Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (73)

72.

 

Тихо почукване на вратата накара Джесика да вдигне глава от дневника. Реши, че Ейми й носи сутрешната чаша чай. Вече беше на седемнайсет и се бе превърнала в незаменима част от домакинството. Джесика бе предложила да я изпрати да учи в колеж „Обърлин“ в Охайо, първия институт за висше образование, където приемаха жени и чернокожи, но момичето отказа. Заяви, че мястото й било тук. Харесваше живота си сред „книги, цветя и хора, които обичам и за които ми е приятно да се грижа“, но Джесика подозираше, че в отказа й има пръст любовта. Ейми се „виждаше“ с градинаря на семейство Дюмонт и със сигурност в бъдеще щеше да има сватба. Жалко, бе помислила Джесика и дори се почувства виновна, че е помогнала за създаването на връзка, която Ейми отказваше да прекъсне. Беше й тъжно, че момичето смята за свой дълг да се грижи за нея.

Предаността на Ейми и майка й към Джесика бяха сред нещата, които силно дразнеха снаха й и с течение на годините положението на възрастната жена в къщата се промени значително. Тя все повече се застояваше в стаята си до късно сутрин.

Датата на новата страница в дневника бе единственото написано: 7 ноември 1873. Къде отлетяха всички тези години? Синът й беше на трийсет и шест. Върнън на осем, а Дейвид, най-малкият й внук, на пет. Реджайна беше… на шест, припомни си Джесика. Остави писалката.

— Влез, Ейми.

Отговор не последва. Озадачената Джесика стана от писалището. Може би Ейми имаше нужда от помощ с подноса. Малкото бледо лице, обсипано с лунички, което я посрещна, когато отвори, беше на Реджайна. Внучката й никога не се беше качвала в стаята й досега.

— Добро утро, бабо — поздрави тя и погледна Джесика предпазливо, несигурна как ще бъде посрещната.

Този поглед прониза сърцето на Джесика. Какво излъчваше, какво бе направила, какво бе казала, та момиченцето се съмняваше, че баба й ще й се зарадва.

— Добро утро, Реджайна. Какво те води при мен?

— Ами… дойдох да ти донеса подарък.

— Подарък ли? — ахна Джесика и гласът й издаде колко е щастлива. — Ела, влез, покажи какво си ми донесла. — Тя се усмихна и протегна ръка, а детето пъхна своята в нейната. Беше нежна ръка, фина. — Идваш тъкмо навреме за чая. Ейми ще го донесе след малко. Ще си сипем много мляко и захар, за да не каже майка ти, че пиеш кофеин.

— Чудесно — отвърна Реджайна.

Развеселена — детето бе започнало да се изразява като нея, — Джесика предложи:

— Да седнем ли на масата за чай, за да имаме повече светлина от прозореца?

— Чудесно — повтори Реджайна и постави увития в носна кърпичка подарък на масата. Настани се с изпънат гръб и внимателно подреди набраната пола на копринената рокличка. Майка й вече я обличаше в дрешки по последна мода от магазин „Дюмонт“. — Ще си отвориш ли подаръка?

— Да. — Джесика разгърна дантелената кърпичка и откри вътре пакетче дъвка „Адамс №1“. Беше излязла на пазара преди година и за откритието трябваше да благодарят не на друг, а на известния с печална слава генерал Антонио Лопес де Санта Ана. Статиите във вестниците описваха, че новата залъгалка била създадена, докато бившият диктатор, който живееше в изгнание в Ню Джърси, продал товар каучук, донесен от Мексико, на изобретателя Томас Адамс като заместител на гумата. Изобретателят забелязал, че Санта Ана обича да дъвче каучук, природен продукт, добиван от вечнозелените дървета в Централна Америка. Тъй като не успял да втвърди материала, за да го използва вместо гума, Томас Адамс един ден сдъвкал парченце, открил, че е приятно, сварил част и така създал феномена, който сега Джесика държеше в ръка.

— Боже, какво удоволствие! — възкликна тя и се престори, че много се радва на черната, безвкусна „пукаща“ измислица, по която бяха полудели всички.

— Купих ти я от магазина на мосю Дюмонт с джобните си пари — обяви гордо Реджайна.

— Благодаря, че си се сетила за мен — рече Джесика с надеждата детето да не очаква да сдъвче ужасното творение в нейно присъствие. Чу подрънкването на порцелан в коридора — Ейми най-сетне идваше с чая. Джесика щеше да я покани да остане. За разлика от майка си, Ейми даваше мило и драго за малкото момиченце, а чаят щеше да им даде тема за разговор.

Реджайна погледна любопитно писалището на Джесика.

— Книга ли пишеш? — попита срамежливо тя.

— Нещо подобно. Дневник.

— Какво е дневник, ако смея да попитам.

— Ще ти кажа. Това е хроника за събитията в живота на човек.

— Събития ли?

— Всичко, което се случва с теб и семейството, и приятелите ти, в дома, в града и в твоите мисли. Може да се каже, че са нещо като спомени.

— Пишеш ли за мама и татко?

— Да.

— А за Върнън и Дейвид?

Джесика се поколеба. Досещаше се накъде върви разговорът.

— Да — каза тя.

Предпазливо и малко срамежливо, момиченцето попита:

— А за мен пишеш ли понякога?

— Да — отвърна честно Джесика. — Често.

Лицето на детето грейна.

— Наистина ли? Какво пишеш?

— Че си много сладко и нежно дете със съвършени маниери и поведение, което със сигурност не си наследила от семейство Толивър.

Реджайна се разсмя весело и разкри чудесни малки зъбки и розово езиче.

— Татко все казва, че изцяло ти приличам — отвърна тя и стана сериозна. — Много искам да съм като теб.

Джесика не знаеше какво да отговори. Въздъхна облекчено, когато Ейми внесе чая.

— Имам гостенка за чай — рече тя и тъкмо се канеше да помоли Ейми да остане, когато забеляза изражението на Реджайна — умолително — и то я спря. Не я кани да остава, молеше детето, сякаш разбрало намеренията й. — Би ли донесла още една чаша? — помоли Джесика. — И сладки. Двете с Реджайна ще си направим чаено парти.

— Веднага се връщам — отвърна Ейми и намигна на Реджайна. — Да се държиш прилично, мъничка.

— Няма нужда да й напомняш — скара й се Джесика.

— Кое е момчето на снимката, бабо? — попита Реджайна, смъкна се от стола с усилие, докато освободи полата и фустите, за да разгледа добре снимката на полицата над писалището.

Джесика притаи дъх. Бяха изминали години, откакто някой бе забелязвал снимката, а напоследък тя често си припомняше Джошуа.

— Това е Джошуа. Брат на баща ти.

Реджайна я погледна въпросително.

— Другият ти син ли?

— Да… другият ми син.

— Той къде е?

— Почина преди много години, когато беше едва на дванайсет. Хвърли го кон и той си счупи врата при падането.

— О! — въздъхна Реджайна и притисна нежните си ръчички към бузите, точно както правеше майка й, когато бе шокирана от нещо.

— Моите съболезнования, бабо. Сигурно много си се натъжила.

— Много. Липсва ми всеки ден.

— Той като татко ли беше?

— Не. Двамата бяха много различни.

— В какъв смисъл?

— Баща ти открай време обичаше земята. Брат му обичаше хората на земята.

— И това ги правеше различни, така ли?

— Да, правеше ги различни.

— А ти по различен начин ли ги обичаше?

— Май да — каза Джесика. Що за въпрос бе това от шестгодишно дете? — Но силата на обичта ми беше еднаква.

— Сила ли?

— Да. Не че обичах единия повече, а другия по-малко. Обичах ги еднакво много. — Джесика усети как лицето й пламна. Детето знаеше. Колкото и да се стараеше Джесика да не показва предпочитанията си, Реджайна някак бе усетила, че чувствата на баба й към братята й са различни от онова, което изпитваше към нея, и тъкмо това бе причината да зададе въпроса. Ейми донесе допълнителна чаша и чиния със сладки. Реджайна отново се настани на стола. Джесика седна срещу нея и изтри сълзите си. — Да ти направя ли чая както мисля, че ще ти хареса? — попита тя.

— Да, чудесно.

Джесика се зае много предпазливо да налива. Горкото дете се е барикадирало зад стена от безупречни маниери, за да не предизвиква неодобрението ми, помисли си тя. Как бе възможно да си помисли, че някога ще пронижа това нежно сърчице?

— Когато си изпием чая, искаш ли да ми почетеш от книжката си с приказки? — предложи Джесика. — Или да поседнем пред огъня и да послушаме как вятърът шепне тайни пред къщата? Можем да се опитаме да познаем какво казва.

Лицето на момиченцето грейна.

— Само аз ли? Няма ли да те деля с братята си?

— Само двете с теб — увери я Джесика.

— И ще се увием ли в губери?

— И ще се увием в губери.

— Това наистина ще бъде чудесно — съгласи се Реджайна.