Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (23)

22.

Същата неделя обикновено организираният и съсредоточен преподобен Седжуик изглеждаше разсеян, говореше разпокъсано по време на проповедта, а прекрасната му дъщеря не пя с хора. Всичко се изясни, когато следващата неделя поканените на сватбата на Лети Седжуик и Сайлъс Толивър получиха обратно подаръците си и кратко писмо, с което бяха уведомени, че бракосъчетанието се отменя. Жителите на Уилоу Гроув, членовете на Първа презвитерианска църква и жителите на Пътя на плантациите ахнаха шокирани и се зачудиха дали отлагането на сватбата няма общо с изгорелите предишната седмица каруци. Никой не свърза събитието с необяснимото затваряне на дома на семейство Уиндъм по време на празниците, докато не се разчу, че Сайлъс Толивър ще се жени за Джесика Уиндъм.

Новината излезе от „Медоуландс“, когато Сайлъс се срещна с Джереми, за да му съобщи какво решение е взел. Плантацията имаше своята Лулу и слугинята се оказа пред отворената врата на библиотеката на семейство Уоруик тъкмо когато Сайлъс молеше Джереми да бъде до него, когато се жени за Джесика Уиндъм след пет дена.

— Морис отказва, а мама разправя, че няма да дойде на церемонията — чу слугинята и научи защо и как той ще се жени за Джесика Уиндъм и е изоставил годеницата си. Слугинята отнесе скандалната новина в помещенията на прислугата, като добави и своето мнение, с което по-късно се съгласи целият град. Лети Седжуик беше дъщерята на беден свещеник, докато дъщерята на господаря на „Уилоушайър“, макар и съвсем обикновена, беше богата. Сайлъс Толивър беше напълно разорен. Не бе нужен блестящ ум, за да се досети всеки защо се жени за Джесика Уиндъм.

Шоковите вълни разтърсиха и селото, и плантаторската общност и Сайлъс се оказа обект на презрение и очерняне, за което дори най-мрачните му представи не го бяха подготвили. Елизабет и Морис не му говореха. Хората от града го избягваха. Търговците се държаха дръпнато, когато ходеше да купува запаси или да урежда нещо във връзка с кервана. Най-ужасният момент дойде, когато съобщи на сина си, че няма да се ожени за Лети.

Долната устничка на детето потрепери, рукнаха сълзи, които напълниха големите кафяви очи.

— Значи Лети няма да ми бъде майка. Защо, татко? Тя вече не ме ли харесва?

— Не само че те харесва, Джошуа, обича те. Не си направил нищо лошо, сине. Аз съм този, който стори нещо…

— Да не би да си бил лош?

— Към нея, да.

— Не може ли да оправиш лошото?

— За съжаление, не мога.

Вечер Джошуа плачеше, докато заспи, отказваше да яде, не се оставяше да го разсеят, но най-лошото бе, че предпочиташе да се гуши в чичо си, вместо в баща си.

— Ти имаш ли представа каква мъка причини на това дете? — упрекна го майка му.

— Да, мамо, но се надявам с времето да се излекува. За съжаление, времето няма да е толкова благосклонно към мен.

— Така и трябва.

Единствено приятелството му с Джереми, който не каза и една укорна дума, както и подготовката за пътуването към Тексас помагаше на Сайлъс да не полудее от мъка заради онова, което бе причинил на сина си и на Лети. Дни след като остави бившата си годеница с наведена глава, тя се качи на кораб за Савана, където щеше да гостува на роднини. Според изпълнените с презрение думи на преподобния Седжуик за него, които Елизабет му предаде с огромно удоволствие, тя нямало да се върне, докато „Сайлъс Толивър не замине и прав му път“. Сайлъс упорито си представяше себе си като човек, който гребе през тъмното, който не вижда лъч светлина отникъде, но знае, че брегът е някъде пред него. Трябваше да продължи да гребе напред и да вярва в избраната посока. Все някога сушата и свободата щяха да изплуват пред погледа му.

Петте дена отминаха като миг, със скоростта на светкавица, същевременно нямаха край, сякаш някой им пречеше да помръднат напред, като да ги беше вързал с верига. Сайлъс не беше виждал Джесика от подписването на споразумението с баща й, не бе разговарял със семейството й. Срещна се единствено с банкера на Карсън Уиндъм, за да уточнят финансовите подробности на брачния му договор. Щеше да получи малка сума веднага, научи разочарованият Сайлъс. Щяха да му бъдат платени изгорелите каруци и с парите трябваше да финансира пътуването до Тексас и да си осигури начален капитал за плантацията. След това щяха да бъдат отпускани още пари, но на части, за развитието на „Съмърсет“ и за други определени цели. Сайлъс трябваше да води стриктно счетоводство, да пази разписки като доказателство за покупки и свършена работа. Карсън Уиндъм възнамеряваше редовно — и без предупреждение — да изпраща човек, който да ги прибира и да проверява дали дъщеря му е в добро здраве. Ако всичко беше наред, Сайлъс щеше да получи следващия депозит в банковата си сметка.

Сайлъс бе очаквал, че парите, които му трябваха в началото ще бъдат изсипани накуп в сметката и той ще може да тегли, когато има нужда, а не да ги получава по малко. Вбеси се, когато научи, че първоначалното споразумение, което бе подписал, след като внимателно прочете документа, имаше пролуки, които даваха възможност на Карсън да го постави в положение на още по-затънал от просяк, лишен от предишните си средства. Но тъй като беше изгорил мостовете към годеницата си, семейството си, града и общността, сега вече бе прекалено късно да поправя стореното. Както бе останал без пари, за него нямаше друга възможност, освен да се ожени за дъщерята на Карсън Уиндъм и да се съобразява с правилата, които бъдещият му тъст налагаше. Всеки път, когато Сайлъс подписваше някоя сметка за доставка на провизии, документът заминаваше при тъста за одобрение, а той го намразваше все повече и повече.

Двамата с Джереми пристигнаха в „Уилоушайър“ десет минути преди началото на церемонията. Единствено семейство Уиндъм и свещеникът бяха в хола. Очевидно нямаше да има други присъстващи на сватбата. Сайлъс кимна на киселата Юнис, но нито подаде ръка, нито поздрави Карсън и Майкъл, докато двамата с Джереми заемаха местата си до свещеника в очакване на булката.

Очевидно Карсън нямаше намерение да въведе дъщеря си в стаята. Обичаят „предаване на булката“ щеше да доближи събитието до реалността. Лети бе проучила историята на сватбените обичаи и бе разказала на Сайлъс, че традицията е започнала във феодална Англия, когато бащите буквално предавали собствеността върху дъщерите си на мъжа, на когото щели да бъдат съпруги. Днес жестът показваше одобрение на младоженеца и служеше „като символ на бащината благословия за брака“. В този случай обаче нито едно от двете не беше истина. Сайлъс си припомни как Лети му обясняваше защо младоженецът застава от дясната страна на булката. И тази традиция водеше началото си от Средновековието — „така ръката с меча е свободна, и мъжът може да защити от нападение своята невеста. Изключително благородно, нали?“.

Сайлъс тръсна глава, за да прогони гласа й, и свещеникът методист му отправи напрегната усмивка, на която той не намери за необходимо да отвърне. Вместо това се обърна към „благодетеля си“, както клюкарите наричаха Карсън с неприкрито презрение. Бъдещият му тъст не обърна никакво внимание на лошия му поглед, а Майкъл откри нещо интересно на далечната стена и насочи там вниманието си. Минималните усилия да бъде направена украса за събитието — вероятно постигнати от прословутия творчески усет на прислужницата на Джесика, поне така реши Сайлъс — го потиснаха и сякаш се подиграваха на отчаянието му. Вплетени в бяла сатенена панделка, първите нарциси, лалета, зюмбюли и минзухари за сезона бяха подредени в широки сандъчета из цялата стая, а изящната сватбена торта на три етажа, със захарни рози, сигурно пак направени от прислужницата, бе внесена на количка заедно с купа пунш. Сайлъс усети облекчение, че пейката пред пианото е празна. Очевидно нямаше да има музика за булката. Лети бе прекарала седмици в размисъл каква музика иска за сватбата си.

Слугите отвориха тежките врати към хола и това бе знакът, че Джесика ще влезе всеки момент. Тя пристъпи напред в бяла рокля, която проблясваше на всяка крачка, но нямаше було, което да скрие бледото й лице и луничките, изпъкващи като малки, ръждиви глави на карфички. Сайлъс сведе за миг очи и усети толкова силна мъка, че му прималя. Вдигна ги и забеляза, че Джесика не е пропуснала момента, в който е бил прорязан от болка. За секунда тя се олюля, а по бузите й избиха алени петна от смущение. После изпъна рамене, насочи поглед към свещеника и руменината се стопи. Господи, въздъхна Сайлъс и се обърна към преподобния, когато бъдещата му съпруга се изправи до него.

Часове по-късно Сайлъс не помнеше почти нищо от сватбената церемония. Спомените му бяха мъгляви, мрачни, също като времето. Безизразни отговори, дадени от двама им с Джесика, изговорени монотонно, почти шепнешком клетви. Нямаше усмивки, нямаше размяна на дълги влюбени погледи, всъщност булката и младоженецът дори не се погледнаха. Сватбените пръстени бяха плъзнати на пръстите с пълно безразличие. Сайлъс изпрати сметката за семплата златна халка на Джесика на Карсън и върна диамантения пръстен, който бе избрал за Лети, на нацупения бижутер, след което си взе парите. Не успяваше да заглуши в главата си коментарите на бившата си годеница за сватбените традиции, а това превръщаше в подигравка пръстените, които двамата с Джесика си размениха. „Сватбеният пръстен се носи на третия пръст на лявата ръка още от римски времена. Римляните вярвали, че вената на този пръст влиза направо в сърцето.“

Когато методисткият свещеник ги обяви за съпрузи (направи го плахо, сякаш се страхуваше, че някой ще го удари) и даде на младоженеца позволение да целуне булката, Сайлъс едва докосна с устни бузата й. Джереми придаде на момента някакво подобие на веселие, когато постави ръце на раменете на Джесика и каза с усмивка:

— Сега е ред на кума.

След това я целуна и по другата буза.

— Това е то — обяви с облекчена усмивка Карсън и погали корема си. — Сега да пийнем пунш и да хапнем торта.

— Искам да поканя Типи — заяви Джесика и обърна гръб на Сайлъс, сякаш неговото участие в пиесата бе приключило и тя бе готова за следващия актьор.

Юнис я изгледа раздразнено.

— О, Джеси…

— Искам да се запозная с въпросната Типи, за която съм чувал толкова много — намеси се Сайлъс, благодарен, че има нещо, което запълни времето, преди двамата с Джереми да си тръгнат.

Джесика му отправи остър поглед.

— Както знаете, тя ще дойде с мен в Тексас — обясни, — но като моя приятелка, не като прислужница и в никакъв случай не като робиня. Разбрахме ли се?

В първия момент Сайлъс не разбра. След това проумя, че въпросната… Типи, която Джесика обичаше толкова много, сега вече е негова собственост. Всичко, което принадлежеше на Джесика, след сключването на брака ставаше негово. Джесика можеше да ръмжи като тигрица, но й липсваха зъби, за да отстоява желанията си. Той обаче щеше да прояви добронамереност. Наведе леко глава.

— Както желаете.

Юнис се обърна към прислужника до масата за кафе.

— Викни Типи.

След като си тръгнаха от катастрофалното бракосъчетание, Джереми погледна внимателно Сайлъс.

— Искаш ли да се напием?

— Няма да помогне.

— Тя е свястно момиче, Сайлъс.

— Не съм забелязал.

— Времето ще се погрижи — увери го Джереми.

Когато пристигна в „Куинскраун“, Сайлъс нареди на Лазаръс да доведе Джошуа. Беше оставил момчето на грижите на майка си и брат си, които щяха да притъпят загубата на Лети, но сега Сайлъс имаше нужда от компанията на сина си.

— Той е при мистър Морис, сър.

— Лазаръс, искам синът ми да дойде при мен. Ще чакам в стаята си.

— Добре, мистър Сайлъс.

Докато чакаше Джошуа, отпуснат пред камината, той се замисли над всичко, което се беше случило следобеда. Единственият светъл лъч беше странното малко създание, прислужницата Типи. В нея имаше нещо особено, сякаш не бе от този свят. Имаше най-широката усмивка, която някога бе виждал, и най-бляскавите очи, които можеше да си представи на човешко лице. Момичето излъчваше светлина и дори за него бе очевидно, че е срамота да бъде угасена. Стана му ясно, че двете с Джесика са по-близки от ръка, стиснала ръкохватката на пистолет, и макар да не знаеше какво да мисли за приятелство между бяло момиче и робиня негърка, нямаше намерение да се меси. Беше благодарен, че Джесика ще има компания по време на дългото пътуване до Тексас. Дребната прислужница изглеждаше много крехка, но несъмнено би могла да преживее какви ли не трудности, а Джесика се нуждаеше от силна приятелка, за да издържи. Свикнала на комфорт и удобства, новата му булка нямаше представа какво я очаква, а той не възнамеряваше да я уведомява предварително.

Сайлъс погледна златната халка на пръста си. Това бе просто споразумение. Чувстваше се точно толкова женен за Джесика Уиндъм, колкото и ако беше казал „Да“ на празен лист хартия. Самият той се чувстваше като празен лист хартия. Лети му беше казала, че на много места по света булката и младоженецът не се познават до сватбения ден, тъй като бракът им е предварително уговорен. Това му се беше сторило странно и варварско. Изобщо не си беше представял да се ожени за непозната, още по-малко за жена, която го приемаше като враг — застъпник на всичко, което за нея бе неприемливо. Тя искрено поддържаше ликвидирането на системата, която й бе осигурила привилегирован живот, или може би това беше начинът да се опълчи на баща си. Джереми мислеше, че бащите и дъщерите се обичат много, но — също като розите и бодлите от един корен — са родени да съществуват в конфликт.

Сайлъс беше в състояние да се справи с празните заплахи на Джесика Уиндъм, но как ли щеше тя да се отнесе към сина му? Как ли щеше да реагира Джошуа, когато се запознаеше с нея?

Тихи стъпки приближиха към вратата. Малка ръка отвори.

— Татко?

Сайлъс протегна ръце и гърдите му се изпълниха с любов и нежност.

— Ела, Джошуа, качи се на скута на татко. Отдавна не съм гушкал сина си.

— И ти ли си тъжен, татко? — попита момчето и се настани на коленете на Сайлъс.

— Да, Джошуа, много — потвърди Сайлъс и намести главата на детето под брадичката си. Вече бе причинил на малкия много болка. Нима бе егоист, като го изтръгваше от ръцете на хората, които детето обичаше, и от единствения дом, който познаваше, за да го отведе в непозната земя заедно с мащеха, която никой от тях не познаваше достатъчно добре. Ако обаче оставеше сина си в „Куинскраун“, докато в Тексас станеше безопасно, Сайлъс може би нямаше да има възможност да го вземе. Джошуа беше на възраст, когато се впечатляваше лесно и преживяваше дълбоко всичко. Връзката между баща и син трябваше да се създаде сега, иначе щеше да бъде завинаги изгубена. Сайлъс добре помнеше периода, когато беше на възрастта на Джошуа. Между четвъртата и осмата си година той се чувстваше просто сянка, която баща му забелязваше с периферното си зрение. Шансът да се опознаят им се изплъзна. Той нямаше намерение да допусне същата грешка с Джошуа. Освен това трябваше да мисли и за Джесика. Как ли щеше да я възприеме момчето като майка, ако не го откъснеше от Лети веднага?

Всички въпроси за Джошуа се свеждаха до един особено важен. Сгреши ли Сайлъс, като се опитваше да осигури на сина си рожденото му право и бъдещето, което собственият му баща му бе отказал, независимо от цената?

Времето щеше да покаже.