Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (11)

10.

Сара чакаше Джесика под хладната сянка на кипариса. Приятелката й щеше да дойде откъм гората на дорестата си кобила Джингъл Бел. Беше й пратила съобщение по Лети да се срещнат „на обичайното място“.

— Мили боже! — бе възкликнала Лети, която изглеждаше малко обидена, че е изключена. — Вие двете сте като конспиратори. Какво сте намислили?

Сара изви дяволито очи.

— Много си любопитна.

Лети разбра и поруменя.

— Кажи, нали не замисляте нещо за мен? Ще има предостатъчно подаръци и младоженски тържества. Оказвате ми истинска чест с присъствието си на сватбата ми.

— Както кажеш — отвърна Сара и докосна свойски приятелката си по рамото.

Лети си каза, че „обичайното място“ сигурно е чайната, закътана между книжарницата и сладоледения салон, където трите жени често се срещаха след края на учебните часове. Сара нямаше почти никакви социални развлечения и се радваше всеки път, когато се събираха. Тя очакваше с нетърпение оживените разговори и горещия чай с хрупкави кифлички, преди да се прибере у дома, където я чакаше студена вечеря и вероятно някоя опасна задача, а мъката по дома бе надвиснала като мрак в ъглите на самотната й къщичка. Семейство Седжуик я поканиха на вечеря в сряда, а след като се нахраниха, играха карти. Джесика все настояваше да им гостува за вечеря — „Ще изпратя каретата да те вземе“, — но Сара отказваше поканите й. Майкъл със сигурност щеше да й предложи услугите си да я вземе и изпрати, а тя нямаше да изтърпи близостта му в тясната карета. Срещаше се със семейство Уиндъм единствено когато бяха поканени и семейство Седжуик, така можеше да отиде и да се върне с тях.

Бяха в чайната, когато Джесика пъхна в ръката й бележка по време на едно от първите събирания на групата. „Чакай ме утре следобед при мелницата до Лосън Крийк“, бе написала тя. Това се случи през октомври, скоро след като Сара дойде в Уилоу Гроув. Мястото на срещата беше изолирано, но лесно се стигаше пеша дотам, а Джесика често яздеше в тази посока. Когато момичето скочи от коня, доволната, искрена усмивка разсея страховете на Сара, че целта на срещата им е нещо неприятно и страшно. Цялата бе настръхнала. Ако малката си мислеше, че връзката й с тайното движение е просто игра, Сара бързо щеше да избие тази представа от главата й, още преди да изтрие усмивката от лицето й.

— Моля те да ме извиниш за мистериозната бележка — извини се Джесика веднага, очевидно разбрала защо Сара е толкова намръщена, — но ми се стори най-разумно да си имаме тайно местенце, на което да се срещаме, ако се наложи. Виждам, че си намерила мястото лесно.

В думите й имаше смисъл и вече два пъти се бяха срещали при мелницата на Лосън Крийк. Джесика не беше член на тайното движение — беше се заклела, че няма нищо общо с изчезването на Тимъти, — но тя даваше жизненоважна информация за безопасността на робите, които се опитваха да се доберат до свободата и сигурността на онази част от мрежата, за която отговаряше Сара. Карсън Уиндъм бе накарал Типи да работи всеки следобед и сега момичето тъчеше одеяла от конски косъм в бараката със становете — „Повече никакви дрънканици и размотаване с дъщеря ми по цял ден“ — и научаваше неща, които разказваше на Джесика, а тя предаваше на Сара. Освен това господата в подкрепа на робството се бяха обединили и се срещаха в огромната библиотека с ламперия в просторния дом на Уиндъм — политици, други собственици на плантации, търговци на роби, федерални съдии изпълнители, наемници и страховитите Нощни ездачи, които не спираха с обиколките си, предвождани от Майкъл.

Когато се събираха, Джесика лепваше ухо на вратата. Един господ знаеше колко избягали роби трябваше да й благодарят, че са успели да избегнат хайките на Нощните ездачи. Групата бе научила, че фенерите или свещите, поставени запалени на прозорците на селските къщи, са сигнал, че домът е приятелски настроен към избягали роби, отправили се към безопасни квартири, обикновено в радиус от трийсет и пет километра. Използваха се тавани, плевни, обори, дори подземни тунели, докато бягството им не станеше безопасно. Майкъл и главорезите му накараха фермер да постави подобен сигнал на прозореца си, за да привлече нищо неподозиращи бегълци в капана. Джесика съобщи на Сара, която яхна Джимсънуийд и отиде чак до фермата, където остави огромни драскулки върху един от стълбовете на оградата, за да предупреди бегълците, а фермерът сигурно щеше да реши, че децата са си играли. Избягалите роби знаеха, че не трябва да вярват сляпо на сигналите, и винаги търсеха нещо неестествено, което ги предупреждаваше, че ги очаква капан.

Друг път Джесика уведоми Сара, че банков касиер ще даде сведения срещу друг служител, за когото подозираха, че е върл противник на робството.

Членовете на Тайната железница никога не си съобщаваха информация в писмен вид. За сигурността на мрежата бе от съществено значение да си предават устно съобщенията, да уточняват предварително сигналите, кодовете или символите, чието значение можеше да бъде дешифрирано единствено от получателя. Джесика не знаеше нищо за тях и тъкмо затова трябваше да се срещат лично.

Сара потри ръце във вълнената си наметка, за да ги стопли. Тук, край брега на Атлантическия океан, зимите бяха меки, температурата рядко падаше под петнайсет градуса през деня, но продължителен студен фронт бе донесъл първия истински полъх на зимата и Сара копнееше за камината в дома на родителите си. Децата бяха разпуснати за Коледа и след три дена Джесика щеше да дойде и да я вземе с каретата, за да я откара в Чарлстън, откъдето да се качи на кораб за Кеймбридж. Щеше да остане при семейството си до започването на учебните занятия през януари. Най-много й липсваше седемгодишният племенник Пол, син на по-големия й брат. Снаха й бе писала, че Пол не спирал да пита: „Леличка Сара кога ще се върне вкъщи?“.

Лети се разтревожи, когато разбра с какво нетърпение Сара очаква завръщането си в Кеймбридж, и се уплаши, че може и да не заеме отново учителския си пост.

— Трябва да се върнеш при нас, Сара! Какво ще правят учениците без теб? Как ще се омъжа без теб? Не позволявай на малкия си племенник да те убеди да останеш.

Нямаше никаква опасност, помисли си Сара, въпреки че малкото зверче много й липсваше. Понякога й се струваше, че усилията й да сложи край на робството са като опити да изгребе океана с лъжица, но трябваше да изпълни ролята си. Бе убедена, че с вяра и упорство хората, които се опитват да се справят с неправдите, най-сетне ще успеят, независимо какви сили са се изправили срещу тях.

Чу тропот на копита по горската пътека, но този път го нямаше обичайното тихо подрънкване на звънчета, което й подсказваше за приближаването на Джесика. Джингъл Белс изскочи от гората в галоп, развяла грива с вплетени в нея панделки с цветовете на сезона, а Джесика скочи на земята още преди кобилата да е спряла напълно.

Сара се втурна към нея.

— Мили боже, Джесика, какво е станало?

Момичето почти се хвърли в ръцете на приятелката си. Бялата й кожа беше силно поруменяла от ездата и студения въздух, тя едва успяваше да си поеме дъх.

— Трябва да ни помогнеш, Сара — изрече на пресекулки. — Уили Мей е открила беглец в „Уилоушайър“.

Сара погледна през рамо и я поведе към дънера на дърво, за да се скрият от чужди уши и очи, които можеха да ги наблюдават от гората.

— Шшшт — изшътка тихо тя. — По-тихо, Джесика. Успокой се и ми кажи какво се е случило.

Джесика пое дълбоко студения въздух, издиша го и заразказва. Преди десетина дни, в полунощ, предаде тя на Сара, икономката им заварила беглец в хамбара — „още малък, дори не можеш да го наречеш мъж“, повтори тя описанието на Уили Мей. Отказал да каже името си, нито пък откъде е, и къде се крие през деня. Разбрало се, че от бараката за опушване липсват два бута и баща й бил уведомен, че сред тях шета крадец. Изпратил главния си надзирател да провери случая и да го открие. Предполагали, че крадецът не бил от „Уилоушайър“, но били наясно, че някой се крие край езерото или в гората. Джесика разбрала от Уили Мей, че е въпрос на време надзирателят и хората му да открият момчето, а след това — тя затвори очи, сякаш я проряза неочаквано болка — „баща ми ще го върне на господаря му и той ще го пребие с камшик. Уили Мей казва, че само няколко удара ще смъкнат плътта от костите му, момчето било съвсем слабичко… и младо“.

— А Уили Мей защо се е обърнала към теб? — попита Сара.

Джесика срещна предизвикателно погледа й.

— Тя познава сърцето ми? Как да запазя подобно нещо в тайна?

Сара поклати глава.

— Страх ме е за теб, момиче. Какво искаш да направя?

— Ще измъкна момчето колкото е възможно по-бързо. Скутър, ковачът ни, е готов да помогне. Ще скрие момчето в каруцата си, когато иде в града за ново колело. Ще го пусне в гробището на църквата и момчето може да остане при теб, докато пристигна с каретата, за да те закарам до пристанището на Чарлстън. Дотогава ти ще си уредила бягството му с моряците, които познаваш…

Джесика замълча, когато видя изражението на Сара, и притисна ръце към поруменелите си бузи.

— Мили боже, Сара, да не би да си позволих прекалено много? Да не би да се тревожиш, че Скутър ще те свърже с бягството, защото ще остави момчето близо до дома ти? Уверявам те, че няма. Гробищата са съвършените скривалища за робите.

— Разбира се, че не си си позволила прекалено много… — отвърна Сара.

Тя се облегна на дървото, обзета от неприятното предчувствие, че този път късметът ще се обърне против тях. Отново си представи закачливото лице на племенника си. Може би предчувствието за надвиснала опасност се дължеше на нежеланието й да поеме мисия толкова скоро преди заминаването за дома.

— Добре — съгласи се тя. — Ще крия момчето дотогава. Семейство Седжуик ще отидат на гости у Толивър за няколко дена, което е добре дошло за нас. Кога да очаквам доставката? Ще ми трябва време, за да се свържа с когото трябва.

— По някое време днес следобед. Момчето се крие в един навес до беседката и трябва да се уверим, че е безопасно да го качим в каруцата. Ще имаш ли достатъчно време, за да направиш… каквото е необходимо?

— Мисля, че да — каза Сара. Щеше да запали лампа на задния прозорец, за да предупреди свръзката си от другата страна на потока, че очаква пратка. Той или тя на свой ред щеше да сигнализира, че посланието е получено. След това щяха да я уведомят, отново с код, че на пристанището в Чарлстън е уредено всичко необходимо, за да бъде поето момчето от екипажа на парахода, който осигуряваше помощ. Никога не се налагаше да чака дълго да й изпратят отговор на нейно съобщение. Инструкциите щяха да са съвсем простички. Трябваше да остави пътника на предварително уговорено място на дока и да си тръгне. В деня, когато остави Тимъти, едва обърнала Джемсънуийд към дома, тя се завъртя назад и се оказа, че той е изчезнал. Тревожеше се, че „човекът от другата страна на потока“, както Сара наричаше агента, знаеше коя е. Можеше единствено да се надява, че който и да беше той, няма да бъде разкрит и двамата ще посрещнат много утрешни дни.

— Ще направя необходимото и ще се ослушвам за него — обеща Сара.

Джесика я прегърна.

— Много ти благодаря, Сара. Коледа ще ми донесе много повече радост тази година, ако знам, че сме спасили момчето.

— Все още не сме го спасили. В тази работа винаги има шанс влакът да дерайлира, не можем да се отпускаме, докато кондукторът и пътникът не пристигнат на безопасно място.