Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (80)

79.

Петнайсетгодишният Дейвид Толивър се обличаше тихо в тъмната стая, която делеше с брат си Върнън, но очевидно недостатъчно тихо.

— Какво правиш, Дейвид?

Гласът на брат му, силен и властен, го стресна. Върнън не изпускаше нищо, помисли си с раздразнение Дейвид.

— Обличам се — отвърна кратко той.

— Защо?

— Отивам при старата воденица, за да тренирам.

— Глупости. Татко ще ти съдере кожата. Знаеш, че утре сутринта иска да сме в „Съмърсет“ за почистването на памука.

— Ще се върна навреме и той няма да разбере.

Върнън седна в леглото и прокара ръка през черната си разрошена коса.

— Прекалено тъмно е, за да играеш бейзбол, а е опасно да ходиш сам.

Дейвид закопча ризата си докрай.

— Ти какъв си ми? Да не си ми баща? Само защото си на осемнайсет, не означава, че имаш право да ми казваш какво да правя. Ще се срещна със Сам и Ник там. Ще потренираме няколко часа и ще се върна навреме за закуска. Не ме издавай. Обещай, братле.

— Тази работа никак не ми харесва, Дейвид. Езерото край старата мелница привлича какви ли не откачалки нощем, да не говорим, че там е тъмно като в рог. Пък и чух слухове, че тази вечер там ще се събират ку-клукс-клан.

— Ние няма да играем в езерото, при това е почти пет сутринта, почти се е зазорило. Не чуваш ли камбаните. Куклуксклановците няма да се занимават с един от синовете на Толивър.

— Ами балите, които ще пренасяме? Защо ти трябва да тренираш? Не трябва ли ръката ти да отпочине преди мача в неделя?

Дейвид пъхна ръце в джобовете си и се ухили. От двамата Върнън беше по-красив. Дейвид бе нисък, набит, с едри черти и бе много различен от високия си слаб брат с изваяно лице. Освен това, Върнън имаше гарвановочерна коса, която Дейвид наричаше „короната на семейство Толивър“. Докато косата на малкия му брат беше избеляло кестенява.

Личността на Дейвид обаче компенсираше разликата. Широката му усмивка огряваше сини като метличина очи и издаваше бърз ум и приятно чувство за хумор, които го бяха превърнали в любимец на приятелите му и те го предпочитаха пред сериозния му брат. Той бе любимец и на момичетата, душата на всяко празненство, макар да не бе красавецът на баловете. Понякога напълно отчайваше майка си, затова пък всеки ден развеселяваше баща си. Баба му, брат му и сестра му го обожаваха.

— Ако играеше бейзбол, Върнън, щеше да разбереш. Ръката на бейзболиста трябва да се поддържа всекидневно. Нужна ти е силна ръка, за да запратиш топката.

Брат му се зави презглава.

— Просто внимавай — долетя приглушеният му глас изпод одеялата.

Дейвид се измъкна безшумно през страничната врата на къщата, вместо да рискува да излезе през вратата на кухнята. Ейми, съпругът й и дъщеря им Саси спяха точно до килера, а откакто майка й почина миналата година, Ейми се будеше и от топуркането на мишка. Щеше да се опита да го разубеди, а това щеше да предизвика шум, който родителите му можеха да чуят, тъй като спалнята им се намираше точно над кухнята. Заплахата от „белите рицари“, както се наричаха загърнатите в чаршафи членове на ку-клукс-клан, караха всички да стоят зад затворени врати до сутринта, а Ейми изпитваше непреодолим страх от тях.

— Може и да си от семейство Толивър, но ако се натъкнеш на тях и видиш нещо, което не трябва, ще стане страшно — каза му тя една сутрин, когато го хвана да се измъква от къщата, за да се срещне с момчетата и да потренира. — Щом подпийнат, на невежите грубияни, скрити под чаршафите, няма да им пука дори да си син на Христос. Ще се погрижат да не кажеш на никого.

Дейвид не призна, че знае самоличността на почти всички грубияни под качулките, защото приятелят му бейзболист Сам Дароу му беше казал кои са, но го накара да обещае, че ще пази тайна. Мистър Дароу също беше от тях. Дейвид си казваше, че няма от какво да се страхува, след като бащата на Сам участва в групата.

Момчето нахлупи шапката и натъпка ръкавицата без пръсти в джоба на якето, нарами бейзболната бухалка и потъна в леденостудения мрак. Пое дълбоко от свежия въздух. Леле боже, ама страшно хубаво е да си жив, особено по това време на годината. Обичаше есента, когато листата се обагряха и дните ставаха студени — съвършеното време за бейзбол, а на него му предстояха много години, в които да се наслаждава на този спорт. Не му се налагаше да се откаже, когато стане мъж. Това прозрение го осени на шестнайсетия рожден ден на сестра му. Загледа се в баща си и най-добрите му приятели, Арман Дюмонт и Джереми младши и Стивън Уоруик, всички в средата на четирийсетте, все още здрави и прави, и тогава пресметна. Разполагаше с повече от трийсет години да замахва с бухалката и да запраща топката към първа база, преди да стане на тяхната възраст. Групата момчета, с които играеше сега, се състоеше от синове на приятели на баща му и щеше да се превърне в същия мъжки екип като онзи, който „Маршъл“ създадоха миналата година. Дотогава Хаубъткър едва ли щеше да има отбор на възрастни. Мъже като баща му не виждаха смисъл възрастни хора да се опитват да нацелят топка с дървена пръчка, а след това да търчат, за да докоснат чувал стърготини, без да бъдат хванати. Те не разбираха какви умения трябва да притежава човек и колко изкусна стратегия да създаде, как питчърът може да заблуди и подведе батъра или как невероятното чувство от хоумръна те извисява. Просто не разбираха, въпреки че всички бащи бяха върхът, когато ставаше въпрос за интереса на синовете им към спорта, стига никой да не бъдеше наранен.

Беше щастливец, така си каза Дейвид. Занимаваше се с двете неща, които най-много обичаше на света — отглеждаше памук и играеше бейзбол. Имаше най-страхотните родители, брат, сестра и баба на света, въпреки че приятелите му от семейства Уоруик и Дюмонт не бяха съгласни, тъй като и те имаха невероятни семейства.

Сам Дароу и Ник Логан го чакаха на уреченото място, нетърпеливи да се стоплят с играта. Зад тях изоставената воденица чернееше в мрака, очертанията й бяха размазани от изпаренията от водата, все още топла от циганското лято, преди да нахлуе нощният студ. Изоставеният терен до воденицата и езерото бяха завладени още преди години от местните момчета и те използваха мястото за игри и различни събирания. Неделният мач срещу „Маршъл“ щеше да се играе в градския парк, където имаше подиум за оркестъра и място за зрителите.

Сам и Ник бяха единствените от отбора, които имаха желание и проявяваха достатъчно кураж да се измъкнат от домовете си без разрешението на родителите, за да се срещнат толкова рано сутринта. Дейвид знаеше, че майка му не одобрява „такива като тях“. Беше ужасно надменна. Тези момчета не бяха от Хюстън Авеню, където живееха останалите играчи. Домовете им бяха извън града и бащите им не носеха сака и жилетки на работа. Единият беше машинист по линията на железницата Саут Пасифик, а другият щавеше кожи. И техните бащи им бяха подготвили задачи за след закуска в събота, когато всички работеха до мръкнало, а майките категорично забраняваха да се излиза от къщата след вечеря и след падането на нощта. Довечера нямаше как да се измъкнат. В домовете на семейства Дароу и Логан съботните вечери бяха определени за къпане и лъскане на обувките за неделното училище и ходенето на църква. Така че момчетата можеха да потренират само на зазоряване днес, иначе изобщо нямаше да имат шанс да го направят преди мача утре следобед.

— Здравейте, момчета! — провикна се Дейвид и усмивката разтегна леденостудените му бузи. Другите го поздравиха радостно, готови за тренировката. Тази сутрин Сам щеше да тренира като питчър, Ник щеше да удря, а Дейвид да тича. Точно с тези си умения се бяха отличили в отбора. Съмваше, когато момчетата свалиха якетата и Дейвид си сложи тънката кожена ръкавица без пръсти, наскоро произведена, за да защитава ръката. Ник зае позиция, готов да замахне, Сам да удари, а Дейвид да хване топката или да хукне след нея.

При първия удар на Ник топката се плъзна над главите на питчъра и Дейвид и се озова на брега на езерото.

— Страхотен удар! — провикна се Дейвид и хукна след топката, преди да я изгуби от поглед. — Направи го още няколко пъти утре и печелим!

Мътните я взели, къде ли отиде, питаше се Дейвид, докато се напрягаше в тъмното сред сенките на кипарисите, за да открие кафявата кожена топка, скрита сред високата влажна трева и блатни растения. Не смееше да я изгуби. Беше топка „Ей Джи Спординг“, подарък от баща му за Коледа, единствената, която имаха за утрешния мач. Чу вика на едно от момчетата.

— Дейвид, пази се от змиите!

Беше Ник, поне така му се стори, и в този миг видя топката, посегна към нея с лявата ръка, за да не намокри ръкавицата.

Твърде късно забеляза отровната змия, която топката бе стреснала, и замръзна от ужас, когато водният мокасин се стрелна към него с отворена уста, блестящите зъби се белееха в сумрака и се забиха дълбоко в ръката му. Змията не помръдна, докато той не я отскубна и не я запрати в езерото. Чу я как пльокна във водата и с олюляване се отдръпна от опасното място, вгледан в дупките, от които започваше да се процежда кръв. Няколко секунди по-късно имаше чувството, че е пъхнал ръка в горещи въглени.

Момчетата се втурнаха с писъци към него.

— Ухапа ме — рече Дейвид и усети метален вкус в устата си. Ритъмът на сърцето му се промени, а дробовете се напрегнаха. Погледът му се замъгли и усети, че се изпуска. Чу риданията на Сам и започна да му се гади.

— Господи, о, боже!

Помисли си, че няма да доживее утрешния мач.