ли е горещо в Луизиана през май?

Сайлъс се обърна. Косата й висеше дълга, капеше, а робата залепна за мокрото й тяло и очерта закръглени гърди и тънка талия. Завладя го неочаквано желание.

— Ти имаш ли представа какви отровни твари виреят в този поток, на брега и в гората? Никога вече, ама абсолютно никога не смей да престъпваш заповедите ми и да пренебрегваш безопасността си, чу ли?

Джесика започна да бърше косата си.

— Простете ми, че дори не помислих за инвестицията ви, мистър Толивър, но разбирам, че бе глупаво да поема подобен риск заради една баня. Днес следобед потокът ми се стори тих, кристалночист и така примамлив, та не устоях, но ви давам дума, че няма да проявя отново подобна глупост.

— Да не би да мислиш, че ме е грижа за инвестицията? — Той пристъпи към нея. Тя се ококори и устата й се сви в тихо, стреснато „О“. Приличаше на недорасла водна нимфа, хваната далече от обичайните си води от зло земно чудовище. Отстъпи назад.

— А не е ли така, мистър Толивър?

Прииска му се да я разтърси. Прииска му се да я целуне. Отвори уста, за да обясни, но веднага след това я затвори.

— Мислете каквото ви е угодно, мис Уиндъм — сопна се той — Сега се връщайте в лагера, преди да ни застрелят и двамата.